Историята, лагерите, комунизмът, любовта и стремежът към свободата, престъплението и наказанието, равносметката и прошката.

През зимата на 1946 г. Димо Костурков, доктор по право от Сорбоната, пътува към опустошената от войната България. Изпълнен е с надежди и идеали, а във влака среща и красивата Ана, която се прибира да погребе баща си. Още на перона у дома ги чака сблъсък с жестоката реалност - комунистите са заграбили властта и няма да я пуснат. На двамата млади им предстои да опознаят истинското лице на строя - насилието, издевателствата, лагерите, изселванията...

Десетилетия по-късно режимът се люшка в предсмъртна агония. Задействат се внимателно обмислени планове за съхраняване на властта и натрупаните богатства. Предстоят вихрени промени, манифестации, избори, пирови победи и смазващи провали. И сред целия хаос на внезапната свобода младият писател Никола Костурков трябва да открие истината за баща си и неговата съдба. А любовта му към Адриана е като стихия, която пронизва времето и пространството и надмогва престъплението и наказанието.
"Когато капят кестените" е предопределена модерна класика, която без съмнение ще остане като един от най-големите романи в българската литература.

"Къде бяхте досега, Стефан Коспартов, защо не ни казахте тези истини по-рано? Подреждахте събитията, предполагам. Почиствахте ги от мимолетното и ги поставяхте едно до друго. Не, по-скоро едно под друго - защото нашият български живот се пише под индиго, събитията са еднакви, само десетилетията са различни. Благодаря ви за прекрасно написаната белова от черновите на две поколения българи!”
Веселина Седларска."
Веселина Седларска

"Димо Костурков, доктор по право, възпитаник на Сорбоната и любител на елзаския ризлинг, отметна лекото одеяло, стана и отвори прозореца. В купето нахлу миризма на пушек и слабото потракване на колелата по сглобките на релсите превзе тишината. Другите трима обитатели на тясното пространство отдавна спяха, но сънят бягаше от очите на Димо и се криеше по ъглите на единствения спален вагон на дългата композиция, която отвеждаше младия юрист от Париж към София. Беше зимата на 1946 година и малкото приятели на Димо Костурков във Франция не одобряваха решението му да се прибере в България. "Там не се знае какво става – казваха те, – говори се, че комунистите убиват без съд и присъда, че всеки малко по-заможен човек е застрашен от репресии – я конфискация, я обвинение в заговор, я просто удар с тъп предмет по главата и хайде в канавката..." Госпожа Рибарова, стара семейна приятелка от Русе, му беше писала, че прибрали мъжа ѝ, издателя Йордан Рибаров, през нощта уж за справка и оттогава не го била виждала и никой не ѝ казвал къде е и дали не е на дъното на Дунава, обвит в бодлива тел, на врата табелка с надпис "Враг на народа", както твърдяха слуховете по кафенетата на главната улица. Димо Костурков изпитваше леко неудобство от тези слухове, те представяха родината му като някаква варварска страна, която не съблюдава законите и е готова да се саморазправя с политическите си противници, както впрочем отдавна се случваше на Балканите, и това предизвикваше френските му колеги недоверчиво да бърчат вежди, когато въодушевено им разказваше за красотите на България. Макар и добре приет като специалист по наказателно право, Костурков си даваше ясна сметка, че е чуждо тяло в адвокатската кантора на Belfour & Co. и ще си остане такъв, дори и да се ожени за колежката си Женевиев, с която излизаше от известно време и чийто баща беше един от директорите на фирмата.

Затова, когато приятелят му от детинство Минко Илиев, инженер-химик, завършил в Тулуза и активен политик по време на войната, го подкани да се върнат в България, той не се колеба дълго. "Щом Минко не го е страх, значи и аз няма от какво да се страхувам" – помисли си Димо и си стегна багажа. Сега Минко спокойно спеше на койката над него и по всичко изглеждаше, че пет пари не дава за дописките на френските кореспонденти от България. "Съюзническата комисия няма да позволи издевателства – каза убедено той и издуха дима от цигарата си право в лицето му. – Давай да оправяме България!"
Тракането на колелата се превърна в скърцане, светлина на прожектори разцепи нощта и Димо видя дълги, пусти перони да обрамчват полутъмна гара. Войници с кучета патрулираха покрай влака, чу се руска реч. Появиха се и множество пътници, които напираха към вагоните, влачейки всякаква покъщнина, блъскаха войниците и се катереха по вратите, които още не бяха отворени.
– Коя е тази гара? – попита Димо един от войниците.
– Виена – отговори войникът. – А ти кой си?
– Пътник.
– Прибирай се, глупак! Гарата не знае. Чакай, цигари имаш ли?
– Не пуша.
– Лъжеш, шваба. Откъде знаеш руски?
– Учих малко в гимназията. Аз съм българин.
– А, българин...
Войникът загуби интерес към разговора и Димо затвори прозореца. На горната койка Минко се размърда.
– Къде сме? – промърмори той сънено.
– Виена.
– Виена... Събуди ме, като стигнем Будапеща.
Будапеща, моля ти се – това ако не са железни нерви!
Кондукторите отвориха вратите и пътниците нахлуха във вагоните. Спалният също не правеше изключение, макар че той беше запазен още от Париж. Коридорът се напълни с хора, които насядаха по пода и върху куфарите и категорично отказваха да напуснат. От тъмното изскочи едно русо момичешко лице и се залепи на вратата на купето. Димо се почувства неудобно и отвори.
– Ще ме смачкат! – проплака момичето.
– Влизай! – дръпна я той навътре и заключи вратата, преди да нахълтат още трима. – Закъде си?
– За София.
Чак сега Димо забеляза цигулката. Момичето нямаше никакъв багаж освен малка чантичка и цигулка в дървен калъф, който стърчеше напред като войнишки автомат.
– Нямаш много багаж – отбеляза Димо.
– Куфарът ми остана на гарата, не можах да го кача на влака от блъсканицата.
– Къде си тръгнала посред зима?
– На погребение. Баща ми почина. Пребили го в милицията и не могъл да се оправи. Три дни храчил кръв и накрая си отишъл. Вътрешен кръвоизлив, казва докторът.
Момичето говореше монотоннo и гледаше втренчено пред себе си, като здраво стискаше цигулката.
„Ето ти сега мъката за компания“ – помисли си Димо. На колко ли години е – осемнайсет, деветнайсет?
– Ела, седни тука. Дай цигулката.
Момичето седна, но не даде цигулката.
– Как се казваш?
– Ана.
Ана. Хубаво име. Красиво момиче, горкото.
Влакът се разклати и леко потегли. Отвън се чу свирка. Една жена тичаше успоредно на влака и плачеше. Димо пусна пердето и седна на койката до Ана.
– Аз съм Димо – каза той тихо. – Поспи си. Тук никой не те заплашва, поспи си.

Редакцията на списание "Пламък" се намираше на третия етаж в сградата на Съюза на писателите. Не беше лесно да стигнеш дотам, портиерът те гледаше с лош поглед, докато виновно обясняваш, че носиш един ръкопис за другарите Колев и Николаев, а те, разбира се, знаят, че ти ще се появиш днес точно в десет, нула, нула, и затова сега трябва да се качиш догоре, няма как, другарю портиер, благодаря много, приятна работа ви желая и дълги години щастлив живот, мерси.
Никола Костурков не дочака асансьора, който се моташе някъде по етажите, и тръгна бавно по стълбището. То беше прясно боядисано и още миришеше силно на латекс, от което на Никола му призля и за малко да повърне. Вратата на редакцията беше изцапана с боя и не изглеждаше много представително, рамката ѝ се беше изкривила и тя не се затваряше плътно, а кожената ѝ облицовка беше изтъркана и живееше със спомена за едно по-славно минало.
– Ооо, писателят Костурков – каза Стоян Николаев, плешивеещ шкембелия, автор на две книги и стотици дописки за комсомолското движение в Народна република България. – Не знам дали да се радвам, или да скърбя.

– Писателите не са еднакви – обади се Ради Колев, другият редактор. – Ето, Петър Раденков от Шумен донесе домашно вино и сега в редакцията е весело. А Никола Костурков не носи вино и гледа мрачно. Той мисли, че всички трябва да скърбим. Защо така бе, Костурков? Какво толкова ти е направил животът?
Една муха лазеше по бюрото на Стоян Николаев и се опитваше да се удави в чашата му с вино.
– На мен животът не ми пречи – озъби се Никола. – Шегичките ти ми пречат.
– Оппаа – зарадва се Колев. – И не уважава редактора. Мисли се за голяма работа. Кой си ти бе, Костурков? Има ли те на картата?
– Айде, стига сте се джафкали – намеси се примирително Николаев. – Ти защо си дошъл?
– Ти ми каза да дойда. За „Странджански триптих“.
– Верно, бе, забравил съм. Много работа, Николчо, много работа. На тебе може и лесно да ти се вижда, ама не е! Тука всеки се мисли за важен, а списанието е едно, чат ли си? Дай сега да видим "Странджански триптих".
Той се разрови из бумагите на бюрото си и измъкна една папка.
– Леле, трийсе страници! Как да ти пусна трийсе страници бе, Никола? И то за някаква влюбена нестинарка. Нестинарка, нестинарка, ама накрая изгаря. Да ти имам оптимизма. Направи ги десет и ще се замисля. И смени края, нека да се вземат младите. Тъй, де!
"Аманта – помисли си Никола. – Бяло лице, черна земя. Аманта!"
– И тая не може да се казва Аманта. Коя българка се казва Аманта?
Тая е тракийка. Кой знае как са се казвали тракийките?
Никола протегна ръка и взе папката. Няма да има "Странджански триптих" на страниците на списание "Пламък". Както му каза веднъж Делчо Гагов: "Това аз няма да го публикувам и никой няма да ви го публикува. Но може да ми оставите едно копие да го показвам на приятели, за да се знае, че има такъв писател". Той поне беше искрен, чест му прави.
– Верно ли, че пишеш роман? Нали знаеш за оня, дето десет години писал първото изречение?
Месинговата дръжка на вратата се беше излъскала от много пипане. Скръц, троп. Чао, чао, има такъв писател. Баща му пращаше писма с адрес: Никола Костурков, писател. А улица и номер няма. Само име. Някой ден ще ги получиш, казваше той. И тогава ще знаеш, че си успял.
Навън се опитваше да прехвърча сняг. Хора с тъмни дрехи вървяха по "Граф Игнатиев" и гледаха в краката си. Наближаваше време да отворят кръчмите и на Попа около Бермудския триъгълник се наблюдаваше оживление. За момент изглеждаше, че Никола ще се паркира я в "Троян", я в "Стадион", но той зави по "Толбухин" и се отправи към Орлов мост. Там наблизо, на стръмната уличка "Омуртаг", живееше Коста Михайлов."
Из книгата