Ние, децата от гара "Берлин"

Ние, децата от гара Берлин Кристиане Ф. Времетраене: 1:54 мин. Шантарам Грегъри Дейвид Робъртс Времетраене: 1:48 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Силите на тъмнината Джон Конъли Времетраене: 0:57 мин. Последно писмо от Гърция Ема Коуел Времетраене: 0:54 мин. Песента на светулките Кристин Хана Времетраене: 0:55 мин. На крилете на песента Мария Русева, Нона Кръстникова Времетраене: 0:57 мин. Светлинки за сладки сънища: Лека нощ! Стефани Камписи Времетраене: 0:48 мин. Завинаги и още един ден Антъни Хоровиц Времетраене: 1:05 мин. Западният вятър Александрия Уоруик Времетраене: 1:06 мин. Бандитът и близначките Матакин Ориол Каноса Времетраене: 1:06 мин. Книги от поредицата Да поговорим за... Джоузеф Барнс Времетраене: 0:48 мин. Плувкинята Лорет Ан Уайт Времетраене: 0:58 мин.

True story. На 12 тя започва да експериментира, на 14 е пристрастена към наркотиците. Сутрин е на училище, следобед ходи да проституира. Майка ѝ не подозира нищо...

Вероятно по-известна у нас с филмовата си версия и музиката на Дейвид Боуи, тази турбулентна и неподправена житейска история на Кристиане Ф. разказва за цяло едно поколение. С откровеността и емоционалната непосредственост на един действителен живот тя успява да въвлече читателя в съдбите на заредените с енергия, но неосъзнаващите реалността млади хора.

Книгата е издадена в 25 държави и има милионни тиражи.
Една класика, издадена от "Zамония".

"Моето семейство бе кликата. Там съществуваше нещо като приятелство, нежност, дори любов. Даже само целувката, когато се поздравявахме, изключително ми харесваше и ми се струваше невероятна. Всеки целуваше другия нежно и приятелски. Баща ми никога не ме е целувал така. Проблеми там нямахме. Никога не говорехме за проблемите си. Никой не обременяваше другия с гадостите вкъщи или на работа. Когато се съберяхме, мизерният свят на останалите преставаше да съществува за нас. Говорехме за музика и дрога. Понякога за дрехи, понякога за хора, сритали задника на ченгеджийското общество. Възхищавахме се на всеки, направил удар, откраднал кола или ограбил банка.
След трипа вече наистина се чувствах като останалите в компанията. Хапчето направо беше сензация. Радвах се, че нямах лошо пътуване. Повечето първия път изживяваха хорър. Но аз запазих самообладание. Започнах да вземам трип, когато ми дадяха.
За всичко развих съвсем ново разбиране. Отново взех да излизам сред природата. Преди се разхождах с кучето и я преживявах някак през него. Сега дръпвах една лула, когато не бях на хапче. Виждах съвсем различна природа, тя преставаше да бъде такава, каквато бе. Разтваряше се в цветове, форми и звуци, които се отразяваха на настроението ми. Животът, който водех, ми изглеждаше невероятно велик. Минаха няколко месеца, а аз се чувствах щастлива от себе си.
В един момент обаче нещата в групата ни зациклиха. Триповете и "шитът", т.е. хашишът, вече не ни даваха необходимия тласък. Някак им бяхме привикнали. Да сме на шит или хапче, бе нормалното ни състояние. Не изживявахме нови неща.
Веднъж един от кликата дойде в клуба и каза:
- Народе, имам нещо съвсем ново, ефедрин. Яката работа.
Взех две хапчета ефедрин, ободрително средство, без да знам какво точно пия. Прокарах ги с една бира на екс, тъй като видях един друг да го прави. Не ми беше много лесно, понеже я мразех заради хората, които се наливаха с бира.
Изведнъж клубът се наводни с хапчета. Същия ден изпих и един мандаркс, силно сънотворно. А вечерта всичко отново започна да ми изглежда розово и отново обичах всички от кликата. През следващите седмици направихме истинско пътешествие в света на фармацевтичната индустрия.
В училище трудностите се трупаха. Тотално престанах да пиша домашни, а сутрин все бях недоспала. Въпреки това ме прехвърлиха в осми клас. С някои предмети като немски и природознание криво-ляво още се справях, тъй като ме интересуваха и държах на тях.
Но пък и точно в часовете, в които не се изключвах напълно, имах най-много проблеми. С учителите и с класа. Намирах за отвратителен начина, по който всички се отнасяха помежду си. Спомням си веднъж един голям скандал с учителя, който се опитваше да дискутира с нас опазването на околната среда. Класът беше в тотална апатия. Никой не се интересуваше, понеже не ставаше въпрос за оценки. Оня обаче ми лазеше по нервите, тъй като все се опитваше да заобиколи най-същественото. В един момент избухнах и му се нахвърлих:
- Ама какви простотии сте взели да ни разправяте? Какво е това "опазване на околната среда"? Ами то започва още с отношенията между хората. На това трябва да се научим първо в това лайняно училище! Че всеки носи някаква отговорност за другия. Не да се опитва да е най-устатият и да се прави на най-якия, само и само да го преметне, или да шикалкави, за да получи по-висока оценка. И изобщо учителите трябва да се научат да виждат нещата и да оценяват учениците както трябва.
И т. н. Харесвах този учител, точно затова бях толкова бясна и смятах, че имам право да му крещя.
Презирах училището. Липсваше всякакъв личен контакт с учителите. Задружността в класа непрекъснато отслабваше, тъй като всички се пръскаха в различни курсове. На практика основното бе да съсипеш другия. Никой не помагаше, всеки гледаше да е отгоре. Учителите допълнително скапваха учениците, тъй като имаха властта да поставят оценки. А ние дружно се опитвахме да се налагаме над учителите, които бяха по-добродушни.
Виждах всичко това, но все пак продължавах и аз да участвам – когато имах причина или просто бях в настроение, пречех в часа. Повечето съученици всъщност ме разбираха само когато викнех някоя простотия, но не и ако се опитвах сериозно да дискутирам защо положението в училище е толкова зле.
Но това вече не ме вълнуваше, исках да съм призната само в моята клика, където нямаше лайняно съревнование. Но и там понякога стоях встрани. Участвах по-малко в разговорите. Така или иначе темите бяха все същите: доуп, музика, последният трип, а после цените за шит, ЛСД и различните хапчета на наркосцената. През повечето време бях толкова накована, че изобщо не ми се говореше и исках да бъда сама."
Из книгата

Замония ЕООД
София 1330
кв. Красна поляна, ул. Румяна бл. 22
zamonia@abv.bg