Войно Войнов е роден в гр. Созопол в семейство на юрист и учителка с европейско образование и широки интереси. Завършва немската гимназия в град Варна с отлично владеене на немски език, богата обща култура и широк светоглед. Юрист по образование и професия, която изисква безупречно боравене с езика, той е изкушен от изящното слово.

Интересите на Войнов са насочени към историческата тематика от по-далечното и по-близко минало. Написва няколко новели, които не стигат до печат, тъй като не отговарят на критериите на социалистическия реализъм. Войнов оставя една недовършена пиеса за Индже войвода, първите няколко глави от роман за Алонсо де Ортега, един от съратниците на Колумб, който според някои източници е с български произход, басни за деца и сатирични памфлети на политическа тема, както и два сборника публицистика.

Романът "Адмиралът на султан Мехмед II" му отнема десетина години справки с исторически извори, които тогава се намират трудно. Войнов успява да събере сведения за Балтоглу-българина, приел исляма, достигнал до високи позиции в Османската империя като дипломат и военен стратег, който има основна заслуга за превземането на Константинопол.

"Изминал е повече от един век, откакто е престанала да съществува българската държава. Раждат се и живеят поколения българи, непознали свободата. Потомците на старите феодални родове, пощадени от войните и останали верни на своите класови интереси, са приели исляма и служат на завоевателите. Такъв е Салих ага, син на странджанския боляр Сеслав, по-зъл и жесток към поробеното население от самите османци. Споменът за българския му произход като потенциална заплаха за привилегированото му съсловие му е омразен и се превръща в извор на ненавист към всичко българско. На завоевателите служат и други българи - жертви на девшурмето, закона за кръвния данък: момчета, прибирани насилствено в еничарския корпус. Един от тях е Коджа Хасан, командир на коте (рота) в еничарската гвардия. Споменът за неговия произход е заличен от съзнанието му. Той е искрен и горещ поклонник на исляма, мечтае да извърши подвизи под знамето на Пророка, да расте в йерархията на корпуса, да стигне дори до най-високия командирски пост. Мечтите му са лишени от корист. Той е чист по душа и намира смърт­та си на Теодосиевата стена при щурма на Константинопол. Едва в предсмъртните мигове в съзнанието му изплува образът на неговата майка и той умира, изричайки думата "мамо" на забравения роден език. Но Салих ага и Коджа Хасан са изключения. Съпротивителните сили на българския народ не са секнали. Жаждата му за свобода не е угаснала. При всяко нахлуване на християнски войски откъм Дунава той се надига против завоевателя. Участва масово дори и в бунта на османския еретик Мах­муд Бедреддин. В тези непрестанни борби израства едно поколение от професионални войни. Техен представител е Груд, един своеобразен кондотиер, който събира дружина и я води в бой против османците ту под знамето на влашкия войвода Мирчо, ту под пряпорците на трансилванския пълководец Пипо Спану или унгарските вождове Янош Хуняди и Владислав Ягело. Но с тези външни прояви се изчерпва приликата му с неговите италиански събратя. По дух той е коренно различен от тях, те са истински наемници и воюват за слава и пари, а той е безкористен и пламенен родолюбец. Независимо от знамето, което следва, Груд воюва само за каузата на своя народ, сгряван от сладката надежда, че свободата ще изгрее и над неговата родина."
Из книгата