"Инструментите на войната на Сталин
До един институт, известен с кодовото име "Надежда", в степта на Казахската съветска социалистическа република Атомната бомба лежала в кула на трийсет метра над земята. Позната като РДС-1, тя имала формата на гигантска метална сълза с нитове и болтове по корпуса. Всичко било готово. В бомбата имало заряд от уран и плутоний с еквивалента на около двайсет килотона тротил, което било приблизително колкото оръжието, използвано от американците за унищожаването на Нагасаки четири години по-рано. В часовете след полунощ учените си тръгнали, но сега, малко преди зазоряване на 29 август 1949 г., се събрали при приборите си в контролния бункер на повече от десет километра, където били наблюдавани от Лаврентий Берия, началник на тайните служби на Сталин. Детонацията била насрочена за 6:00 сутринта.
Съветският съюз бил на минути от навлизането в атомната ера - щял да сложи край на американския монопол в атомните оръжия, да осигури статута на Кремъл начело на световна суперсила и да придаде на Студената война заплахата на Деня на страшния съд. Това се случвало десет години след чистките, двайсет след жестокостите на колективизацията, в следвоенния период, когато германските военнопленници били принуждавани да работят, а завърналите се от немските лагери съветски войници били разпитвани, хвърляни в затвора, а в някои случаи и осъждани на смърт. Методите на Берия за изпълняването на волята на Сталин били добре известни. Водещият физик Игор В. Курчатов и екипът му били нервни. Ако бомбата не избухнела, някои от тези учени ги очаквал разстрел.
Тестовата площадка в безплодна област северозападно от Семипалатинск, пограничен град, където руснаците били пращани в изгнание още от царско време, била методично изградено историческо съоръжение. Съветски войници и работници я издигнали със скорост, каквато само диктатор можел да постигне. Участъкът на очакваната детонация бил разделен на сектори. Във всеки били издигнати сгради и поставени обекти с обикновена гражданска и военна употреба - железопътен мост, постройки с различни размери и форми, автомобили, бетонни бункери, самолети, оръдия, бронирани коли, танкове. Имало и вързани живи животни, някои били на открито, а други скрити в сгради или превозни средства, за да се установи как ударната вълна, високата температура и радиацията от атомната експлозия биха засегнали жива плът на различна дистанция и при различна степен на излагане и защита. Имало прасета, тъй като се смятало, че кожата им наподобява човешката, и зайци, тъй като очите им били като на хората.
Били доведени и коне, тъй като на тях можело да им бъдат поставени противогази. Над всичко се извисявали железобетонни кули, всяка с височина от почти дванайсет метра, здраво захванати за дълбоки основи. Кулите, в които имало прибори и камери, били облицовани с оловни плочи и свързани с подземни кабели. Съветските физици никога преди не били получавали такава възможност и нямали никакво намерение да я пропиляват. Не било достатъчно РДС-1 просто да се взриви. Съветските учени планирали да измерят ефекта ѝ върху сградите, оборудването и животните наоколо. Цялата тази работа била обвита в най-строгата тайна, която Берия могъл да организира.
Изследователският център на Курчатов, който се намирал на около час с кола по неравен черен път, не бил отбелязан на нито една карта. Имал собствен пощенски код, който често се променял. Едно от кодовите му имена било "Надежда". Моментът настъпил. Появило се огромно петно бяла светлина, последвано от продължително ярко сияние. Невероятният тътен и взривът помели сградите на парчета, усукали моста и разкривили бункерите. В първия миг почвата около кулата се втечнила, превърнала се в разтопен сироп, който се издигнал във въздуха и покрил повърхностите и земята с изпепеляващ радиоактивен карамел. Когато вълната се понесла през най-близките сектори, танковите цеви и оръдията се огънали като сламки. Животните били живи изпечени, по-далечните били опърлени. Най-отдалечените били бомбардирани с радиация, която щяла да доведе до изгаряния и да ги убие по-късно, като учените документирали края им. Ударната вълна преминала през степта, достигнала командния бункер за половин минута и го разтърсила.
Когато грохотът стихнал, Берия, Курчатов и екипът излезли навън и видели стръмно издигащия се облак с форма на гъба, който поглъщал в себе си дим, почва и отломки 2 . Високо горе се въртяла вихрушка от прах и натрошено дърво. Успех. В Завод No 74 на Ижевския машиностроителен, инженерен и автомобилен заводски комплекс в Руската съветска федеративна социалистическа република Докато дипломатическите депеши за атомната експлозия летели от посолствата в Москва към западните столици на около 1700 км западно от тестовата площадка, един друг от тайните военни проекти на Сталин набирал скорост в руски индустриален град в Урал. Зад почернелите тухлени стени на комплекс от огромни заводи един продукт бил подготвян за масово производство.
Екипи от инженери, оръжейници и заводски контрольори доусъвършенствали дизайна му. Лидерите на Комунистическата партия настоявали заводите да участват и в производството на автомобили. Но този продукт не бил нито автомобил, нито пък някоя от частите му. Бил оръжие - странна на вид карабина, отклоняваща се от класическите форми. На пръв поглед новата винтовка била доста необичайна, чудата, направо да свъсиш вежди и да поклатиш глава. Компонентите ѝ били прости, липсвала им елегантност, а по западните стандарти били изработени сякаш от посредствени майстори. Създавала впечатление, че е объркващо въплъщение на някакво компромисно огнестрелно оръжие, смес от дизайнерски решения, с които нито една западна армия все още не искала да се нагърби. Била средна по размери в някои важни параметри - по-къса от винтовките в пехотата, които щяла да замени, но по-дълга от картечните пистолети на въоръжение от повече от трийсет години.
Използвала патрон със среден заряд, който не бил достатъчно мощен за далекобойна снайперска стрелба, но имал достатъчно енергия да убива и да нанася ужасяващи рани на разстоянието, на което се водили почти всички престрелки. Оръжието не било просто средно по тегло. Било истински пробив. Можело да стреля автоматично, при това със скоростта на онези картечници, които вече били променили начина на водене на бойни действия, но имало и режим на единична стрелба като старите карабини. Нито един от съперниците на Съветския съюз през Студената война не успял да измисли, камо ли да пусне в масово производство оръжие с такава огнева мощ и толкова компактни размери. Новото оръжие имало и други полезни характеристики. Откатът му бил по-малък в сравнение с повечето винтовки от онова време.
Било толкова надеждно, дори потопено в мочурище и посипано с пясък, че съветските изпитатели имали затруднения да го накарат да засече. Дизайнът му бил апотеоз на простотата, всеки можел да схване основните му операции за минути, а съветските учители скоро щели да научат, че учениците им славянчета можели да го разглобят и сглобят за по-малко от трийсет секунди. Комбинацията от тези характеристики означавала, че щом оръжието бъдело пуснато в производство, дори дребните хора, дори онези без склонност към механика, глуповатите и необучените след съвсем бегъл инструктаж щели да разполагат с лека автоматична винтовка, която можела да изсипе поразяващ огън по дължината на две или три футболни игрища. Това било забележително добре измислен инструмент за конкретната си цел - да позволи на обикновени хора да убиват други хора без продължително обучение или ненужни усложнения.
Армията на Съветския съюз дала име на новото си огнестрелно оръжие: АК-47. Докато съветските физици разнищвали тайните на атома, Главното артилерийско управление на армията избрало АК-47 за основно оръжие след таен конкурс, проведен скоро след края на Великата отечествена война, както наричали в СССР войната срещу хитлеристка Германия. Съкращението "АК" е от две думи: "Автомат Калашникова", т.е. "автоматът на Калашников", признание към старши сержант Михаил Тимофеевич Калашников, двайсет и девет годишен бивш командир на танк, на когото армията и Комунистическата партия официално приписали дизайна на оръжието. Числото означава 1947 г., тогава техническото бюро в Ковров, град източно от Москва със собствени скрити оръжейни заводи, завършило прототипите. За изминалото време заводите в Ижевск били оборудвани да го произвеждат. След още двайсет и пет години това щяло да бъде най-повсеместно разпространеното огнестрелно оръжие, известно на света."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 3 гласа 
