Вегетарианката

Вегетарианката Хан Канг Времетраене: 0:58 мин. Никой не знае часа Рене Фройнд Времетраене: 1:27 мин. Образована Тара Уестоувър Времетраене: 1:10 мин. Нашите мастилени сърца Кристъл Съдърланд Времетраене: 0:54 мин. Анонимни грешници Сом Скечър Времетраене: 0:58 мин. Рестартиране на блуждаещия нерв Ана Фъргюсън Времетраене: 0:53 мин. Мисия: Без памперс! Времетраене: 1:01 мин. Майка Христина Блумфилд Времетраене: 0:55 мин. Идеален ден за нищоправене Беатриче Алеманя Времетраене: 0:53 мин. Пълноценна храна преди бременност Лили Никълс, Лиса Хендриксън-Джак Времетраене: 0:58 мин. Книжки от поредицата Малки историци Анди Банди Времетраене: 0:54 мин. Снимки на теб Ема Грей Времетраене: 0:54 мин. Приказки от цял свят Времетраене: 0:51 мин. Мисия до луната Бен Хъбард Времетраене: 0:54 мин.

Красив и непокорен роман за бунта, табутата, насилието и еротизма, както и за необикновената метаморфоза на душата.

Преди да започнат кошмарите, животът на Йонгхе и съпруга ѝ е обикновен и до голяма степен предвидим. Но сънищата - натрапчиви картини с кръв и жестокост - я измъчват и в крайна сметка я принуждават да се откаже от консумирането на месо. Този малък акт на независимост поставя край на обикновения семеен живот и начало на гротескни събития у дома. Съпругът ѝ, сестра ѝ и нейният мъж напразно опитват да възвърнат контрола си върху Йонгхе, докато тя отстоява избора, превърнал се в свещен закон за нея. Скоро опитите им стават отчаяни - те подлагат първо ума, а после и тялото ѝ на все по-натрапчиви и извратени посегателства. Така успяват да подтикнат Йонгхе в странно и опасно отчуждение не само от близките ѝ, но и от самата себе си.

Призната от критици по целия свят и сравнявана с творбите на Кафка, "Вегетарианката" е мрачно-алогичен разказ за властта, манията и борбата на една жена с оковите на насилието извън и вътре в себе си.

Книгата печели награда "Man Booker International" за 2016.

"Никога не бях смятал жена ми за специална, докато не стана вегетарианка. Ако трябва да съм честен, не бях привлечен от нея дори на първата ни среща. Нито висока, нито ниска; със скучна, нито късо, нито дълго подстригана коса; пожълтяла и груба кожа; тежки клепачи и ясно изразени скули; за мой ужас дори едноцветното ѝ облекло отговаряше на характера ѝ. Безкрайно обикновените ѝ черни обувки бяха първото нещо, което забелязах, докато се приближаваше към масата, където я чаках. Походката ѝ не беше нито бърза, нито бавна, нито енергична, нито мудна.

Причината да се оженя за нея беше, че щом нямаше изразени положителни качества, вероятно нямаше и отрицателни. Истината бе, че безличният ѝ характер, лишен от всякаква невинност, остроумие или изтънченост, ми беше удобен. Нямаше нужда да се преструвам на много начетен, за да я впечатля, а от своя страна тя не се ядосваше, когато закъснявах за срещите ни. Не се притеснявах, че ще ме сравнява с мъжете от страниците на модни списания. Тя пък не се интересуваше нито от закръгления ми корем, който беше започнал да се заформя още в средата на двайсетте ми години, нито от слабоватите ми ръце и крака, където никога не можех да направя мускули, нито пък от тайния ми комплекс за малоценност, дължащ се на малкия ми пенис.

Така съм устроен, че никога не съм харесвал крайностите. Като малък подбирах децата, с които да си играя, така че да са две-три години по-малки от мен, за да бъда водачът на групичката ни. След като завърших, избрах университета, който ми даваше най-голяма стипендия, а накрая се задоволих да работя в малка фирма, където минималните ми, вложени в тривиални задачи усилия, биваха оценявани и възнаграждавани с добра заплата. Следователно, беше напълно естествено да се оженя за възможно най-обикновената жена на света. Красиви, интелигентни, необикновени, чувствени, дъщери на богати семейства - тези жени ме смущаваха още от самото начало.

Отговаряйки на очакванията ми, тя без никаква суета влезе в ролята на обикновена съпруга. Всяка сутрин ставаше в шест часа, за да ми приготви закуска от ориз, супа и малко риба. Още от млада беше започнала да работи почасово, за да помага на семейството си. И след като се бяхме оженили имаше скромен принос за семейните финанси, благодарение на работата си по заместване в частното училище по компютърна графика, където беше работила около година. Също така бе външен сътрудник в една издателска къща за комикси, където пишеше думите в балончетата от разговорите на героите. Можеше да върши това от къщи.

Съпругата ми не говореше много. Рядко изискваше нещо от мен и никога не се оплакваше, когато се прибирах късно. Ако почивните ни дни случайно съвпаднеха, тя дори не се сещаше, че можем да излезем някъде заедно. Следобедите, в които аз се търкалях пред телевизора с дистанционното в ръка, тя се затваряше в стаята си. Вероятно или работеше, или четеше книга - четенето беше нейното единствено развлечение, но книгите ѝ изглеждаха толкова скучни, че дори не предизвикваха желание да ги отвориш. Без да обели и думичка, тя излизаше от стаята си само за да приготви вечеря. Ако трябва да съм честен, животът с такава съпруга не беше никак вълнуващ. Въпреки това знаех, че ако имах жена, чийто телефон не спираше да звъни заради колегите и приятелите ѝ, или която постоянно ми мърмореше за нещо, успявайки да го превърне в свада, със сигурност щеше да ме уморява. Заради това бях благодарен за съпругата си.

Ако трябваше да посоча някаква странност в нея, то тя би била, че жена ми не обичаше да носи сутиени. Веднъж през краткия ни период на ухажване, все още млад и неопитен, поставих ръка върху гърба ѝ, но под пуловера ѝ не усетих закопчалката на сутиена, което малко ме възбуди. За да проверя дали наистина безгласно ми даваше някакви знаци, се загледах в нея с новооткрит интерес. Резултатът на краткото ми проучване показа, че това не бяха никакви знаци. Но ако не бяха намеци, тогава мързеше ли я, или просто не ѝ пукаше? Не можах да разбера. Гърдите ѝ дори не бяха достатъчно оформени, за да изглеждат добре без сутиен. Според мен нямаше да е зле, ако носеше сутиени с дебели подплънки, за да не се срамувам, когато се виждахме с приятели.

След като се оженихме, съпругата ми си стоеше вкъщи без сутиен. През лятото, когато излизахме за малко, слагаше, уж за да не се очертават и изпъкват кръглите ѝ зърна, но след около минута го разкопчаваше. Въобще не я притесняваше, че когато носи светли, тънки или къси дрехи, закопчалка на сутиена се забелязваше лесно. Редовно ѝ правех забележки и тя замени сутиена с жилетка, дори в големите жеги. Оправдаваше се, че сутиенът я задушава и притиска гърдите ѝ. Никога не съм носил сутиен, затова не можех да преценя колко е ограничаващ. Въпреки това тази деликатност ми се струваше прекалена, тъй като познавах много жени, които никога не се оплакваха от подобно неудобство.

Като изключим това, всичко вървеше гладко. Бяха минали пет години от сватбата ни, и тъй като още от самото начало не бяхме лудо влюбени един в друг, не си бяхме омръзнали много. Бяхме отложили опитите за деца, докато не си купим собствен дом, и единственото ми притеснение беше, дали някога ще чуя бълбукащо детско гласче, което да ми вика "тати". Нямах никаква представа колко много ще се промени животът ни, докато миналия февруари не я заварих по нощница в кухнята.
– Какво правиш? - попитах я преди да запаля лампата в банята. Беше около три сутринта, а предишната вечер бях изпил бутилка и половина соджу на бизнес вечеря с колеги, заради което трябваше да пикая. А и бях ужасно жаден.
– А? Попитах те какво правиш?

От вида ѝ ме побиха тръпки. Набързо се разбудих и отрезвих. Тя не помръдваше и просто стоеше, втренчена в хладилника. Не различавах добре изражението на лицето ѝ в полумрака, но нещо в поведението ѝ ме ужаси. Рошавата ѝ черна коса беше в пълен безпорядък. Бялата ѝ, стигаща до глезените нощница, както винаги беше набрана съвсем леко нагоре.
За разлика от спалнята, в кухнята беше доста хладно. Обикновено жена ми, на която винаги ѝ беше студено, би побързала да облече жилетката си и да обуе вълнени чехли. Колко ли време беше стояла така, боса, с тънката си пролетна нощница, глуха за моите думи? Сякаш до хладилника имаше човек ... или призрак ... който не можех да видя добре от мястото, на което стоях.
Какво се случваше? Да не би да ходеше на сън? Приближих се към нея, докато тя продължаваше да стои като каменна статуя.
– Какво има? Защо стоиш така?
Когато поставих ръка на рамото ѝ, липсата на каквато и да е реакция от нейна страна искрено ме изненада. Бях убеден, че съм с всичкия си - бях излязъл от спалнята, бях я питал какво прави и се бях приближил към нея. Тя просто игнорираше всичко. Точно както, когато се прибирах късно вечер и тя не ме забелязваше, напълно погълната от късния сериал, който гледаше. Но какво можеше да грабне вниманието ѝ до такава степен в четири сутринта, застанала в студената кухня пред вратата на хладилника?"
Из книгата

АЛТО Комюникейшънс енд пъблишинг ООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев № 11
sales@enthusiast.bg