Смок свири на върба. 12 разказа

Сборникът е посветен на 100-годишнината от рождението на писателя Георги Божинов.

"Смок свири на върба, всички жабки той събра..." е стих от стара детска песничка, нещо като бивалици-небивалици, малко нещо като щяло-нещяло, шарени приказки... Повечето разкази не са публикувани в книга, печатани са в литературни списания и алманаси. Писани са в различни периоди - от 1937 година до края на 90^-те. В сборника те не са подредени хронологично - хронологията едва ли би подсказала нещо за съзряването на писателя. Писателят сякаш се е родил в един монолитен, завършен вид и никакви литературни или социални повеи и стилове не са успели да го отклонят нанякъде или да променят неговия вкус. А неговият вкус е вкусът на България - на горите ѝ, на селата ѝ, на хората ѝ, на летата и зимите ѝ - малко горчив вкус, но упойващ...

"Змийската напаст ме преследваше, докато на лозето не дойде Онко, мой братовчед. По-голям от мене, учи в класовете. Лозето на Онкови е до нашето и ние с Онко заедно обикаляхме двете лозя и въртим крещялките. Веднъж сме прилегнали с него под лозята, напалили сме огън и варим нещо в гърнето. Това е денем, лежим и си приказваме. Изведнъж отгоре, откъм лозята, нещо припляска. И точно край нас се стрелна един смок, голям смок, дебел колкото двете ми ръце. Отиде надолу към шумака, като все пляскаше с опашката си. Скочих като ужилен и побягнах.
- Не бой се - вика Онко и се смее. – Няма да ни изяде. Много си се наплашил от тия смокове. Те са кротки гадинки и не правят нищо лошо на човека. Ама чакай... аз ще ти уловя един жив смок, да го видиш отблизо и да не му се плашиш. Ела с мене сега да ти покажа едно нещо...
И той ме поведе по един стар, изоставен път над гората.
- Те не хапят - обяснява Онко. – Те нямат зъби. Имат само едни назъбени челюсти и с тях могат само да те ощипят, ако ги закачиш. Тебе щипал ли те е гъсок?
- Щипал ме е.
- Е, като него щипят. Ма не е страшно, не боли.
От пътя се отделяше пътека, а между нея и пътя се дигаше на припек една малка чучка, гъстообрасла със смрадляк.
- Ей тука е котилото им... Сега - тихо...
Онко се вслушва.
- Слушай... Чуваш ли нещо? - пита.
- Нищо не чувам.
- Слушай, слушай...
Май като че почнах да чувам нещо. Нещо като много слабо, тънко-тънинко свистене. Но не едно свистене, а като че са няколко, едно дебело, друго по-тънко и по-тънко. Но се сливат, преливат, като че една жица трепти и бръмчи тихо, на разни гласове, и постоянно, равно.
- То е песента им... Гледай сега.


С тоягата си Онко разроши отгоре смрадляковата шума. Песента спря. И веднага се разпълзяха по пътеката и през нея няколко смока. Имаше сиви, жълти, шарени, всякакви. Онко се спусна да улови един от тях. Не можа. Успя да хване за опашката само един, който тъкмо се шмугваше в дупката си. Потегли да го издърпа - не можа и това.
- Ела помагай! - вика Онко. – Тегли и ти!
Опашката плъзгава, трудно се държи. А и смокът така се беше затегнал в дупката си, че не мърдаше никак. Не можахме да го измъкнем.
- Той е разперил люспите си и се държи с тях - каза Онко. – Няма да стане така. Ще опитаме другояче. Утре.
В гората той отряза пръчка с къса чепарка накрая, оглади я.
- Сега ще ги оставим на мира. Утре ще гледаш.
...И – утре сме. И пак сме при чучката. Но откъм другата ѝ страна, припечната. И гледам там един смок се усукал като въже – бялото на корема и жълтото на гърба се редуват. Също като въже. Лежи и не мърда.
- Умрял ли е?
- Не е. Те са два. Оплели се...
- И какво правят?
- Правят любов - казва Онко.
- К'во, к'во?
- Трай сега.
Онко напрегнато гледа смоците. Те полежаха така още малко, после се разплетоха и тръгнаха на разни страни. Онко с чепарката си притисна единия зад главата, там го и улови с два пръста и го дигна нагоре. Смокът се уви около ръката му. Онко му подаде другата ръка и смокът го щипна.
- Дай да щипне и тебе малко.
Предпазливо подадох ръка, щипна и мене. Я, никак не било страшно.
- Дръж го и ти сега!
Той полека отви смока от ръката си и ми го подаде. Хванах го, но той се изхлузи от ръката ми и запълзя лъкатушно из храстите.
- Нищо. Нека си върви по пътя - каза Онко. – Сега смочката ще изкопа една дупка в топъл пясък някъде и ще снесе яйцата там. Ще зарови дупката, а от яйцата ще се излюпят смочета...
И се връщаме към лозята.
- Виж - обяснява Онко. – Змията е друго нещо. Пепелянката. Тя има два горни зъба, свити назад като ноктите на котка. Може да те ухапе, вярно. Ако я настъпиш. Ма и това не е чак толкова опасно. Отначало може да ти прилошее, после минава...
...Идва при нас веднъж брат ми да набере грозде и смокини. В кошницата носеше хляб и сирене за нас. Той пръв забеляза това, което ние можехме и да не забележим. Един дебел дирек подпираше чардака отдолу по средата. А около дирека се увил смок. Яркожълт, лимоненожълт смок с черна начупена ивица и черни пръски по гърба. Много красив смок. Брат ми извади едно малко пищовче, същото като онова, с което убиха Кочо. Беше пищовчето на баща ни, познах го. И се прицелва брат ми в смока.
- Бате, недей! - викам.
- Нищо, нищо. Да не ви плаши...
- Ма ние не се плашим!
- Лале, недей бе! - вика и Онко.
Брат ми не ни слуша. Той се прицелва в една двойна гънка на смока. Гръмна и го проби на две места. Смокът полека се отви от дирека и се смъкна надолу.
- Сега човек да земе да го одере, а с кожата му да облече един бастон - па да видиш бастон...
- Дай го на мене! - вика Онко.
Онко наистина одра смока. После отсече една права дреновица, изви дръжката ѝ на огън и я закачи в нашата колиба да съхне на сянка.
На гости след някой ден ни идва и баба Матрена. И тя носи хляб и сирене. "Аман бе - ядосва се Онко, – тия хора смятат, че ние тука ядем само грозде и сирене." А на мене ми се приял бобец...
- Да, но нямаме бобец. Бобът ни свършил. Ще намерим - казва Онко, – аз знам къде има..."
Из книгата

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com