"Върху щита, един от седемте, изковани в далечното минало, за да удържат мрака, падна едничка капка кръв. Тогава силите на щита отслабнаха и мракът, търпелив като паяк, зачака десетилетията да отминат, а раната се разшири под тревата и земята. И ето че в последния ден от онова, що беше, един добър човек съвсем невинно счупи щита. Мракът го възнагради със смъртоносна зараза, която се предаваше от съпруг на съпруга, от родител на дете, от непознат на непознат. Докато умиращият свят тръпнеше, основите му - правителства, технологии, закони, транспорт, комуникации - се сгромолясваха като тухли от прах. Светът свърши с взривове и плач, с кръв и болка, обзет от страх и ужас. Касиер, който подаваше рестото на клиент, майка, която хранеше детето си, бизнесмен, подал ръка за сключване на сделка - съвсем обикновени контакти, докосвания разпространяваха смърт като отровен облак над света.
Милиарди загинаха. Нарекоха я Гибелта, защото беше истинска гибел - убийствена болест, която превземаше земята невъобразимо бързо, за която лек нямаше. Тя унищожаваше както престъпници, така и невинни, държавници и анархисти, привилегировани и бедни, с еднакво задоволство. Милиарди измряха, а онези, които оцеляха - онези с имунитет - се бореха, за да преживеят още един ден, да намерят храна, да защитят убежището, на което разчитаха, да избягат и да се измъкнат от невижданото насилие, което се вихреше навред. Други, дори в най-тежкия час, подпалваха, разграбваха, изнасилваха, убиваха просто заради удоволствие. Отровният облак, обгърнал света, бе пронизан от лъч светлина. Тъмнината пулсираше. Сили, отдавна заспали, се пробудиха. Някои грейнаха с ослепително сияние, от други плъзна мрак заради избора, който бяха направили. Магията се възраждаше. Едни се възползваха от чудесата, докато други изпитваха страх от тях. А някои ги мразеха.
Другите, различните, събуждаха страхове в нечии сърца. Загадъчните се сблъскаха със страха и омразата на онези, които ги преследваха. Правителства, които отчаяно се опитваха да задържат властта си, ги залавяха, събираха на едно място, измъчваха, експериментираха с тях. Чародеи и магьосници се криеха или се бореха с онези, които в името на някакъв зловещ бог бяха готови да измъчват и унищожават, привързани към собствения си фанатизъм като към любовник. В една бурна нощ едно дете пое първия си дъх, а светлината му засия и освети цялата земя. Дете, родено от любов и саможертва, от надежда и борба, от сили и мъка. С този първи свободен вик, с майчините сълзи, със силните ръце на мъжа, който я пое, Вестителката направи първата си крачка, определена от съдбата. И магията взе надмощие. През следващите години се водеха войни между хората, между тъмнината и светлината, между онези, които се биеха, за да оцелеят и съграждат, и онези, които се биеха, за да рушат и да властват сред руините. Момичето растеше, растяха и силите ѝ. Обучаваше се години наред, допускаше грешки, побеждаваше, убеждаваше. Едно младо момиче, изпълнено с вяра и чудеса, протегна ръце към огъня и взе меча и щита. И се превърна във Вестителката. Магията започна да се възражда.
Вилнееше буря. Притискаше я с необуздан, тласкан от вятъра дъжд. Съскащи, пронизващи светкавици прорязваха небето, отекваха тътнещи гръмотевици. Бурята се вихреше в нея, бушуваше гняв, който тя знаеше, че трябва да бъде потиснат. Тази вечер щеше да донесе смърт с меча си, със силите си, със заповедите си. Всяка пролята капка кръв щеше да е по нейните ръце - това бе бремето на водача и тя го приемаше. Все още нямаше двайсет. Фалън Суифт докосна с пръсти гривната на китката си. Направила я беше сама от дървото, което бе унищожила в пристъп на гняв, и бе я гравирала, за да помни и никога да не си позволява да поразява, когато е ядосана. На нея пишеше: Solas don Saol. Светлина за живот. Тази вечер щеше да посее смърт, помисли си отново тя, но щеше да помогне на други да живеят. По време на бурята огледа двора. Малик, учителят ѝ, я беше отвел на подобно място на четиринайсетия ѝ рожден ден. Този двор може би беше изоставен, носеше се единствено миризмата на черна магия, на овъглените останки на мъртви. Сякаш дочуваше предсмъртните викове на онези, които са били измъчвани. Сега тук имаше повече от шестстотин души - двеста и осемдесет - персонал, и триста трийсет и двама затворници. Четиресет и седем от затворниците бяха деца, поне според разузнаването им, под дванайсет години. Тя помнеше наизуст всеки сантиметър от двора - командния център - всяка стая, всеки коридор, камера, аларма. Беше направила подробни карти, беше прекарала месеци да планира спасителната операция.
За трите години, откакто започна да събира своя армия, откакто заедно със семейството си напусна дома си, за да дойдат в Нова надежда, това щеше да бъде най-значителната операция за освобождаване, която бяха провеждали. Ако се провалеше... Нечия ръка стисна рамото ѝ, вля в нея сили, както винаги. Обърна глава и погледна баща си.
– Ние ще се заемем с това - каза ѝ Саймън.
Тя изпусна сдържания дъх.
– Ще омагьосате камерите за наблюдения - прошепна тя и предаде информацията към елфите, за да могат те да разпространят новината.
Така онези, които следяха мониторите, щяха да видят единствено дървета, дъжд и подгизнала земя.
– Изключете алармите.
Заедно с останалите чародейки, Фалън се зае с магията, упорито, методично, докато бурята вилнееше.
Когато сигналът за готовност бе подаден, тя не обърна внимание на болката, даде заповед.
– Лъконосци, напред.
Охранителните кули трябваше да бъдат превзети, бързо и безшумно. Усети Тоня, която предвождаше лъконосците, приятелка, кръв от нейната кръв, да зарежда стрела и да стреля. Сивите ѝ очи се фокусираха, тя видя как стрелите попаднаха в целта, в кулите на четирите ъгъла на затворническите стени мъжете падаха. Тя пое напред, устреми се към електронните порти, използва силите си, за да ги обезвреди. Подаде сигнали и войските нахлуха, елфите изкачиха стени и огради, превръщенците скочиха, използваха зъби и нокти, феите се плъзгаха с едва доловим шепот на крилата. Следете времето, помисли си тя, докато говореше наум с командира на елфите, Флин, и с Тоня. Те щяха да нахлуят през трите врати едновременно и всеки водач щеше да насочи войниците към определена цел. Унищожи комуникациите, елиминирай охраната, завземи оръжейната, подсигури лабораторията. И преди всичко, защити затворниците. След като стрелна с поглед баща си, на когото имаше пълно доверие, и забеляза куража и решителността, изписани по лицето му, тя издаде заповедите. Изтегли меча, взриви ключалките на главните врати, нахлу и взриви и вторите, вътрешни врати. Част от ума ѝ свързваше настоящия момент със затвора на Хатерас, с образите, които бе събудила, когато беше на четиринайсет. Беше почти същото.
Тук обаче войниците бяха живи, посегнаха към оръжията си. Докато се чуваше бумтенето на огнестрелните оръжия, тя замахна, подпали ножове и мечове така, че левите ръце на противниците се покриха с мехури и те изреваха от болка. Замахна с меча си, прикри се зад щита, докато напредваше през редиците на врага. Проправяше си път с бой, чуваше викове, стонове, молби, които се носеха иззад железни врати, долавяше страха, отчаяната надежда, болката и объркването на хората там. Фалън покоси войник, който се бе втурнал към радиото си, разряза апарата с меча, разпрати вълна от шок в цялата система. Летяха искри, монитори угасваха, ставаха черни. Ботуши трополяха по метални стълби и смърт, още смърт нахлуваше, когато стрелите прорязаха въздуха. Фалън посрещна куршум с щита си, отпрати го обратно право в стрелеца, докато се извиваше към метална врата някъде вътре в затвора. Взриви вратата, а след това още две от другата страна, прескочи димящия метал, разсече трета врата преди да се втурне към стълбите, които водеха надолу. Последваха я бойни викове. Войските ѝ щяха да се разгърнат, да влязат навсякъде - и в казарми, и в офиси, и в столовата, и в кухнята, и в лечебницата.
Заедно с останалите, тя се втурна към лабораторията и залата на ужасите. Там пътят им бе препречен от нова метална врата. Тя призова силите си, но спря дъха си, когато усети нещо... нещо тъмно. Магия, черна, смъртоносна.
Вдигна ръка, за да задържи хората си."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 4 гласа 
