"Федералните агенти в офиса ми бяха късметлии поради две причини. Първо, лявото ми кроше вече не беше толкова добро, колкото преди да ме прострелят. И второ, трудно ми беше да изпитвам каквото и да било, да не говорим пък за гняв, достатъчно силен, за да ме накара да направя нещо глупаво.
– Бюрото разбира, че си особено заинтересован от това Дънкан Хюго да бъде намерен - заяви специален агент Сонал Айдлър, изпънала гръб в стола от другата страна на бюрото ми. Погледът ѝ се спря за миг върху петното от кафе на ризата ми. Тя беше корава жена в строг костюм и изглеждаше така, сякаш яде правила за закуска. Мъжът до нея, щатски маршал Нолан Греъм, имаше мустаци и изражението на човек, принуден да направи нещо, което определено не искаше. Изглеждаше също така, сякаш обвинява мен за това. Искаше ми се да се почувствам подразнен. Да изпитам каквото и да било освен огромната, задушаваща празнота, която ме заливаше, неизбежна като прилива. Нямаше обаче нищо друго. Единствено аз и празнотата.
– Само че не можем да допуснем ти и твоите хора да се врете навсякъде и да объркате разследването ни - продължи Айдлър. От другата страна на стъклото сержант Грейв Хопър изсипа половин килограм захар в кафето си, впил яростен поглед в агентите на ФБР. Зад него участъкът кипеше с обичайната енергия на полицейско управление в малко градче. Звъняха телефони. Тракаха клавиатури. Полицаи служеха на обществото. А кафето беше отвратително. Всички бяха живи и дишаха. Всички освен мен. Аз просто се преструвах. Скръстих ръце на гърдите си, без да обръщам внимание на острото пробождане в рамото.
– Оценявам професионалната ви любезност. Но защо да съм особено заинтересован? Не съм единственият полицай, прострелян при изпълнение на служебния си дълг.
– Също така не беше единственото име в онзи списък - обади се Греъм за първи път. Челюстта ми се напрегна. Целият този кошмар бе започнал със списъка.
– Но си първият, когото се опитаха да премахнат - каза Адлър. – Името ти беше в онзи списък с полицаи и информатори. Ала това е нещо повече от проста стрелба. За първи път разполагаме с нещо, което можем да лепнем на Антъни Хюго. За първи път чух следа от емоция в гласа ѝ. Специален агент Айдлър си имаше своя цел и тя беше да пъхне Антъни Хюго зад решетките.
– Не можем да допуснем никакви грешки - продължи тя. – Ето защо не можем да позволим някой да се опита да вземе нещата в свои ръце. Дори да има полицейска значка. Висшето благо винаги си има цена. Потърках челюстта си и за своя изненада напипах доста повече от едва набола брада. Напоследък бръсненето определено не беше в списъка ми с приоритети. С оглед на обстоятелствата предположението на специален агент Айдлър, че съм започнал собствено разследване, беше основателно. Само че тя не знаеше срамната ми малка тайна. Никой не я знаеше. Външно може и да оздравявах. Може и да си обличах униформата и да идвах в участъка всеки ден. Ала вътре в мен не бе останало нищо. Нито дори желание да открия човека, който беше отговорен за това.
– Какво очаквате да направят моите момчета и момичета, ако Дънкан Хюго се върне, за да надупчи още неколцина от съгражданите им? Да си затворят очите? - провлачих аз.
Федералните агенти се спогледаха.
– Очакваме да ни държите в течение за всички местни произшествия, които биха могли да имат нещо общо със случая - твърдо заяви Айдлър. – Ние разполагаме с повече ресурси, отколкото твоя участък. И не сме лично заинтересовани. Почувствах как нещо проблесна в празнотата. Срам. Би трябвало да бъда лично заинтересован. Би трябвало да съм навън и лично да издирвам Хюго. Ако не заради себе си, то заради Наоми и Уейлей. Той беше тероризирал годеницата на брат ми и нейната племенница, като ги беше отвлякъл и заплашвал заради същия този списък, който ми беше докарал две дупки от куршум в тялото. Ала част от мен бе умряла в канавката онази нощ, а за онова, което бе останало, не си струваше да се боря.
– Щатски маршал Греъм ще остане за известно време. Да държи нещата под око - продължи Айдлър. Мустакът като че ли беше точно толкова доволен от това, колкото и аз.
– Като например? - попитах.
– Всички набелязани лица в списъка ще бъдат поставени под федерална охрана, докато не се уверим, че опасността е отминала - обясни Айдлър. Господи. Всички в града щяха да настръхнат, ако разберяха, че наоколо се навъртат агенти на ФБР и чакат някой да наруши закона. А аз нямах енергията за това.
– Нямам нужда от охрана - казах. – Ако Дънкан Хюго има и две действащи мозъчни клетки, няма да се навърта тук. Отдавна се е пръждосал. – Или поне това си казвах късно нощем, когато не можех да заспя.
– С цялото ми уважение, началник, ти си този, когото простреляха. Късмет имаш, че си жив. - Мустакът на Греъм потръпна самодоволно.
– Ами годеницата и племенницата на брат ми? Хюго ги отвлече. Те ще получат ли охрана?
– Нямаме причина да вярваме, че Наоми и Уейлей Уит се намират в опасност - отвърна Айдлър. Пробождането се превърна в тъпо туптене, в тон с това в главата ми. Не си бях доспал, търпението ми беше на изчерпване и ако в най-скоро време не разкарах тези двамата от офиса си, не бях сигурен, че ще успея да остана любезен. Повиках на помощ целия южняшки чар, на който бях способен, и се изправих.
– Ясно. А сега, ако ме извините, имам град, за чийто ред трябва да се грижа. Федералните агенти също станаха и ние се ръкувахме автоматично.
– Ще ви бъда задължен, ако ме държите в течение. При положение че съм особено заинтересован - подхвърлих, докато те отиваха към вратата.
– Ще споделяме всичко, което можем - отвърна Айдлър. – И разбира се, ще очакваме обаждане веднага щом си спомниш каквото и да било за стрелбата.
– Обещавам - отвърнах през стиснати зъби. От тройната комбинация от физически наранявания, загуба на паметта и сковалото ме вцепенение представлявах бледа сянка на мъжа, който бях някога.
– До скоро - каза Греъм. Прозвуча като заплаха. Изчаках да си изнесат задниците от участъка ми и грабнах якето си от закачалката. Дупката от куршум в рамото ми възнегодува, когато напъхах ръка в ръкава. Тази в торса не беше по-добре."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
