"Алек Болдуин
Спомени от Ел Ей
"Лос Анджелис е бил болното ми място през целия ми живот. Няма да сгреша, ако кажа, че повечето лоши неща, които съм преживял са се случили именно в Ел Ей, а повечето хубави - в Ню Йорк. В един момент положението се влоши толкова много, че всеки път, щом кацнех в града, имах усещането за лично поражение и упадък.
Чувал съм какви ли не анализи. Чичо ми Чарлс казваше, че "ако наистина си един на милион, значи в Ню Йорк има още седем души като теб". Приятелят ми Кен пък твърди, че Ню Йорк е река със свои естествени подводни течения, които сякаш те дърпат в някаква посока, а Ел Ей е езеро. И в него няма никакви подводни течения, затова трябва да гребеш, за да стигнеш там, където искаш. Някой друг пък ми каза: "Ел Ей ще подложи на изпитание всичко, което обичаш - както приятелите ти, така и интересите ти, защото трябва да шофираш много дълго, за да стигнеш до тях!". Друг познат ме посъветва да излизам повече навън и да се занимавам с дейности на открито. Да се захвана с делтапланеризъм. Да се катеря в националната гора "Анджелис". Но метрото ме привличаше много повече.
Чувал съм най-различни мнения по тази тема. Ел Ей не е град, а "най-шикозното предградие в света". "В Ел Ей има страхотни театри", уверяваха ме често. Пицата им горе-долу става. Там е най-доброто суши. Жените. Киното. Но аз бях един от хората, които най-силно мразеха Ел Ей. Онзи трафик. Магистралата "Сан Диего" ми приличаше на червен килим, който води право към Ада. Спомням си как през 1983 г. шофирах колата си - кабриолет, модел Karmann Ghia, на север по шосе 405. Отивах на прослушване в Бърбанк, въздухът над Долината се стелеше като горчица, а очите ми сълзяха. Помня, че прочетох в LA Weekly, че заливът Санта Моника е толкова замърсен от оттичащите се води, че плажните спасители, доживели до пенсия се разболяват от рак. От 1983 г. до 1985 г. живеех постоянно във Венис. И нямах търпение да се махна оттам.
Сега Ел Ей ми се струва много различен. Разбира се, с възрастта мнението ми по много въпроси вече е далеч по-меко от преди. Но ето го моя Ел Ей, или поне моите спомени за него. И как виждам града сега.
***
Първият ми апартамент беше на "Ларабий", северно от булевард "Сънсет". През януари двамата с моя приятел и съквартирант Тък бяхме прекосили страната с моя кабриолет и задниците ни бяха замръзнали от студ в Тексас. Живеехме съвсем близо до ресторант "Спаго", както и до стария музикален магазин "Тауър Рекърдс". Понякога прекарвах часове наред в "Тауър" и се питах дали някога ще изкарвам достатъчно пари, за да си купувам музиката, която искам. Сприятелих се с група писатели, които работеха за Гари Маршал. Всички те не бяха местни. Заедно ходихме в ресторанта "Ориент Експрес" на Лиу Мичъл в квартала Миръкъл Майл и хапвахме "гурме китайска храна", много преди появата на ресторантите "Мистър Чоу". Приятелката ми Дейна си поръчваше месо от гълъб в кошнички от маруля. После отивахме в един апартамента на "Сънсет плаза драйв", пиехме и правехме всякакви други забранени от закона неща до късно през нощта. Сутрин изтрезнявахме с игра на тенис у Дейна. Или пък двамата с Тък се обаждахме на тенис кортовете "Ла Сиенега" и резервирахме корт с фалшиви имена. "Обажда се д-р Кац. Бих искал да запазя корт за 11 часа". Човекът в охранителната будка дори не ни поглеждаше, когато отивахме да играем.
След няколко месеца Тък и аз се преместихме във Венис. На кръстовището на "Сънсет" и "Спийдуей". Точно срещу нашия апартамент имаше празно, неасфалтирано място. Автомобилите упорито паркираха в мекия пясък и затъваха. Хората винаги ни молеха да извикаме влекач. Късно през нощта колите паркираха на мястото и се събираха на купон. Ние ги замеряхме с яйца, залягахме зад парапета на терасата ни на втория етаж като снайперисти, докато накрая на хората не им писнеше и не си тръгваха.
В понеделник сутринта във Венис пристигаха цяла флотилия общински камиони за смет. Заедно с тях идваха и огромни машини за почистване на пясъка, които събираха отпадъците и правеха плажа чист и спретнат, почти като игрище за голф. Друг екип измиваше пейките от всичко, което беше текло по тях през уикенда. Обикновено ходех в кафене "Лафайет" за най-добрите хуевос ранчерос[1] в Калифорния. Готвачите приличаха на аристократични воини на палачинките, които те гледаха с едва доловима усмивка. Знаеха, че приготвят за теб най-хубавото и най-аристократичното ястие, което ще опиташ през живота си. Знаеха, че точно в онзи момент ти имаш нужда от тяхното заведение. Ти също го знаеш. Местните често казваха, че духът на стария Венис е умрял, когато кафене "Лафайет" е затворило врати. В онези мигове се чувствах точно като във филма "Ярки светлини, голям град". Звукът от плискащата се вода, с която измиваха почистените с дезинфектант дървени седалки. Жуженето на необятния пясък. Птиците, които се наслаждаваха на последните остатъци от храната, преди да бъдат изхвърлени. Ароматът на "Лафайет" и стоическото самообладание на Воините на палачинките.
Хари Пери[2] на ролкови кънки. Ресторант "Фигтрий". Лудият предприемач на име Джингълс[3], който се е занимавал с какво ли не по цялото протежение на крайбрежната дървена алея във Венис. Първо беше музикант в група, която свиреше прочутия албум на Бийтълс "Оркестърът на Клуба на самотните сърца на сержант Пепър". После стана масажист. След това започна да гадае бъдещето, четейки на длан. Мисля, че единственото, с което не се е занимавал във Венис е да рисува портрети на Джони Деп.
След три години се преместих отново в Ню Йорк. Върнах се и срещнах бившата ми съпруга. Оженихме се и се преместихме в Долината. Първоначално я мразех. После постепенно започнах да я обичам заради липсата на преструвки. С бившата ми съпруга често ходехме в Малибу през уикендите. Хващахме шосето "Енсинъл каньон" заради дългото, живописно пътуване. Насочвахме се по многобройните места по шосето "Канън Дюм", огърлицата, оформена от плажовете Матадор, Пескадор, Ла Пиедра и Николас. Тогава все още местните власти не бяха асфалтирали паркингите и не бяха поставили броячи. Сядахме на стръмния бряг и гледахме сърфистите на плажа Николас, четяхме неделния брой на New York Times. След това вечеряхме в "Джефрис". Старото заведение "Малибу Ъдоуб". "Мууншадоус". "Нептюнс нет" с всички мотористи, които се препичат на слънце, облечени в кожените си дрехи.
Дори и сега си мисля за страхотната мексиканска храна в "Тиа Хуана" в западен Ел Ей. За някой стар филм в "Ню Бевърли". За млечната ферма "Джонстънс" в Бевърли Хилс. За музея "Пол Гети"[4], старият и новият. Ресторант "Патрикс Роудхаус". "Мадео". Ботаническата градина "Дескансо". "Дюкс". Пазаруването на ризи в магазина на "Цитрон" на Монтана Авеню. Заведението "Вайн Стрийт Бар енд Грил". Концертната зала "Уолт Дисни". Мисля си какво е да стоиш на плажа Зума през ноември, загърнат с одеяло. А сега, когато шофирам по Тихоокеанската крайбрежна магистрала към парка Лео Карильо, за да се насладя на залеза, си мисля…вече не мразя Ел Ей. Изобщо не го мразя."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа 
