"Нийл. Нийл. Нийл.
Детектив Пийт Уилис крачеше предпазливо из сметището, заслушан в гласовете на полицаите около себе си, които викаха името на изчезналото момче на предварително уговорени интервали. Между виковете цареше пълно мълчание. Пийт вдигна поглед и си представи как думите пърхат из мрака над него и потъват в нощното небе така напълно, както Нийл Спенсър беше изчезнал от земята под него.
Той прокарваше лъча на фенера си в дъговидна форма по прашната земя, като внимателно гледаше къде стъпва и търсеше някаква следа от момчето. Синьо спортно долнище и слипове, тениска на "Майнкрафт", черни маратонки, камуфлажна раница, бутилка за вода. Сигналът за тревога беше пристигнал точно когато беше сядал да вечеря храната, над която се беше трудил, и при мисълта за чинията на масата му в този момент, недокосната и изстиваща, стомахът му изкъркори.
Но едно момченце беше изчезнало и трябваше да бъде намерено.
Другите полицаи бяха невидими в мрака, но той виждаше фенерите им, докато обхождаха района. Пийт погледна часовника си: 8:53 вечерта. Денят беше към края си и макар следобедът да беше горещ, през последните няколко часа температурата беше спаднала и студеният въздух го караше да потръпва. В бързината да излезе беше забравил палтото си и ризата, с която беше облечен, не го предпазваше особено от природните стихии. Да не забравяме и старите му кокали - беше на петдесет и шест все пак, - но младите също не трябваше да стоят нощем навън. Особено изгубени и сами. И пострадали, най-вероятно.
Нийл. Нийл. Нийл.
Той добави собствения си глас:
– Нийл!
Нищо.
Първите четиресет и осем часа след изчезването са най-важни. Момчето беше обявено за изчезнало в 7:39 същата вечер, грубо около час и половина след като си беше тръгнало от дома на баща си. Трябвало е да се прибере у дома до 6:20 вечерта, но между двамата родители не беше протекла почти никаква координация относно точния час на прибирането му, така че изчезването на Нийл беше установено едва когато майката му най-сетне се обади на бившия си съпруг. Когато полицията пристигна на мястото, беше 7:51 вечерта, сенките се издължаваха и вече бяха изгубени почти два от онези четиресет и осем часа. Сега бяха по-близо до три.
В огромна част от случаите, както знаеше Пийт, изчезналите деца се откриват бързо и преди да са пострадали, и се връщат при своето семейство. Случаите се деляха на пет отделни категории: изгонено; избягало; нещастен случай или беда; отвлечено от роднина; отвлечено от нероднина. Точно сега законът на вероятностите подсказваше на Пийт, че изчезването на Нийл Спенсър ще се окаже свързано с някакъв нещастен случай и че момчето скоро ще бъде открито. И въпреки това колкото по-надалеч крачеше, толкова повече вътрешното усещане му подсказваше нещо различно. В сърцето му се беше загнездило неприятно чувство. Но от друга страна, изчезването на някое дете винаги го караше да се чувства по този начин. Това не значеше нищо. Беше просто един лош спомен отпреди двайсет години, който изплуваше на повърхността и носеше лоши чувства със себе си.
Лъчът на фенера му мина през нещо сиво.
Пийт се закова на място, после го върна назад към въпросното място. В основата на един от храстите имаше захвърлен стар телевизор с екран, счупен на няколко места, сякаш някой го беше използвал за тренировъчна мишена. Той впери поглед в него в продължение на няколко секунди.
– Има ли нещо?
Някакъв анонимен глас, провикнал се от другата страна.
– Не - извика в отговор той.
Той достигна най-отдалечената страна на сметището точно когато го направиха и останалите полицаи, неуспели да открият нищо. След относителния мрак зад гърба му безцветната белота на уличните лампи му се струваше странно отблъскваща. Сега във въздуха се носеше жужащо оживление в контраст с тишината в сметището.
Няколко секунди по-късно, след като не му хрумна нещо по-полезно, което може да направи, той се обърна и закрачи обратно в посоката, от която беше дошъл.
Не беше съвсем сигурен къде отива, но по някаква причина се насочи към единия край на сметището - там, където започваше границата със старата каменоломна. В мрака теренът беше опасен, затова се отправи към групичката фенери, където екипът за претърсване на каменоломната щеше всеки момент да се залови за работа. Докато останалите полицаи обхождаха покрайнините, осветяваха с фенерите си стръмните скали под краката си и викаха името на Нийл, тези тук разглеждаха карти и се подготвяха да се спуснат по стръмната пътечка, която водеше надолу. Когато се приближи до тях, някои вдигнаха поглед.
– Сър? - каза единият, като го разпозна. – Не знаех, че тази вечер сте на смяна.
– Не съм.
Пийт изви нагоре телената ограда и се провря отдолу, за да отиде при тях, като вече внимаваше още повече къде стъпва.
– Живея наблизо.
– Да, сър.
Полицаят звучеше недоверчиво.
Беше необичайно един детектив да се включи в подобна работа, която очевидно беше неблагодарна и предназначена за по-нискоквалифицирани служители на реда. Детектив Аманда Бекет координираше набиращото сила разследване от кабинета си в полицейското управление и търсачите бяха предимно обикновени полицаи. Според Пийт той имаше повече години служба от когото и да било от тях, но тази вечер беше просто един от всички. Едно дете беше изчезнало - което означаваше, че едно дете трябваше да бъде намерено. Полицаят може би беше твърде млад, за да помни случилото се преди две десетилетия с Франк Картър и да разбере защо нямаше нищо учудващо в присъствието на Пийт Уилис в момент като този.
– Пазете се, сър. Тук теренът е малко неравен.
– Добре съм.
Очевидно беше и достатъчно млад, за да гледа на него просто като един старец. Вероятно никога не беше срещал Пийт във фитнеса на управлението, който посещаваше всяка сутрин, преди да се качи на работа. Въпреки разминаването във възрастта Пийт беше готов да се обзаложи, че може да надмине младежа на всяка една от машините за вдигане на тежести. Той се пазеше, и още как. Да пази - включително и себе си, - беше като негова втора природа.
– Добре, сър, значи ние ще потегляме надолу. Само докладвам.
– Аз не съм начело.
Пийт посочи с фенера си надолу към пътеката и огледа пресечения терен. Лъчът светлина достигаше съвсем наблизо. Дъното на каменоломната отдолу представляваше просто една огромна черна дупка.
– Докладваш на детектив Бек, не на мен.
– Слушам, сър.
Пийт остана загледан надолу, замислен за Нийл Спенсър. Най-очевидните пътища, по които можеше да е минало момчето, бяха установени. Улиците бяха претърсени. Бяха се свързали с повечето му приятели - безрезултатно. И на сметището нямаше нищо. Ако изчезването на момчето наистина беше свързано с някакъв нещастен случай или премеждие, тогава каменоломната оставаше единственото място, където беше логично да го намерят.
И въпреки това черната вселена отдолу сякаш беше съвсем пуста.
Той нямаше как да бъде сигурен в това - не и по пътя на логиката. Но инстинктът му подсказваше, че Нийл Спенсър няма да бъде намерен там долу.
И може би никога нямаше да бъде намерен."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
