На два гласа. Разкази

"Не само хората имат любими животни. Животните също имат любими хора. Особено тези, които живеят близо до човека. Всеки разказ в тази книга разказва за обич между едно животно и един човек. Разбират се помежду си с думи и без думи. В литературата това е правено отдавна. Всичко в литературата е стара песен на нов глас. Тук гласовете са по два във всеки разказ. Единият да тегли към минор, другият - към мажор. Действието се развива в наши дни, на брега на Дунава, който продължава старателно да отмерва човешките времена.
Иван Станков

Иван Станков е писател и преводач. Професор по българска литература във Великотърновския университет. Роден през 1956 година в с. Гомотарци, Видински окръг. Завършва българска филология през 1982 година. Автор на монографични изследвания върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и други. Преводач от румънски на Мирча Картареску, Дан Лунгу и други. Автор на книгите Спомени за вода. Dm (2014), Улици и кораби. Gm (2017), Имена под снега (2019), Вечерна сватба (2020) и Късна смърт (2022).
Носител е на Националната литературна награда Елиас Канети, на литературните награди на Портал Култура, Стоян Михайловски и Хеликон.

"Когато наречем някой човек животно, трябва да внимаваме кого от двамата искаме да уязвим. То под небето всички сме божии твари, ама животинките са останали верни на Бога, та затова няма ад за тях. Грациозни или недодялани, красиви или грозни, кротки тревопасни или хищници - всички те са невинни. Не им е дадено да знаят как могат да бъдат нарушавани божиите закони. А на човека е било дадено. И той кажи-речи постоянно се е възползвал. Затова учителят на Александър Македонски благоволил да признае и човека за животно, но веднага се е застраховал - кръстил го социално животно. Относно началото на близостта между животното и човека остават неизяснени доста въпроси. Когато преди петнайсет хиляди години в Евразия бил опитомен първият сив вълк и бил превърнат той на домашно куче, кой всъщност е направил избора за сближаване? Човекът или вълкът? Много е вероятно вълкът първи да се е завъртял около това странно двуного животно и като разпознал у него собствената си самотия, сприятелил се с него.

Малко след това, така твърдят учените глави, била опитомена и първата коза. Но не можем ли поне за миг да допуснем, че именно козата е избрала онзи незнаен човек за свой приятел? Тя му предложила мляко и козлета, а от него се искало само малко трева да ѝ събере за през зимата. Човекът се съгласил и така козата го опитомила. В легендите продължава и до днес да се твърди, че кошутата и Божата майка така са се опитомили взаимно, че когато на Богородица ѝ се налагало да се яви спешно на хората в някое далечно село, пращала кошутата. Но да допуснем, че легендите са измислени. Ами дебелите книги? Я да седнем и да помислим дали пък Белчо и Сивушка не са си избрали Боне Крайненеца за свой домашен любимец и не са го опитомили те до такава степен, че да знае във всеки момент как да им помогне? Да не говорим пък колко много животни са опитомили чичо Митуш в онзи чифлик, нека споменем само Балан, Чивга, Текеш, Комур и колко още...

Но хайде, да речем, че животните те гледат с човешки очи, имат и уши да слушат, и глас да ти говорят. Но растенията уж нито виждат, нито чуват, пък - нали и те са живи същества - и те си отглеждат по един домашен любимец. Нищо и никакъв стрък домат, забоден в земята, веднага си опитомява човек. Доматът си избира предимно хора от село - да го връзват, да го колтучат, да го пръскат, да го поливат и да го берат. И накрая, съвсем опитомен, сяда човекът пред купата със салата и чашката домашна ракия и цяла вечер премлясква доволно и благославя домата. То и в града процесът е наличен. Що теменужки и мушката красяха терасите на панелните блокове. Това - някога. Сега излязоха на белия български свят и камелии, и циклами, и бегонии. Всяко саксийно цвете има свой домашен любимец, при това избран по полов белег. Опитомените жени тичат преди и след работа да огледат цветния си господар, да му поднесат вода, да му се поклонят, да го похвалят пред колежките и да покажат снимките му на смартфоните си.

Понеже по-нататък не ще стане дума, нека само пътьом да отбележим, че не само живите твари има свои любимци. Преди години например почти всеки москвич и всяка жигула си имаха свой любимец от света на хората. Въртеше се човекът около москвича при всяка свободна минута - с кофичката с вода, с голямата дунапренова гъба и препарата Веро, сапунисваше, търкаше и отмиваше. Накрая оправяше буланата на задното стъкло и тигърчето с клатеща се глава, което демонстрираше гордо на всички участници в движението, че шофьорът е домашен любимец на колата си. Докато се стигне до тази висока фаза на еволюцията, минало страшно много време. През всичките етапи безспорно се е наблюдавала някаква особена обич от двете страни на опитомяването. И тази обич се проявявала преди всичко като грижа. Грижата, грижата е началото на всичко. И понеже повечето хора са грижовни към нещо извън децата и родителите, затова са и податливи на опитомяване.

Но за да стане годен за опитомяване от някое животно или растение, човекът трябвало да опитоми първо самия себе си. Преди да произлезе от маймуната, за която от двеста години насам се твърди, че е прекият му родител, човекът полека се е промушвал през телата на много животни. Додето се сдобие с днешния си вид, той е бил доста половинчат. По някое време например мъжът е бил наполовина човек, наполовина кон, или пък наполовина човек, наполовина бик. И до ден днешен, особено през лятото, намирисва той на конска или на бича пот. Жените пък били наполовина риби и от ония времена им е останала любовта към водата и желанието постоянно да ходят на море. За отбелязване е, че при цялата тая половинчатост човешката половина винаги е била от кръста нагоре, а животинската - от кръста надолу. Явно там долу се е криело родството между човека и животните, та и днес в учените книги читателят може да срещне понятието телесна долница. Тези половинчати времена продължили доста дълго и от онова време се пазят множество изображения на такива хора по стените на пещерите и на гробниците.

В послешните времена човекът тъкмо станал и той като хората, но се обогатил езикът и дошла епохата на сравненията с животни с цел да се определи набързо характерът на човека - еди-кой си работел като вол, не знам си коя жена била като пчеличка (но една друга пък била пеперудка!), един се бил напил като свиня, друг бил инатлив като магаре, трети захапвал като куче, четвърти скачал като лъв. Една жена била привидяна като змия, с два езика, друга била хитра като лисица. Това последното е неправдоподобно сравнение, тъй като лисицата, ако наистина беше толкова хитра, то в първите години след избухването на демокрацията по нашите земи нямаше половината жени да носят застреляни лисици по вратовете си. А едно от най-старите оприличавания е сравнението с гълъбица - за жена хубава, кротка и уважителна.

За обида на животните сравненията процъфтявали, а някои от тях прераснали в етиологични разкази за началото. Така например на глупостта придали овчи произход. И до днес от уста на уста все още се разказва историята за онзи овчар експериментатор. Докато овцете пладнували в тополовите сенки край Дунава, решил той да опита да убеди една от овцете си да се удави сама. Оная на втората минута скочила на крака, влязла решително в реката заедно с всичката си вълна и наистина се удавила, а човекът не могъл да спаси останалите, понеже всичките тръгнали след нея и се издавили до една. Затова - тъй се говори в това крайдунавско село, - когато седнеш да убеждаваш в нещо някоя овца, трябва много да внимаваш в какво именно искаш да я убедиш. Много рядко ще оприличат някого на птица.

Обикновено сравненията са я с орел, я със сокол, все геройски сравнения. И никой от историческите ни герои не е оприличаван на врабче. Нищо че цяла книга има за тях, врабчетата. Врабчето може да е дребно и неугледно, нито цвят по него, нито глас някакъв, ама за нищо на света няма да изостави родното си място. Щото всичко що е щъркел, лястовица, кукувица и какво ли още не, с цел да избягат от студа, прелитат една камара морета да стигнат до Африка. И когато в родината им се позатопли, пак прелитат същия брой морета на обратно, за да си народят тук деца и после пак заедно да отлетят, както правят днес и хората. А врабецът не тръгва никъде, стои тук в сняг и студ и като Гюро Михайлов пази снеговете да не избягат, та да измръзнат житата. И все пак никой герой не е оприличаван на врабец!

Ако някой човек е много нахален, него веднага го сравняват с муха. По-остроумните го наричат конска муха и по този начин отбелязват изключителната големина на нахалството му. Но за мухата е писано доста, и то много отдавна, още Исаия в Стария завет пророкува: И ето, в него ден Господ ще даде знак на мухата, която е при устието на Египетската река, и на пчелата, която е в Асирийската земя, и ще долетят и ще заседнат те всички по запустели долини и по скални пещери, и по всички трънаци, и по всички дървета. Оттогава и до днес мухата и пчелата си живеят дружески по онези земи и по нашите и опрашват де що цвят им попадне. Преди стотина години в едно стихотворение можело да се прочете, че мухите били оплюли стъклата на някаква мрачна болница. Е, случва се! А в друга още по-нова книга е описана мухата по най-естествен начин, с всичките ѝ кусури и добродетели!"
Из книгата

Иван Станков е роден в с. Гомотарци, Видински окръг, през 1956 г. Автор е на литературоведски книги върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и др. Преводач от румънски на книгите на Мирча Картареску.

Автор на белетристичните книги: „Спомени за вода. Dm“, 2014 г., „Улици и кораби. Gm“, 2017 г., „Имена под снега. А7“, 2019 г., „Вечерна сватба“, 2020 г., „Късна смърт“, 2022 г., „На два гласа“, 2024 г. Носител е на Националната литературна награда „Елиас Канети“, на литературните награди на Портал „Култура“, „Стоян Михайловски“ и „Хеликон“.

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com