Малкото кафене в Копенхаген

Малкото кафене в Копенхаген Джули Каплин Времетраене: 0:58 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Тютюн - том 1 и том 2 Димитър Димов Времетраене: 0:59 мин. Жажда Захари Карабашлиев Времетраене: 1:16 мин. Нора Робъртс Времетраене: 1:17 мин. Подводни течения Нора Робъртс Времетраене: 0:55 мин. Недостатъчно добри Д-р Валъри Йънг Времетраене: 0:53 мин. Smart Phone Dumb Phone Алън Кар, Джон Дайси Времетраене: 0:56 мин. Доверете се на интуицията си Юджийн Садлър-Смит Времетраене: 0:51 мин. По ръба Люси Елеазар Времетраене: 0:56 мин. Антарктида - история, природа, българските полярници Христо Пимпирев, Иглика Трифонова Времетраене: 1:08 мин. Магазинче за магии Сара Бет Дърст Времетраене: 0:49 мин. Генезис. Изкуственият интелект, надеждата и човешкият дух Хенри Кисинджър, Ерик Шмит, Крейг Мънди Времетраене: 1:01 мин. Йошуку. Японското изкуство на манифестирането Азуми Учитани Времетраене: 0:59 мин. Лечителят Медиум: Сок от целина Антъни Уилям Времетраене: 1:00 мин. Ужилване Сандра Браун Времетраене: 0:53 мин.

Хюга, романтика и канелени рулца.

Добре дошли в малкото кафене в Копенхаген, където из въздуха се носи аромат на канела и горещ шоколад, а романтиката е на една ръка разстояние...

Кейт Синклер работи в една от най-големите рекламни агенции в Лондон и има всичко, за което някога е мечтала - успехи, репутация и очарователен приятел. Или поне тя така си мисли. В мига, когато нейният любим отмъква така желаното повишение право под носа ѝ щастието на Кейт се изпарява, тя получава нов служебен ангажимент - да проумее същността на понятието хюга, или датския начин на живот. За целта Кейт заминава на командировка в Копенхаген заедно с шестима журналисти и това е само началото на едно пътуване, което ще преобърне живота им, ще ги срещне с любовта и ще им покаже пътя към истинското щастие.

Книгата е част от поредицата "Романтични бягства" от Джули Каплин.

"– До скоро! - бързо целунах Джош по устните и двамата си разменихме заговорнически усмивки. Той ме притегли към себе си и си извоюва втора, по-дълга целувка, ръцете му се плъзнаха под палтото ми, спряха се за миг на дупето ми и се насочиха под полата.
– Сигурна ли си, че не искаш да останеш още малко?
– Не мога. Ти също ще закъснееш, а и... - погледнах през рамото му - Дан може да влезе всеки момент. Съквартирантът му притежаваше непогрешимата способност да се появява в най-неподходящия момент, досущ като лабрадор, надушил храна. Моята съквартирантка, Кони, е много по-дипломатична; всъщност тя има съвършени социални умения. Джош ме пусна и взе купата си със зърнена закуска, облегна се на кухненския плот и нехайно започна да похапва, сякаш разполагаше с цялото време на света.
– Е, до скоро - намигна ми той. Грабнах лаптопа си, затворих входната врата на неговия апартамент, който беше далеч по-хубав от моя, и забързах по улицата към спирката на метрото, прехвърляйки в главата си списъка със задачи за деня. В Лондон, ако си пропуснеш спирката на метрото, това е знак. Не знам за какво точно, но след две години безпроблемно пътуване до работа, макар и в потна, задушна атмосфера, в претъпкани мотриси и с редовното чувство на неудовлетвореност заради закъсненията и авариите, аз си пропуснах спирката. За първи път. Този пропуск си заслужаваше да се отбележи. В Лондон трябва да си нащрек през цялото време. Проверяваш имейли, телефонни съобщения, клюките в социалните медии - просто няма край. Пропуснах спирката си, защото бях прекалено погълната от мисълта "Какви абсолютни простотии", докато надзъртах над нечие рамо, зачитайки се в статия за поредната лайфстайл мания. Хюга. Съквартирантката ми Кони бе дуднала за това предишната вечер и ми тикаше в лицето някаква книга, след което запали свещи навсякъде в отчаян опит да направи мърлявия ни апартамент по-уютен. Според мен обаче няколко свещи никога нямаше да компенсират ужасния вкус на хазяина ни и преди да се усетя, вратите на метрото се затваряха на "Оксфорд Съркъс".

Наложи се да сляза на следващата спирка и да се върна обратно, но въпреки това не закъснях, просто пристигнах малко по-късно от обикновено. Винаги отивам на работа много рано. Демонстрирам отговорността си. Колко сериозно се отнасям към задълженията си. Не че се опитвам да печеля точки за добро поведение; е, добре де, може би само малко. Просто нямах търпение да стигна там. О, божичко, знам как звучи това: все едно съм някаква ревностна, амбициозна натегачка. А изобщо не е така. Обичам работата си като мениджър "Връзки с клиенти". Работя за една от най-големите рекламни агенции в Лондон. Казвам, че обичам работата си, и наистина е така... през повечето време. Бих могла да мина и без офисните интриги и маневрите за издействане на повишение, а и заплатата можеше да е много по-добра. Но се надявах, че това скоро ще се промени; отдавна не бях получавала повишение. Тогава щях да изкарвам малко повече и щях да имам възможността да се преместя някъде, където по стената на дневната не расте двайсет и пет сантиметров мохикански гребен от синя плесен. Като изключим фиаското с метрото, имах време да си подсладя деня с едно карамелено лате. Едва когато бях на опашката, видях съобщение от шефката ми Мегън, която ме питаше дали бих могла тази сутрин първо да се отбия при нея.

С усмивка на лице прибрах телефона в чантата си. Нямаше да имам време да я видя, преди да отида в заседателната зала, където два пъти месечно, през петък, всичките петдесет и пет души от агенцията се срещахме за редовния брифинг на персонала, на който се съобщаваха новите сделки и принципно важните новини - като повишенията. Имах пределно ясна представа защо иска да разговаряме. От доста време чаках този ден. Преди две седмици, след поредната добре изпълнена задача и чудесната оценка от началството, о, да, справи се отлично, представих кандидатурата си за свободната длъжност на главен мениджър в отдела за връзки с клиенти и бях доста - макар и не прекалено - уверена , че тя бе приета много добре. Мегън ми бе намекнала, че скоро може да има добри новини. Въпреки че исках да сложа край на несигурността и да взема на бегом стълбите до третия етаж, затраках нагоре напълно благоприлично и професионално с малки, елегантни крачки, както подобаваше на костюма ми с плътно прилепнала черна пола, за който Кони упорито настояваше, че е в стил "Хилъри Клинтън на погребение". Седнах на един от ергономичните столове, чиято линия стойката ми категорично отказваше да следва. Предполагаше се, че лимоненозелените пластмасови вълнообразни форми карат човек да седи правилно, но гърбът ми показваше съвсем ясно, че е повече от доволен да седи неправилно.

Докато се мъчех да се настаня удобно, огледах бавно пълнещата се с хора стая. Сега атмосферата в наскоро освежената заседателна зала беше ала Майката Земя, за което особено допринасяше една цяла стена от зелени растения, заемаща площ от около три квадратни метра. Не бях убедена, че не гъмжи от разнообразни буболечки и всевъзможни чудовища. Предполагаше се, че стената е вдъхновяваща и практична - очевидно произвеждаше свеж кислород (има ли такова нещо като остарял кислород?), който стимулира креативността. Имаше и малък закрит дзен водопад, за да се насърчават спокойни и дълбоки мисли, макар лично аз да установих, че когато постоянно ми се пишка, не мога да мисля за нищо друго. Въпреки претенциозната заседателна зала всеки път, когато се намирах тук, се наслаждавах на гледката. Бях успяла. Работех в "Машин Ейджънси" - една от най-големите рекламни компании в Лондон. Петгодишният ми професионален план вървеше добре. Хич не беше зле за едно момиче от Хемъл Хемпстед, за който се твърди, че е най-грозният град в Обединеното кралство. И днес щях да направя още една крачка напред.

Главният директор взе думата и две секунди по-късно Джош се шмугна през вратата. Само след миг се настани на един стол на предния ред, а погледите ни се срещнаха съвсем за кратко, докато минаваше покрай мен. Не му бях запазила място до себе си, пък и той не го очакваше. Бяхме се разбрали, че никой в службата не трябва да знае, че Джош Делани и Кейт Синклер се срещат, особено след като работехме в един и същи екип в потребителския отдел на агенцията. Ед, главният директор, щеше да ни информира за редица нови събития и аз седях и тръпнех нетърпеливо.
– И бих искал да направя съобщение относно най-скорошното ни повишение. Изпънах се леко, без да кръстосвам крака, и се опитах да си придам скромното, но достолепно изражение на човек, напълно заслужил това признание. Ето, случваше се.
– Бих искал всички да поздравим Джош Делани за повишението му като старши мениджър в отдел "Връзки с клиенти".
– Кейт. - Шефката ми се обърна към мен с рязък тон и аз вдигнах глава. Тя както обикновено изглеждаше безупречно с гъстата си кестенява коса на вълни, с леко женствена, но не прекалено кокетна прическа, дизайнерска рокля, която очертаваше фигурата ѝ, без да разкрива твърде много, обувки на висок ток - истински трепач и доста страшничка.
– Може ли да поговоря с теб? Кимнах, без да отговоря, защото изведнъж бях изгубила доверие в гласа си. Забелязах нотка на съчувствие в погледа ѝ. Последвах я в кабинета ѝ и когато тя ми кимна, затворих вратата след себе си, после се отпуснах внимателно на тъмносивия ретро диван, който винаги изглеждаше по-примамливо удобен, отколкото бе всъщност.
– Исках да поговоря с теб преди срещата тази сутрин. Обикновено си тук. Свих рамене."
Из книгата

Джули Каплин е пристрастена към пътешествията и хубавата храна. Именно множеството ѝ пътувания из Европа в качеството на директор Връзки с обществеността“ я вдъхновяват да пише. Коледа на Пето авеню е осмият ѝ роман, издаден у нас, след изключително успешните Малкото кафене в Копенхаген, Малката пекарна в Бруклин, Малката сладкарница в Париж, Малкият хотел в Исландия, Тайното заливче в Хърватия, Коледният замък в Шотландия и Уютната хижа в Швейцария.

Софтпрес Трейд ООД
София, 1407
ул. Данаил Дечев № 6
clients@soft-press.com