"Коралайн откри вратата малко след като се преместиха.
Къщата беше много стара - имаше таван под покрива, мазе под земята и буренясала градина с огромни стари дървета.
Семейството на Коралайн не притежаваше цялата къща - тя беше твърде голяма. Затова само част от нея беше тяхна.
В старата къща живееха и други хора.
Госпожица Спинк и госпожица Форсибъл живееха в апартамента отдолу, на приземния етаж. И двете бяха стари и закръглени и имаха няколко застаряващи шотландски териера с имена като Хамиш, Андрю и Джок. Някога госпожици Спинк и Форсибъл били актриси, така каза госпожица Форсибъл на Коралайн при първата им среща.
– Да, Каролайн - каза госпожица Спинк, бъркайки името на Коралайн, – с госпожица Форсибъл някога бяхме известни актриси. Професионалистки, миличка. Не давай на Хамиш плодов кейк, защото цяла нощ няма да спи от болки в корема.
– Казвам се Коралайн, а не Каролайн - каза Коралайн.
В апартамента отгоре, под покрива, живееше един побъркан старец с големи мустаци. Той разказа на Коралайн, че дресира цирк от мишки, но не позволяваше на никого да го види.
– Някой ден, малка Каролайн, когато ги подготвя, целият свят ще види чудесата на моя миши цирк. Попита ме защо не можеш да ги видиш сега, нали така?
– Не - тихичко каза Коралайн. – Помолих ви да не ме наричате Каролайн. Казвам се Коралайн.
– Не можеш да видиш сега мишия цирк - каза мъжът от горния етаж, – защото още не сме приключили с репетициите. Освен това отказват да свирят песните, които написах за тях. Всички песни, които пиша за мишките, звучат така: та-ра-ра-ра-рам, а те свирят на-на-на-на. Мисля да пробвам какво ще стане, ако ги храня с различни видове сирене.
Коралайн си мислеше, че няма никакъв миши цирк, че старецът вероятно си го измисля.
В деня, след като се нанесоха, Коралайн тръгна на изследователска експедиция.
Първо проучи градината. Беше голяма - най-отзад имаше тенискорт, но никой в къщата не играеше тенис, затова в оградата около него имаше много дупки, а мрежата беше почти напълно изгнила; имаше стара розова градина, пълна с подрязани и покрити с петна розови храсти; алпинеум, който се състоеше само от камъни и кръг тъмнозелена трева, очертан от жълтеникавокафяви отровни гъби, които миришеха ужасно, ако случайно ги настъпиш.
Имаше и кладенец. Още първия ден, когато семейството на Коралайн се нанесе в къщата, госпожици Спинк и Форсибъл се погрижиха да кажат на Коралайн колко е опасен кладенецът и я предупредиха да стои далеч от него. Затова Коралайн реши да го разгледа - трябваше да е сигурна къде е, за да не го доближава.
Откри го на третия ден на избуялата поляна до тенискорта, зад китка дървета - нисък тухлен кръг, почти невидим сред високата трева. Кладенецът беше покрит с дъски, за да не падне някой вътре. На една от тях имаше малка дупчица и Коралайн прекара цял следобед, като хвърляше камъчета и жълъди в нея и броеше, докато чуе как пляскат във водата долу.
Освен това потърси животни. Намери таралеж и стара кожа от змия (без змията), един камък, който много приличаше на жаба, и една жаба, която много приличаше на камък. Видя и надменен черен котарак, който седеше по стените и дънерите на дърветата и я наблюдаваше, но се измъкваше, щом Коралайн поискаше да си поиграе с него. Така прекара първите си две седмици в къщата - в изследване на градината и околността. Майка ѝ я викаше за вечеря и обяд. Освен това Коралайн не трябваше да забравя да се облече топло, преди да излезе, защото тази година лятото беше много хладно; но тя правеше експедиции всеки ден, докато не заваля и трябваше да си остане у дома.
– Какво да правя? - попита Коралайн.
– Почети книжка - отвърна майка ѝ. – Гледай някоя видеокасета. Играй си с играчките. Иди да досаждаш на госпожица Спинк, госпожица Форсибъл или на побъркания старец от горния етаж.
– Не - отвърна Коралайн. – Не ми се прави нищо такова. Искам да изследвам.
– Не ме интересува какво ще правиш - каза майка ѝ, – стига да не разхвърляш.
Коралайн отиде до прозореца и се загледа в дъжда. Не беше от онзи дъжд, в който можеш да излезеш, а от другия, който се хвърля от небето и се разплисква върху всичко долу. Беше сериозен дъжд и очевидно се бе заел да превърне градината в кална супа. Коралайн беше изгледала всичките си видеокасети. Играчките ѝ бяха омръзнали, а и беше прочела всичките си книги. Включи телевизора. Минаваше от програма на програма, но навсякъде даваха само мъже в костюми, които говореха за стоковата борса, и предавания за възрастни с досадни гости. Най-после намери какво да гледа - втората половина от научнопопулярен филм за нещо, наречено защитна окраска. Видя животни, птици и насекоми, които се маскираха на листа, клончета или други животни, за да се скрият от враговете си. Стана ѝ интересно, но свърши твърде бързо, а след него започна филм за някакъв хлебозавод. Време бе да поговори с баща си. Бащата на Коралайн си беше у дома. И двамата ѝ родители работеха с компютри, което означаваше, че често си бяха вкъщи. Всеки си имаше собствен кабинет.
– Здравей, Коралайн - каза баща ѝ, когато тя влезе. Без да се обръща.
– Пфу - каза Коралайн. – Навън вали.
– Да - съгласи се баща ѝ. – Вали като из ведро.
– Не - възрази Коралайн. – Вали си от небето. Мога ли да изляза?
– Какво казва майка ти?
– Не можеш да излезеш в такова време, Коралайн Джоунс.
– Значи не може.
– Но аз искам да продължа с изследването.
– Ами тогава изследвай апартамента - предложи баща ѝ. – Ето ти лист и химикалка. Преброй всички врати и прозорци. Запиши всички сини неща. Направи изследователска експедиция до кухненския бойлер. И ме остави да работя.
– Може ли да отида в гостната? - В гостната семейство Джоунс държаха скъпите (и неудобни) мебели, които бабата на Коралайн им беше завещала. Не разрешаваха на Коралайн да влиза там. Никой не влизаше в гостната освен при тържествени случаи.
– Стига да не разхвърляш. И не пипай нищо.
Коралайн внимателно обмисли това, после взе листа и химикалката и тръгна да изследва апартамента.
Откри кухненския бойлер (беше в един шкаф в кухнята).
Преброи всичко синьо (153).
Преброи прозорците (21).
Преброи вратите (14).
От всички врати, които откри, тринайсет се отваряха и затваряха. Последната - голяма резбована врата в ъгъла на гостната - беше заключена.
Тя попита майка си:
– Накъде води тази врата?
– Наникъде, миличка.
– Трябва да води нанякъде.
Майка ѝ поклати глава, после каза:
– Виж.
Взе връзка ключове от касата на кухненската врата, внимателно ги прегледа и избра най-стария, най-големия, най-черния и най-ръждясалия. Отидоха в гостната и майка ѝ отключи вратата. После я отвори. Беше права. Вратата не водеше наникъде. Зад нея имаше тухлена стена.
– Когато къщата е принадлежала само на едно семейство - каза майката на Коралайн, – тази врата е водела нанякъде. – Но когато са я разделили на апартаменти, просто са зазидали вратата. Зад нея е празният апартамент в другата част на къщата; онзи, който още не е продаден. Тя затвори вратата и върна ключовете на мястото им.
– Забрави да заключиш - каза Коралайн.
Майка ѝ сви рамене.
– Защо да я заключвам? Нали не води наникъде?
Коралайн не отговори.
Навън почти се беше смрачило, но дъждът продължаваше да вали, трополеше по прозорците и замъгляваше светлините от фаровете на колите на улицата. Бащата на Коралайн спря да работи и им приготви вечеря.
Коралайн се нацупи.
– Татко - каза тя, – пак си сготвил рецепта.
– Задушени картофи с праз, гарнирани с розмарин и топен кашкавал - призна той.
Коралайн въздъхна, отиде до хладилника и си извади чипс и минипица, които се приготвяха в микровълновата фурна.
– Знаеш, че не обичам рецепти - каза тя на баща си, докато вечерята ѝ се въртеше, а малките червени цифри върху микровълновата фурна намаляваха до нула.
– Ако ги опиташ, може и да ти харесат - каза бащата на Коралайн, но тя поклати глава.
Същата нощ Коралайн лежеше будна в леглото си. Дъждът беше спрял и тя почти бе заспала, когато внезапно чу туп-туп-туп. Седна в леглото. Нещо каза скръъ... ъъъц.
Коралайн стана и надникна в коридора, но не видя нищо необичайно. От спалнята на родителите ѝ се дочуваше тихото хъркане на баща ѝ, а от време на време майка ѝ бълнуваше насън. Коралайн се чудеше дали не е сънувала. Нещо помръдна. Приличаше на сянка, която хукна бързо назад по тъмния коридор като малко късче от нощта Надяваше се да не е бил паяк. Паяците я караха да се чувства много неспокойна. Тъмният силует влезе в гостната и Коралайн го последва малко уплашена. Стаята беше тъмна. Единствената светлина идваше от коридора и Коралайн, която стоеше на вратата, хвърляше огромна и разкривена сянка върху килима - приличаше на гигантска кльощава жена. Тъкмо се чудеше дали да запали лампата, когато видя тъмния силует да се измъква изпод канапето. Той спря, после тихо притича по килима към най-далечния ъгъл на стаята. В този ъгъл нямаше мебели. Коралайн запали лампата. В ъгъла нямаше нищо. Нищо освен старата врата, която водеше към тухлената стена. Помнеше, че майка ѝ затвори вратата, но сега тя беше открехната. Едва-едва. Коралайн отиде до процепа и погледна през него. Оттатък нямаше нищо - само стена от червени тухли. Коралайн затвори старата дървена врата, угаси лампата и си легна.
Сънува тъмни сенки, които тичаха насам-натам, криейки се от светлината, докато всички не се събраха под луната. Малки черни сенки с червени очи и остри жълти зъби.
После те запяха:
– Малки сме, ала сме много.
Много сме, макар и малки.
Бяхме тука преди теб и след тебе ще останем.
Гласовете им бяха тънки, шепнещи и леко виеха. Това караше Коралайн мъничко да се страхува.
После Коралайн сънува няколко реклами, а след това изобщо нищо не сънува."
Из книгата
Рейтинг: 9.83 / 6 гласа 
