"Размиването на линиите
От изключителна важност е сега, веднага, докато тези изумителни събития са все още ясни в паметта ми, да ги запиша с онази фактическа точност, която времето би могло да размие. Но дори докато го правя, продължавам да недоумявам как стана така, че тъкмо на нашата групичка от "Изгубеният свят" - професор Челинджър, професор Съмърли, лорд Джон Рокстън и самия аз - се случи да преживее това невероятно приключение.
Когато, преди известен брой години, отразих в "Дейли Газет" нашето епохално пътуване в Южна Америка, и през ум не ми минаваше, че тъкмо на мен ще се падне да разкажа за едно дори още по-странно преживяване - безпрецедентно сред всички анали на човечеството и такова, което би трябвало да изпъква в историческите летописи, подобно на грамаден връх сред скромните била наоколо. Самото събитие винаги ще бъде смайващо, но обстоятелствата, при които ние, четиримата, бяхме заедно по време на тази изумителна случка, се сформираха по напълно естествен начин. Ще разкажа събитията, които я предхождаха, възможно най-сбито и ясно, макар да съзнавам добре, че колкото по-пълни са подробностите около подобна тема, толкова по-охотно би ги приел читателят, тъй като общественото любопитство си остава ненаситно.
Падаше се петък, двайсет и седми август - една дата, навеки запечатана в историята на света - когато отидох в редакцията на вестника, в който работех, и помолих господин Макардъл, който оглавяваше отдел "Новини", за тридневен отпуск. Добрият стар шотландец поклати глава, почеса се по оредяващия червеникав хвръкнал бретон и най-накрая даде глас на неохотата си.
– Мислех си, господин Малоун, че в близките дни бихме могли да се възползваме от вашите умения. Имам предвид една история, към която единствен вие бихте могли да се отнесете подобаващо.
– Съжалявам - казах аз и се опитах да прикрия разочарованието си. – Разбира се, че ако съм нужен, то с това въпросът ще бъде приключен. Но ангажиментът ми беше важен и от личен характер. Ако мога да бъда…
– Всъщност не виждам как бихте могли.
Опитах се възможно най-бързо да преглътна горчивината, която изпитах. Все пак вината си беше само моя, тъй като вече трябваше да съм разбрал, че един журналист няма никакво право да планира времето си сам.
– Значи въпросът е приключен - казах аз с цялата ведрина, която съумях да призова у себе си в толкова кратък срок. – С какво точно искате да се заема?
– Всъщност бих искал просто да интервюирате онзи дяволски мъж, който живее в Ротърфийлд.
– Да не би да имате предвид професор Челинджър? - възкликнах аз.
– Тъкмо него. Миналата седмица цяла миля гонил по петите Алек Симпсън от вестник "Къриър", надолу по главния път. Вероятно сте прочели за случилото се в полицейския доклад. Нашите момчета по-скоро биха интервюирали някой алигатор, избягал от клетката си в зоопарка. Но вие бихте се справили, струва ми се - все пак сте стари приятели.
– О - рекох аз, страшно облекчен, - това улеснява нещата. По една случайност отпускът ми беше необходим тъкмо защото трябваше да навестя професор Челинджър в Ротър-фийлд. Всъщност сега се пада годишнината от нашето славно приключение из платото отпреди три години - той покани цялата ни група да празнуваме в дома му.
– Отлично! - викна Макардъл, като потъркваше ръце и грееше доволно иззад очилата си. – Значи ще успеете да измъкнете повече информация от него. За всеки друг бих казал, че говори пълни фантасмагории, но все пак се е случвало той да има право и кой знае, може би отново е така!
– Какво да измъкна от него? - попитах аз. – С какво се е занимавал?
– Не прочетохте ли писмото му на тема "Научни вероятности" в днешния "Таймс"?
– Не.
Макардъл се наведе и вдигна един брой от пода.
– Четете на глас - каза той, като посочи с пръст една колонка. – На драго сърце бих го чул отново, тъй като не съм убеден, че съумях да вникна в целия смисъл, който този човек е вложил в думите си.
Това беше писмото, което прочетох на новинарския редактор на "Газет":
НАУЧНИ ВЕРОЯТНОСТИ
Сър, прочетох с развеселение, но не без да изпитам и някои не толкова ласкави чувства, самодоволното и напъл-но нелепо писмо от Джеймс Уилсън Макфейл, което неотдавна се появи на страниците на вашия вестник, на тема тъмните сенки сред линиите на Фраунхофер в спектъра на светлината, излъчвана както от планетите, така и от неподвижните звезди. Той определя темата като незначителна. Един по-широко скроен ум спокойно би могъл да придаде на откритието доста по-голяма важност - толкова голяма, че да засяга целокупното добруване на всеки мъж, жена и дете на тази планета. Не бих могъл да се надявам, с изразните средства, предоставени ми от научния език, да накарам онези некадърници, които черпят идеите си от страниците на един всекидневник, да вникнат в смисъла на моите думи. Затова ще положа усилия да се съобразя с тяхната ограниченост и да поясня ситуацията с помощта на една простичка аналогия, която би отговаряла на умствените способности на вашите читатели.
– Какъв чудак само - истински чудак! - каза Макардъл, като поклащаше замислено глава. – Този човек е в състояние да разгневи и гургулица, и да предизвика безредици на квакерска сбирка. Нищо чудно, че в Лондон му е твърде тясно. Много е жалко, господин Малоун, защото това е един велик ум! Е, нека чуем аналогията.
Да предположим - започнах да чета аз, – че една малка купчинка завързани една за друга коркови тапи бива пусната по бавно течение на пътешествие през Атлантика. Ден след ден корковите тапи се носят леко, заобиколени от едни и същи условия. Ако тапите притежаваха съзнателност, да предположим, че биха счели тези условия за постоянни и неизменни. Но ние, след като притежаваме далеч по-големи познания, сме наясно, че биха могли да се случат много неща, които да изненадат корковите тапи. Биха могли да се блъснат в някой кораб или спящ кит, или да се оплетат във водорасли. Във всеки случай, тяхното пътуване вероятно би приключило, след като океанът ги захвърли край скалистите брегове на Лабрадор. Но как биха могли те да подозират това, докато така кротко се носят ден след ден из онова, което мислят за един безбрежен и хомогенен океан?
Вашите читатели вероятно ще съумеят да разберат, че Атлантическият океан в тази притча заема мястото на огромния океан от етер, през който ние се носим, и че корковите тапи представляват малката и затънтена планетна система, към която принадлежим. Едно треторазрядно слънце, с неговите дрипави и опърпани, незначителни спътници, ние се носим при едни и същи всекидневни условия към един неизвестен край, някаква жалка катастрофа, която ще ни сполети сред безбрежните дебри на Космоса, където ще бъдем залети от един Ниагарски водопад от етер или запратени на някой невъобразим Лабрадор. При тези условия не виждам място за плиткоумния и невеж оптимизъм на вашия кореспондент - господин Джеймс Уилсън Макфейл, а само множество причини, които налагат да наблюдаваме внимателно и с любопитство всеки признак за промяна сред този заобикалящ ни Космос, от който може би зависи нашата собствена съдба.
– От него би излязъл славен свещеник, и още как - каза Макардъл. – Как тръби само, като истински орган! Да чуем какво точно го тревожи.
Основното замъгляване и изменение в линиите на Фраунхофер от светлинния спектър сочи, по мое мнение, за една повселенска космическа промяна от сложен и рядък характер. Светлината на една планета е светлина, отразена от слънцето. Светлината на една звезда произлиза от нея самата. Но светлинните спектри както от планетите, така и от звездите в този случай са претърпели една и съща промяна. Дали това е, в такъв случай, промяна в същите тези планети и звезди? За мен подобна идея е немислима. Каква обща промяна би могла да се случи едновременно във всички тях? Дали това е промяна в собствената ни атмосфера? Възможно е, но освен това е изключително малко вероятно, след като не наблюдаваме никакви признаци за това около нас и подобна промяна все още не се проявява в химичните анализи. Каква тогава е третата възможност? Да има промяна в съответната среда - в този безкрайно фин етер, който се простира от звезда до звезда и обгръща цялата Вселена. Навътре в този океан ние се носим по едно бавно течение. Не би ли могло то да ни отнесе към нови пояси от етер със свойства, каквито никога не сме си представяли? Някъде е настъпила промяна. Това космическо смущение в светлинния спектър го доказва. Промяната може да е добра. Може да е лоша. Или пък неутрална. Ние не знаем каква е тя. Плиткоумните наблюдатели биха могли да сметнат въпроса за незначителен, но човек като мен, който притежава задълбочения интелект на един истински философ, ще разбере, че възможностите на Вселената са непредвидими, а най-мъдрият от всички е онзи, който винаги е готов за неочакваното. Нека задам очевидния въпрос - кой би се осмелил да твърди, че мистериозната и повсеместна болест, отразена същата тази сутрин върху страниците на вашия вестник, поразила коренното население на Суматра, не е свързана с някаква космическа промяна, на която то реагира по-бързо от по-сложно устроените народи в Европа? Аз просто подхвърлям идеята. Да се потвърждава тази идея, към момента е също толкова безполезно, колкото и да се отхвърля, но е неимоверно глупав онзи, който отказва да проумее, че тя далеч не е извън границите на научните възможности.
Ваш верен,
ДЖОРДЖ ЕДУАРД ЧЕЛИНДЖЪР
ДЪ БРАЙЪРС, РОТЪРФИЙЛД.
– Едно чудесно, стимулиращо писмо - рече замислено Макардъл, докато поставяше цигара в дългата стъклена тръбичка, която ползваше за цигаре. – Как ви се струва, господин Малоун?
Налагаше се да призная пълното си и унизително неведение по въпросната тема. Какво например представляваха линиите на Фраунхофер? Макардъл тъкмо беше проучвал въпроса с помощта на нашия учен в редакцията и взе от бюрото си два от онези многоцветни линейни спектъра, които силно наподобяват панделките от шапките на някой млад и амбициозен клуб по крикет. Той насочи вниманието ми към черните линии, които пресичаха редиците ярки цветове, които в единия край започваха от червеното и постепенно преливаха към оранжево, жълто, зелено, синьо и виолетово в другия.
– Тези тъмни черти се наричат Фраунхоферови линии - каза той. – Цветовете представляват самата светлина. Всяка светлина, пречупена през призма, образува едни и същи цветове. Те не са от значение. Важни са линиите, защото те варират спрямо източника на светлината. Миналата седмица тези линии бяха замъглени вместо ясно очертани и от тогава насам всички астрономи непрестанно спорят помежду си каква е причината. Това е снимка на замъглените линии за утрешния ни брой. До момента читателите не проявяват интерес към темата, но си мисля, че това писмо на Челинджър в "Таймс" ще ги поразбуди.
– Ами онова за Суматра?
– Е, една замъглена линия в светлинния спектър е доста далеч от един болен чернокож в Суматра. И въпреки това нехранимайкото и друг път е доказвал, че знае за какво говори. Там долу наистина има някакви смахнати линии, в това няма съмнение, и преди малко пристигна телеграма от Сингапур, че морските фарове в Зондския пролив са повредени, в резултат на което в брега са се блъснали два кораба. Така или иначе, добре е да интервюирате Челинджър по темата. Ако научите нещо конкретно, ще го пуснем в броя в понеделник.
Излизах от кабинета на редактора на новините, замислен за новото си поръчение, когато чух някой да ме вика от чакалнята на долния етаж. Беше момчето, което разнасяше телеграмите - носеше ми съобщение, препратено от дома ми в Стретъм. Телеграмата бе изпратена от същия човек, който бяхме обсъждали, и в нея пишеше следното:
"Малоун, улица "Хил" 17, Стретъм. – Донеси кислород. – Челинджър."
"Донеси кислород!" Професорът, доколкото си го спомнях, притежаваше слонско чувство за хумор и бе способен на възможно най-нескопосаните и недодялани шеги. Дали това не беше един от онези номера, които го караха да избухне в гръмогласен смях, така че очите му да изчезнат, с широко отворена уста и поклащаща се брада, напълно безразличен към заобикалящата го сериозност? Прехвърлих думите в ума си, но не ми хрумваше каквато и да било шега, свързана с тях. В такъв случай те несъмнено бяха кратко поръчение - макар и необикновено. Той беше последният човек на света, с чиято изрична заръка не бих се съобразил. Може би предстоеше някакъв химичен експеримент, може би... Е, не ми беше работа да се впускам в размишления относно причината, поради която го искаше. Трябваше да го набавя. Разполагах с почти час, докато трябваше да се кача на влака от гара "Виктория". Наех едно такси и след като взех адреса от телефонния указател, потеглих към компанията снабдител на цилиндри с кислород, която се намираше на улица "Оксфорд".
Когато пристигнах и стъпих на тротоара пред сградата, през вратата на предприятието излязоха двама младежи, понесли метален цилиндър, който с известни затруднения качиха в един автомобил. По петите ги следваше някакъв възрастен мъж, който ги хокаше и напътстваше с хрипкав, язвителен глас. Той се обърна към мен. Не бих могъл да сбъркам тези аскетични черти и тази козя брадичка. Това беше моят опърничав другар - професор Съмърли.
– Какво? - възкликна той. – Не ми казвайте, че и виесте получили една от онези безумни телеграми за кислород?
Аз му я показах.
– Така значи. Аз също получих такава и доста се опъвах, преди да изпълня поръчението. Нашият добър приятел е - както винаги - невъзможен. Необходимостта от кислород не би могла да е толкова спешна, че да му се наложи да изостави обичайните методи, с които се снабдява с него, и да посегне на времето на онези, които несъмнено са по-заети от него. Защо не си го поръча сам?
Успях единствено да предположа, че вероятно е искал да се сдобие с него веднага.
– Или така си е мислил, което е съвсем различно. Но вече е излишно да купувате допълнително, след като аз разполагам с това значително количество.
– Все пак, поради някаква причина, той сякаш иска и аз да занеса кислород. Ще е по-сигурно да направя точно каквото ми е заръчал.
И така, въпреки многобройните възражения и оплаквания на Съмърли, закупих още един цилиндър, който бе поставен до другия в неговия автомобил, след като ми предложи да ме откара до гара "Виктория".
Обърнах се, за да платя на шофьора на таксито, който се отнесе доста свадливо и обидно към мен по въпроса за цената, която му дължах за услугите му. Когато се върнах при професор Съмърли, той се намираше във вихъра на гневна свада с двамата мъже, които бяха носили кислорода, а бялата му коза брадичка се поклащаше от негодувание. Единият от двамата го нарече, ясно помня, "глупав дърт побелял изкуфелник", което така разяри шофьора му, че той скочи от седалката си, за да застане редом със своя оскърбен господар, и едва успяхме да предотвратим разразяването на истински безредици насред улицата.
Тези дребни неща може и да изглеждат незначителни и по онова време щяха да се подминат като случайни събития. Едва сега, когато поглеждам назад, виждам връзката им с цялата история, която смятам за редно да разкажа.
Шофьорът трябва да е бил новак или да е изгубил контрол над нервите си вследствие на спречкването, тъй като по пътя до гарата шофираше ужасно. На два пъти едва не се блъснахме в други също толкова заблудени превозни средства и помня как обърнах внимание на Съмърли, че стандартът на шофиране в Лондон доста е западнал. Веднъж минахме покрай огромна тълпа, която наблюдаваше някакъв бой на ъгъла на "Дъ Мол". Хората, които бяха доста развъл-нувани, нададоха гневни викове по адрес на нескопосаното шофиране, а един тип скочи на стъпалото и размаха бастун над главите ни. Аз го изблъсках, но си отдъхнахме едва когато се измъкнахме от тях и излязохме от парка. Тези дребни случки доста изопнаха нервите ми и от сприхавото поведение на спътника ми личеше, че собственото му търпение също е на изчерпване."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 3 гласа 
