"Беше нещо като религиозен копнеж, който даряваше надежда, "Светият граал" на науката. Най-добрата и най-лошата амбиция - сбъднал се мит за сътворението, чудовищен акт на себелюбие. Щом се оказа, че е осъществим, нямахме друг избор, освен да преследваме целта докрай, без пет пари да даваме за последствията. От възвишена гледна точка това беше нашият стремеж да избегнем тленността си, да се изправим лице в лице с божественото, дори да го заменим със съвършен "аз". От практична гледна точка искахме да изобретим една подобрена, по-модерна версия на самите нас и да ликуваме с това наше изобретение, да тръпнем от вълнение заради постигнатото съвършенство. През есента на двайсети век най-накрая това се случи, първата стъпка към изпълнение на прастарата мечта, началото на един продължителен урок, който щяхме да усвоим, а именно че, колкото и сложни да сме, колкото и несъвършени, колкото и да е трудно да бъдем описани дори в най-простите си действия и начини на съществуване, ние може да бъдем имитирани, дори подобрени. И аз бях там, подранил и нетърпелив посрещач в тази леденостудена зора.
Но "изкуствени хора" е клише, съществувало много преди те да се появят, а когато това наистина стана, те ни изглеждаха като някакво разочарование. Въображението, по-бързокрило от историята и от технологичния прогрес, вече беше изпреварило това бъдеще в книгите, после във филмите и телевизионните драми, сякаш хората актьори, които крачат с изцъклен поглед, с неестествени движения на главата и скована походка, можеха да ни подготвят за живот с нашите братовчеди от бъдещето.
Аз бях сред оптимистите, облагодетелстван от неочаквано наследство след смъртта на майка ми и продажбата на семейната къща, която се оказа в доста апетитна строителна зона. Първият произведен, наистина обещаващ човек, с приемлив интелект и външен вид, с правдоподобни движения и променящи се изражения на лицето, беше пуснат в продажба седмица преди Фолкландските сили със специално назначение да потеглят на безнадеждната си мисия. Адам струваше осемдесет и шест хиляди паунда. Докарах го с взет под наем ван до моя неуютен апартамент в Клапам Норт. Това беше чисто безумство, но бях окуражен от появилите се съобщения, че сър Алън Тюринг, герой от войната, водещ гений и баща на дигиталната ера, си беше поръчал от същия модел. По всяка вероятност с намерението да го разглоби в лабораторията си, за да проучи как работят частите му.
Дванайсет екземпляра от първата партида носеха името Адам, тринайсет бяха кръстени Ева. Тъпо, по всеобщото мнение, но затова пък комерсиално. Представите за биологичен род бяха научно поставени под съмнение, двайсет и петте бяха изработени така, че да покриват голям кръг от етноси. Появиха се слухове, после и оплаквания, че арабинът не се различавал от евреина. Използването на случайни елементи при програмирането, както и житейският опит трябваше да предоставят на всички модели пълна свобода по отношение на сексуалните им предпочитания. В края на първата седмица всички Еви бяха разпродадени. На пръв поглед можех да определя моя Адам като турчин или грък. Тежеше сто и седемдесет фунта, затова ми се наложи да помоля съседката си от горния етаж Миранда да ми помогне да го пренеса от улицата в къщата върху носилка за еднократна употреба, която вървеше заедно с покупката.
Когато батериите му започнаха да се зареждат, направих кафе за нас двамата, после взех да преглеждам онлайн упътването му от четиристотин и седемдесет страници. В по-голямата си част езикът му беше ясен и точен. Но Адам беше сглобен през различни агенции и на места инструкциите притежаваха очарованието на безсмислено стихотворение. "Покрийте горната част на капак B347k, за да получите достъп до емотикона за безгрижност плюс настройки на дънната платка, за да омекотите полусянката, свързана с промяна на настроението."
Най-накрая, с картонената и стиропорна опаковка, разпиляна около глезените му, той се озова гол върху малката ми маса за хранене със затворени очи, черен захранващ кабел, провлачил се от входното гнездо в пъпа му до 13-амперовия контакт в стената. Трябваха му шестнайсет часа, за да се зареди. След това трябваше да се даунлоудват всички ъпдейти и лични предпочитания. Исках да го имам час по-скоро, както и самата Миранда. Като едни млади нетърпеливи родители, жадувахме да чуем първите му думи. Той нямаше някакъв евтин говорител, вграден в гръдния му кош. Бяхме разбрали от шумната реклама, че оформя звуци с помощта на дъха, езика, зъбите и небцето. Кожата му, която приличаше на жива, вече започваше да се затопля и при допир се усещаше, че е гладка като на бебе. Миранда заяви, че е видяла как миглите му трепват. Аз обаче бях убеден, че е уловила вибрациите на влаковете в метрото, които профучаваха на сто фута под нас, но въпреки това си замълчах.
Адам не беше сексиграчка, но въпреки това можеше да прави секс и притежаваше функционираща слизеста лигавица, за поддръжката на която изразходваше половин литър вода на ден. Забелязах, че е необрязан, средно надарен и с гъсти тъмни лонни косми. По всяка вероятност този високотехнологичен модел на изкуствен човек отразяваше апетита на своите млади създатели на кода. Всичките Адамовци и Еви, така се смяташе, щяха да бъдат като живи.
Рекламата твърдеше, че въпросният модел е способен да бъде компаньон, интелектуален спаринг-партньор, приятел и момче за всичко, което умее да мие чинии, да оправя леглата и да "мисли". Във всеки момент от съществуването му той записва всичко, което чува и вижда, след което то може да бъде възстановено. Все още не умееше да шофира, не беше разрешено да плува или да се къпе, нито да излиза без чадър при дъжд, нито да бъде оставян без надзор, когато работи с верижен трион. Що се отнася до капацитета му, благодарение на откритията в областта на батериите моделът можеше да пробяга седемнайсет километра за два часа без зареждане, или със същия електрически еквивалент би могъл да разговаря, без да спира, в продължение на дванайсет дни. Притежаваше работно дълголетие от двайсет години. Имаше компактен дизайн, прави рамене, тъмна кожа и гъста черна коса, сресана назад, още тясно, продълговато лице с леко гърбав нос, който издаваше мощен интелект, мечтателно прибулени очи, стиснати устни с мъртвешки жълтеникавобял оттенък, които, още докато го зяпахме, започнаха да се наливат с пълнокръвен човешки цвят и като че ли се отпуснаха в двата края. Миранда каза, че ѝ прилича на "докер от Босфора".
Пред нас стоеше най-съвършената играчка, мечтата на много векове, триумфът на хуманизма... или неговият ангел на смъртта. Неимоверно вълнуващо, но и смущаващо. Двайсет часа са много време, когато трябва само да чакаш и да наблюдаваш. Смятах, че за сумата, която бях броил следобеда, би трябвало да получа Адам зареден и готов за експлоатация.
Беше късен зимен следобед. Направих препечени филийки и още кафе. Миранда, която в момента работеше върху докторантура по социална история, подхвърли, че би искала младата Мери Шели сега да седи тук с нас и да наблюдава отблизо как оживява не някакво чудовище като Франкенщайн, а този красив мургав млад мъж. Отвърнах ѝ, че общото между двете творения е глад за живителната сила на електричеството.
– Това важи и за нас – обади се тя; каза го, сякаш това се отнасяше само до нас двамата, а не до цялото електрохимично заредено човечество.
Тя беше на двайсет и две, десет години по-млада от мен. Погледнато в перспектива, между нас нямаше много общо. И двамата бяхме божествено млади. Но аз смятах, че се намирам на съвършено различен етап от живота си. Формално моето образование беше вече зад гърба ми. Бях преживял серия от професионални, финансови и лични провали. Гледах на себе си като на прекалено упорит и твърдоглав, прекалено циничен за прекрасна млада жена като Миранда. И макар че тя беше красива, със светлокестенява коса, със слабо, продълговато лице и очи, които често изглеждаха присвити сякаш от сподавен смях, и въпреки че в определени моменти я зяпах в захлас, още в началото бях решил да сведа нейната роля до тази на мила съседка и приятелка. Нейният малък апартамент се намираше точно над моя. От време на време се виждахме на кафе, разговаряхме за стари гаджета, за политика и всичко останало. С поведението си на стриктно премерен неутралитет тя създаваше впечатление, че това положение на нещата не я притеснява. Изглеждаше, сякаш евентуални следобеди на еротична наслада с мен биха били толкова важни за нея, колкото и едно непорочно споделено приятелство. По всичко личеше, че тя се чувства съвсем добре в моята компания, което ме караше да си мисля, че сексът ще развали всичко. Останахме си добри другарчета. У нея обаче имаше някаква примамлива потайност или сдържаност. Може би, без да съзнавам, от седмици вече бях влюбен в нея. Без да съзнавам? Що за тъпо определение!"
из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 3 гласа 
