"Въведение

Мили читатели, С колегите от екипа на списание "9 месеца" решихме да подадем ръка на начинаещи автори, подпомагайки издаването на творбите им. Най-добрите разкази от конкурса "Лабиринт на любовта" намериха своя дом в настоящия сборник. Предстои Ви вълнуващо приключение сред необикновени преживявания, докоснати от реалността. Тайнството на писането дарява със свобода четенето,
затова се разделете с предварителните очаквания. Любовта е непредвидима, различна, авантюристична и когато мощната ѝ вълна отнесе нечие сърце, то трябва да се подчини. Вярвам, че всеки от Вас ще открие частица от себе си на някоя от страниците. Може би ще си припомните за стари белези от епични душевни битки - не се тревожете, няма да боли отново, сигурна съм, че ще се усмихнете насърчени и вдъхновени.

Идеята за този конкурс, съпроводена от желанието да бъдат отпечатани избраните материали, възникна благодарение на разказа "Рускинята" на моя
приятел Даниел Томов. Именно затова с тази първа творба поставяме и началото на сборника.

Лицето, скрито зад сълзи (специална награда на журито) - Александър Станков, 14 год.

Отиваха на училище. Беше се срещнал вече с приятелите си, с които всеки ден пътуваше в метрото. Говореха си за мача от Шампионската лига вчера. "Реал Мадрид" отново бяха спечелили и това беше
подразнило част от компанията. Техният разговор беше единственото, което нарушаваше тишината във вагона. Твърде странно, с оглед на факта че беше 12 по обяд. Той се чувстваше неудобно, че само техните гласове се чуват, но явно на приятелите му не им пречеше. Щяха да имат леки часове този ден и това ги радваше. На метростанция "Мусагеница" се качи момиче. Никой не можеше да отрече, че притежава рядко срещан, примамлив чар. Разбира се, и чарът ѝ, и къдравата ѝ кестенява коса не останаха незабелязани от момчешката компания. Тя срамежливо се извърна с гръб и седна на възможно най-далечната седалка. Остави раницата между краката си и си даде вид, че не ги е забелязала, че нищо ѝ няма. Това всички го видяха. Само той обаче забеляза нещо друго - очите ѝ бяха зачервени и подути. Няколко кичура прикриваха дясната част от лицето ѝ. Лице, което беше толкова изящно, че дори няколко сълзи не можеха да му придадат вид, различен от перфектния. Тя държеше деликатно длан пред лицето си.

Разговорът отново се пренесе върху "Реал Мадрид". "С тази игра в защита ще паднат в реванша. Просто няма как! Да, да, ще паднат друг път! Може да нямат защита, но атаката е направо безупречна!
Ако треньорът пусне в игра..." Велислав не казваше нищо. Обикновено разпалено се включваше в подобни разсъждения на футболна тематика, но от известно време мълчеше - от "Мусагеница" насам. Макар да не гледаше момичето, си мислеше за него, за това колко е неприятно да си тъжен и сам. При съседната врата имаше още една мрачна физиономия на жена, която може би не отиваше там, където искаше. Твърде много тъжни хора за един вагон. По някое време тя извади телефона си. Велислав бързо забеляза, че пръстите ѝ някак безцелно се движат по екрана. Може би така караше времето да мине по-бързо, може би не искаше да види другите хора около себе си. Или може би чакаше съобщение, обаждане от някого?

Момичето внезапно загаси телефона и затършува в джоба си. Търсеше нещо. Велислав бързо се сети - нямаше кърпичка, с която да изтрие сълзите си. А те вече бяха станали твърде много. И твърде забележими.
– Велка, защо млъкна, бе? Ти учи ли вчера по математика, нали Маринова каза, че днес ще ни дава контролно? – прекъсна разсъжденията му Михаил.
– Да, да... за теста...
– Ти слушаш ли ме? Добре ли си?
– Да, да... Сънен съм, това е.
– Е, какво толкоз прави, нали вече сме втора смяна, как ще ти се спи?! Имам чувството, че и в четири следобед да сме на училище, пак ще си сънен!
– Е... случва се, знаеш.
– Хора, хайде, че ще слизаме! – обади се Антон.

Само това не. Да слизат. Сега трябваше да я забрави. Не... Не. Можеше поне да направи един жест към нея. Беше му хрумнало преди малко, но не искаше да я притесни. Докато слизаха, уж небрежно, остави носна кърпичка в скута ѝ. Тя не го забеляза. Точно както той искаше. На другия ден Велислав пътуваше сам в метрото. Така се бяха стекли обстоятелствата, че не се беше засякъл с останалите от "групичката". На "Мусагеница" го чакаше изненада. Красива изненада - тя беше тук. Седна точно срещу него, загледа се в обувките си, с дясната си ръка мачкаше палтото си.
– Ти... ти вчера ми даде кърпичка, нали? – попита тя, без да вдигне поглед. – Беше... мило... Благодаря!
Тя сви устни. Стисна силно палтото си.
– Не, не бях аз.

Велислав искаше да ѝ признае, искаше да ѝ се хареса... Боже, беше много красива, но толкова притеснена, че се е показала в такава светлина пред някого. Че не беше успяла да скрие тъгата си. Щеше да я засрами още повече, ако ѝ беше казал, че човекът, който е доловил терзанията ѝ, стои точно пред нея. Тя се усмихна. Устните ѝ се отпуснаха. След шест спирки той слезе. Шампионската лига отдавна беше спечелена. Шампионът беше нов. Нов беше и класът на Велислав. Като изключим по-големия размер на ризата му, май всичко останало си беше същото. Една година не променя толкова неща. Беше първият учебен ден. Такъв беше принципът в училището - всяка година разместваха класовете, за да може целият випуск да се опознае. Това не се харесваше на Велислав - тъкмо свикнеш и се нагодиш към един клас, един колектив и те преместят.

Стояха в стая 307. Чакаха класната да дойде. Била мила жена, казаха от горния випуск. Няколко закъснели ученици все още пристигаха. Велислав се дразнеше, какво толкова им пречеше да дойдат навреме?! Не бе чак толкова трудно да се събудиш, да се опиташ да... Спря. По-точно - беше спрян. От едно лице. Познато. Твърде познато. И все така привлекателно. Трябваше ли да се радва? Или напротив? Тя едва ли го помнеше. "Здравей, аз съм оня от метрото!" - колко нелепо звучи. Да не я заговори, също беше глупаво. Все пак сега не плачеше. Срещнаха погледите си. Тя не реагира. Очевидно не го позна. След това се заговори с някакво друго момиче, после с още едно... Защо още тогава, когато го попита дали той ѝ е дал проклетата кърпичка, не ѝ каза? Тя щеше да си го спомня сега, щеше да се зарадва да го види... О, глупако! Звънецът накара всички да седнат по местата си. Тя мина покрай Велислав - мястото ѝ беше два реда по-назад. На чина му остави пакет кърпички."
Из книгата