"Утрото след Деня на труда беше една от онези прекрасни златни септемврийски сутрини в Масачузетс. Учениците на елитната гимназия Сейнт Амброуз започваха да пристигат. Училището имаше сто и двайсет годишна история и внушителните му каменни сгради изглеждаха също толкова изискано, колкото тези в колежите, където повечето от възпитаниците му щяха да бъдат приети след гимназията. Много известни личности, повлияли на световните събития, бяха завършили в Сейнт Амброуз.
Денят беше исторически за училището. След десетина години разгорещени спорове и две години подготовка, сто и четиресет момичета щяха да пристигнат и да се присъединят към осемстотинте момчета. Тригодишната програма предвиждаше броят на учениците да се увеличи с четиристотин млади жени и да достигне хиляда и двеста. През тази първа година бяха приели шейсет деветокласнички, четиресет десетокласнички, трийсет и две единайсетокласнички и осем дванайсетокласнички, които или наскоро се бяха преместили на Източното крайбрежие, или имаха основателна причина да искат да сменят училището си през последната година. След внимателен подбор всяко от момичетата отговаряше на високите стандарти на Сейнт Амброуз във всяко едно отношение.
Бяха построени две общежития, които да подслонят новите ученички. Третото предстоеше да бъде довършено до една година, а четвъртото щеше да бъде построено година по-късно. През изминалата година бяха проведени няколко семинара, които да подпомогнат учителите в преминаването от мъжко училище към смесено. Защитниците на тази промяна настояваха, че тя ще подобри академичния потенциал на училището, тъй като момичетата бяха по-отдадени на ученето на тази възраст. Други твърдяха, че това ще помогне на учениците да съзреят по-рано, да се научат да живеят, да работят, да си сътрудничат и да се съревновават с противоположния пол в истинския свят, който ги очакваше и в колежа, и по-късно.
Кандидатите в училището бяха намалели през последните години, тъй като повечето от елитните училища вече бяха смесени, което учениците предпочитаха. Сейнт Амброуз не можеше да остане съвременно конкурентно училище, ако не започнеха да приемат и момичета. Но битката беше тежка, а директорът, Тайлър Хютън, бе един от последните, които се убедиха в ползата от промяната. Той предвиждаше безкрайни усложнения, включително любовни връзки между учениците, нещо, с което досега не им се налагаше да се разправят. Лорънс Грей, шефът на отдела по английски език, дори бе попитал дали няма да прекръстят учебното заведение в Свети Содом и Гомор. След трийсет и седем години в Сейнт Амброуз, той бе най-яростният противник на промяната. Лари бе консервативен, зачиташе и уважаваше традициите, но възраженията му бяха отхвърлени от онези, които искаха училището да се модернизира, независимо колко голямо предизвикателство беше това. Враждебното му отношение се дължеше на факта, че няколко години след като бе започнал в Сейнт Амброуз, съпругата му го бе изоставила заради бащата на десетокласник. Лари никога не се съвзе от удара и никога не се ожени повторно. Оттогава бяха изминали двайсет и седем години и той си бе същият мрачен и нещастен човек, но отличен учител. Изцеждаше най-доброто от всяко момче и изпращаше учениците си в колежа добре подготвени, те впечатляваха всички на новото място.
Тайлър Хютън обичаше Лари и нежно го наричаше училищния темерут. Беше се приготвил да слуша безкрайното му мърморене през предстоящата учебна година. Упоритостта на Лари срещу модернизирането на училището бе довела до това, че го подминаваха като заместник-директор от много години. Оставаха му само две години до пенсия, а той продължаваше да недоволства шумно срещу пристигащите ученички.
Когато предишният заместник-директор се пенсионира, управителният съвет цели две години издирва подходящия човек. Привлякоха млада черна жена, заместник-директорка в конкурентно подготвително училище. Образована в Харвард, Никол Смит бе истински развълнувана, че пристига в Сейнт Амброуз по време на такава важна за училището промяна. Баща ѝ беше декан на уважаван малък университет, а майка ѝ - поетеса, преподавателка в Принстън. Академичният живот бе в кръвта на Никол. На трийсет и шест години, тя бе пълна с енергия и ентусиазъм. Тайлър Хютън и управителният съвет бяха въодушевени, че Никол се присъедини към тях. Дори Лари Грей нямаше възражения срещу нея, харесваше я. Самият той вече не желаеше да стане заместник-директор. Искаше само да се пенсионира и твърдеше, че няма търпение да го направи.
Шепърд Уатс, председателят на управителния съвет, бе един от най-пламенните поддръжници на идеята за смесено училище. Не криеше, че има и лична причина за това. Тринайсетгодишните му близначки щяха да пристигнат тук след една година, последвани от единайсетгодишния му син след три години. Той искаше дъщерите му да имат същата възможност за първокласно образование като синовете му. Близначките вече бяха попълнили молбите си и бяха приети. Разбира се, първо трябваше да завършат отлично осми клас, но никой не се съмняваше в това, досегашните им академични успехи го показваха. Джейми Уатс, най-големият син на Шепърд, бе един от най-добрите ученици в гимназията и тази година щеше да е в дванайсети клас. Учебните му постижения бяха забележителни, както и успехите му в спорта. Беше страхотно хлапе и всички го обичаха.
Шепърд беше инвестиционен банкер в Ню Йорк, а съпругата му Елън се грижеше за децата и бе председател на родителската асоциация. Преди двайсет години тя бе работила като стажантка за Шепърд и година по-късно се бе омъжила за него. Тайлър и съпругата му Чарити обичаха и считаха семейство Уатс за близки приятели.
Тайлър и Чарити имаха една дъщеря. Тя бе омъжена, работеше като педиатър и живееше в Чикаго. Чарити преподаваше история и латински в гимназията и се вълнуваше, че тази година ще има ученички. Произхождаше от солидно семейство в Нова Англия и бе най-подходящата жена за съпруга на директор на уважавано училище. Чарити се гордееше с Тайлър и с поста му. Оставаха му десет години до пенсия и той обичаше училището, а Чарити се стараеше да опознае колкото се може повече ученици и родители. Също като останалите учители, тя беше близък съветник на група ученици и се грижеше за тях през всичките им четири години тук. С началото на учебната година щеше да започне работа по документите за колежа на дванайсетокласниците си, да им пише препоръки, да ги подготвя за изпитите. Повечето ученици от Сейнт Амброуз кандидатстваха в университети от Бръшляновата лига и всяка година впечатляващ брой от тях бяха приемани.
Тайлър и Никол Смит стояха на стъпалата на административната сграда и наблюдаваха пристигането на учениците, когато Шепърд Уатс и синът му Джейми се появиха. Шепърд остави Джейми да намери приятелите си и се качи по стълбите, за да поздрави Тайлър и Никол. Заместник-директорката изглеждаше весела и развълнувана докато наблюдаваше как многобройните джипове отиваха към местата за паркиране, определени за всеки клас.
– Как върви? - усмихнато я попита Шепърд.
– Изглежда чудесно - ухили се тя широко. - Започнаха да пристигат в девет и една минута.
Паркингите бяха почти пълни. Шепърд погледна към Тайлър.
– Къде е Лари?
Възрастният мърморко винаги наблюдаваше пристигането на учениците.
– Дават му кислород в кабинета ми - отвърна Тайлър и тримата се засмяха.
Тайлър беше висок, имаше спортна фигура, посребрена коса и живи кафяви очи. Беше завършил Принстън, както всичките си предшественици. Чарити беше учила в Уелсли, а Шепърд бе възпитаник на Йейл. Председателят на съвета беше хубав мъж, с тъмна коса и пронизващи сини очи, най-ефективният в набирането на средства. Просто не приемаше отрицателен отговор и докарваше зашеметяващи суми от родители и бивши възпитаници. Самият той също беше щедър дарител. Въпреки напрегнатата работа, която имаше, беше идеален баща, отдаден на децата си. А през последните три години бе показал и отдадеността си на училището.
Тримата стояха на стъпалата, наблюдаваха пристигането на колите, от които разтоварваха колела, компютри и други позволени вещи на дълги маси, учителите разпределяха местата и настаняването на учениците в общежитията. Както винаги, имаше известно объркване. Родителите се бореха със сакове и сандъци, кашони и компютри, а завръщащите се ученици отиваха да търсят приятелите си и да разберат в кое общежитие ще ги настанят. Цялата информация бяха получили още преди месец, но настаняването и разписанието за деня бяха връчвани отново на онези, които не си бяха донесли документите. Настаняваха деветокласниците в апартаменти за четирима или шестима ученици, дванайсетокласниците живееха луксозно в единични или двойни стаи, а десетокласниците и единайсетокласниците бяха в стаи за трима или четирима. Общежитията за момичетата бяха същите. Във всяко от тях се предвиждаше да има учителка, която да помага на момичетата, ако се разболеят или имат някакъв проблем, а също и да се увери, че всички се държат добре и следват правилата.
Джилиан Маркс, новата спортна директорка, бе назначена в едно от женските общежития. Старият директор по спорта, работил в училището повече от двайсет години, се бе пенсионирал в мига, когато стана ясно, че Сейнт Амброуз ще приема и момичета. Джилиан се зарадва, когато ѝ предложиха работата. Тя беше истинска звезда - на осемнайсет години бе спечелила олимпийски сребърен медал на дълъг скок с рекорд, който все още не бе победен. Сега бе на трийсет и две, висока метър и осемдесет и осем, бе работила като заместник-директор по спорта в училище за момичета. Джилиан се вълнуваше от перспективата да се занимава и с момчета.
Саймън Едуардс, един от учителите по математика, щеше да ѝ помага с тренировките на футболния отбор на момчетата. Той беше живял две години в Италия и Франция след колежа и обичаше играта. Преди беше преподавал в известно смесено училище в Ню Йорк и бе дошъл в Сейнт Амброуз предишната година. Ентусиазиран, че отново ще работи в смесено училище, той беше най-младият член на преподавателския екип, само на двайсет и осем години. Двамата с Джилиан се бяха виждали през август, за да обсъдят тренировките на футболния отбор на момчетата. Кандидатстването за отбора започваше на следващия ден. Училището разполагаше с плувен басейн с олимпийски размери, дарение от бивш ученик. Джилиан щеше да тренира също и волейболния, и баскетболния отбор на момичетата.
Тайлър и Никол видяха как Джилиан поздрави деветокласничките на паркинга, а Саймън Едуардс приветства момчетата от девети клас. След няколко години тук учениците и родителите им бяха наясно с правилата и откъде да се снабдят с номерата на стаите в общежитията. Децата се мотаеха с приятелите си, щастливи да се видят отново след лятната ваканция.
Пристигна и Стив Бабсън. Той бе получил най-дългия изпитателен срок в историята на училището. Едва успяваше да завърши учебната година. Баща му, Брет Бабсън, беше хирург кардиолог в Ню Йорк. Рядко идваше в Сейнт Амброуз и говореше сурово за сина си, когато някой от персонала на училището му се обаждаше. Съпругата му посещаваше сина им сама и опитът подсказваше на Тайлър, че Джийн Бабсън имаше проблем с алкохола, който държеше под контрол, когато се появяваше в училището. Личеше си, че на Стив Бабсън му е трудно с агресивен баща и нестабилна майка, но все пак успя да се добере до дванайсети клас, а и беше готино хлапе, с къдрава кестенява коса и невинни кафяви очи. Приличаше на дружелюбно и обичливо пале и веднага завладяваше сърцата на учителите, с което някак компенсираше лошите оценки.
Рик Русо пристигна от Ню Йорк, заедно с Гейб Харис, и Шепърд изстена, когато видя майката на Рик. Беше се издокарала с розов костюм на Шанел и високи токчета, косата ѝ беше прясно фризирана и, както винаги, носеше дебел слой грим. Шепърд знаеше, че ако се намираше по-близо до нея, щеше да се задави от силната миризма на парфюма ѝ. Бащата на Рик, Джо, притежаваше луксозни молове в Тексас и Флорида и всяка година даряваше по един милион долара на училището. Рик беше пълна противоположност на родителите си. Имаше светлокестенява коса, сиви очи, кротко държане и можеше да се слее с всяка група, не искаше да се набива на очи. Беше отличен ученик. Тихо, мило момче, което никога не се перчеше, за разлика от мама и татко. Шепърд намираше Джо Русо за непоносим, но като председател на управителния съвет, трябваше да е мил с него заради огромните суми, които бизнесменът даряваше на училището. Адел Русо шофираше ново спортно бентли, което струваше почти триста хиляди долара. Момчето, пристигнало с тях, Гейб Харис, бе свястно дете, посредствен ученик, но се стараеше усърдно и бе една от звездите им в спорта. Надяваше се да получи спортна стипендия за колежа. Гейб беше един от малкото им стипендианти, най-голямото от четири деца. Родителите му бяха инвестирали солидно в него, за да покажат на по-малките си деца, че след като той може да се справи, те също биха могли. Баща му, Майк Харис, беше един от най-популярните лични треньори в Ню Йорк, а майка му, Рейчъл, управляваше ресторант. Трудеха се усърдно, за да може синът им да завърши Сейнт Амброуз, а той правеше всичко възможно да не ги разочарова. Пред последната година в училище щеше да играе и европейски, и американски футбол, а беше и страхотен тенисист. Не беше висок, но добре сложен, с широки рамене, късо подстригана коса и големи сини очи.
После пристигна и Томи Ий, мило и сладко хлапе от китайско-американски произход. Томи беше единствено дете и имаше почти идеални оценки. Баща му, Джеф, беше зъболекар в Ню Йорк, а майка му, Шърли - директор на престижна счетоводна фирма. Томи говореше перфектен мандарин и кантонезки, беше блестящ по физика, силен по математика и феномен с цигулката. Свиреше в училищния оркестър и родителите му очакваха всичко, което вършеше, да е идеално. Томи се надяваше на ранен прием в МИТ и според учителите му, това нямаше да е проблем за него. Тайлър знаеше, че родителите му го подтикваха здраво да учи и очакваха само най-доброто от сина си. Изискванията и очакванията им не му оставяха почти никакво време за приятели.
Шепърд остави директорите, обеща на Тайлър да се отбие да се сбогуват преди да си тръгне и отиде да намери Джейми и да разбере къде е настанен. Знаеше, че тази година щеше да е в самостоятелна стая в същото общежитие, където бяха няколко от съучениците му. Трябваше да включи компютъра и уредбата на Джейми, както и малкия хладилник, който дванайсетокласниците имаха право да ползват в стаите си.
Пансионът приличаше на колеж и по-големите ученици се радваха на почти същата свобода като студентите. С възрастта идваха определени привилегии. Единствената разлика беше, че на територията на училището не се допускаха коли. Учениците можеха да ходят в близкия град през уикенда, ако получеха позволение, но трябваше да отидат пеша или с колело. В училището се отнасяха с тях като със зрели хора и от тях се очакваше да проявяват уважение към учителите и един към друг. Наркотици и алкохол не бяха позволени. През годините бяха имали само няколко инцидента, с които бързо се справиха. Провинилите се ученици бяха изключени. Когато ставаше дума за дрога, не даваха втори шанс и управителният съвет бе съгласен с тази политика.
Психотерапевтката на училището, Максин Бел, поддържаше постоянна връзка с всички учители, за да е сигурна, че няма да пропуснат някой важен знак за ученици с депресия или склонност към самоубийство. Преди пет години преживяха тъжен инцидент с ученик, който се самоуби. Момчето бе отличник, получаваше солидна подкрепа от семейството си, но любовната му връзка се провали и той се обеси. През последните двайсет години бяха имали три самоубийства, много по-малко отколкото в другите училища. В един от най-престижните пансиони в страната бяха станали четири самоубийства само през последните две години. Това бе нещо, за което всички институции се тревожеха. Максин работеше сериозно, познаваше впечатляващ брой деца, ходеше на мачовете и тренировките им, мотаеше се в трапезарията, знаеше много ученици по име. Не пропускаше нищо, което ставаше в Сейнт Амброуз. Бети Трап, училищната медицинска сестра, бе друг източник на информация за Максин, тъй като всички ученици я познаваха и ходеха при нея да ги поглези, когато бяха болни. Местен лекар идваше в училището, когато го повикаха, а на около петнайсет километра имаше и болница, която разполагаше с хеликоптер за спешните случаи, можеше да откара болните в Бостън. Училището действаше като добре смазана машина и нямаше причина сега, когато идваха и момичета, да е различно.
Шепърд отиде да намери сина си, а Лари изскочи от сградата, за да види пристигането на момичетата. Непозната гледка, но определено приятна. Няколко от момчетата зяпаха момичетата около тях, но още не си говореха. Имаха прекалено много работа с разтоварването на багажа и разправиите с родителите кое къде да сложат и кой какво да носи.
Майките на деветокласничките изглеждаха изтощени. Повечето бащи също бяха дошли и се бореха с тежките куфари на дъщерите си. От време на време учителите им помагаха.
– Общежитията ще потънат в сешоари и маши за букли до довечера - мрачно отбеляза Лари, а Никол му се усмихна.
Вече беше свикнала с мрънкането му относно момичетата.
– Това няма да ни убие, Лари - увери го тя.
В същия миг всички забелязаха едно изключително красиво момиче, което слезе от колата с майка си. С тях двете нямаше никой друг. Момичето - с дълга руса коса, спускаща се по гърба му - грабна куфара и два сака без да се поколебае, а майката взе няколко кашона. Момичето изглеждаше необичайно зряло за възрастта си. Приличаше повече на студентка, помисли си Никол. Беше зашеметяващо красива, като манекенка, и всички видяха как няколко глави се завъртяха след нея, не само на ученици, но и на бащи и учители. Младата жена носеше отрязани джинси, тениска и маратонки и не обърна никакво внимание на възхитените погледи, а продължи да говори с майка си. Никол я позна от досиетата, които беше разглеждала. Вивиен Уокър, дванайсетокласничка от Ел Ей. Майка ѝ беше адвокатка и тъкмо се беше преместила в Ню Йорк, а баща ѝ - предприемач, който се занимаваше с недвижими имоти, и разводът им предстоеше. Вивиен беше получавала отлични оценки в частното училище в Ел Ей. Двете с майка ѝ бяха посетили Сейнт Амброуз през май и тя бе една от последните приети ученички. Не беше лесно да убедиш дванайсетокласници да сменят училището си, освен ако не ставаше дума за спешни случаи или семейни проблеми, какъвто беше случаят на Вивиен."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.25 / 4 гласа 
