"Екатеринбург, 16 юли 1918
Юровски се загледа в разхвърляното по масата оръжие: шест пистолета и осем револвера. Изглеждаха не на място в този изискан кабинет със скъпите му пурпурни тапети на златисти палмови листа, с тежкия сребърен полилей, настолните лампи с абажури от цветни стъкла в стил ар нуво и дървения грамофон. Две стаи по-нататък семейство Романови вечеряха заедно с четирима от прислужниците си. Омлет. Тези дни имаше излишество на яйца. Вратата на кабинета се отвори и мъжете нахлуха вътре, като първо впериха поглед в оръжието, после в самия Юровски, преди да се наредят в полукръг. Ермаков застана точно под препарирана еленска глава, окачена на стената. Тъмната му коса стърчеше разчорлена, а лицето му лъщеше от пот. Юровски не беше достатъчно близо, за да долови миризмата на алкохол в дъха му, но знаеше, че е пил, макар да беше едва осем вечерта и все още светло навън.
– Тази вечер - започна той, – Президиумът на Уралския регионален съвет бе натоварен с великата мисия да отърве страната ни от враговете на болшевизма. - Стомахът му се сви на топка. Все още не бе пристигнала телеграма от Москва за потвърждение, въпреки това беше ясно какво се иска от него. Настъпи неговият миг - беше му отредено място в историческите хроники.
– Искам единайсет мъже - по един за всеки от компанията, така че смъртта им да настъпи едновременно - продължи той с делови тон. – Всеки от вас ще има конкретна цел и аз ще дам заповед за стрелба. Стреляте, за да убиете, за да им спестите ненужното страдание да виждат как умират другите.
Докато говореше, местеше поглед от лице на лице - търсеше следи от колебание, или страх, или напрежение. Нуждаеше се от твърди мъже, които щяха да се подчинят безпрекословно. Тези бяха военизирани от Верх-Исетския металургичен завод и вероятно имаха по-ниска от средната интелигентност. Което беше добре. Не искаше никакви въпроси - защо, за какво - само мълчаливо подчинение. Повечето още не бяха виждали семейството, затова нямаше вероятност да изградят лично отношение. Но пък бяха млади - единият едва на седемнайсет. Дали щяха да запазят самообладание, когато стрелбата започне?
– Аз ще взема маузера - заяви Ермаков, изгарящ от нетърпение, и грабна най-мощното оръжие от масата.
Адолф Лепа, командирът на това ново сформирование охранители, изненада Юровски:
– Не мисля, че мога да стрелям в момичетата - измънка той, забил поглед в краката си.
Юровски го зяпна. Лепа бе присъствал на срещата в хотел Америка, където същия следобед бе взето решението. Знаеше, че не може да рискува Романови да попаднат в ръцете на контрареволюционерите, които дори биха се опитали да ги върнат на трона с подкрепата на чужди правителства.
– Аз също - обади се унгарецът Верхас.
Юровски отвори уста, за да ги наругае, да поясни причината за екзекуцията, но осъзна, че няма смисъл. Мислеше, че поне на Лепа може да се разчита, но никога не знаеш как биха реагирали хората на място.
– Върнете се обратно, и двамата - заповяда им той. – И дума да не сте продумали на никого. Останалите от охраната ще научат в последния момент.
Той изкача, докато излязоха умърлушени, преди да се обърне към останалите:
– Ако имате предпочитания към някое оръжие, избирайте.
Пристъпиха напред, вперили погледи в другия маузер, колтовете, наганите, Смит и Уесън, браунинга. Взимаха ги, опитваха захвата, преценяваха тежестта. Ръката на един от тях трепереше така силно, че едва не изпусна нагана на земята. От друг се носеше толкова силна миризма на домашна водка, че тежкият му дъх накара Юровски да примижи.
– Вие двамата - той посочи към тях, после махна към вратата. – Свободни сте.
Останаха десет, с него включително. Един от тях трябваше да застреля двама. Погледна към Ермаков, който трескаво оглеждаше маузера си, а в погледа му блестеше революционен плам.
– Аз ще поема двама - изпревари го той.
Ермаков бе убивал и преди. Бе лежал шест години в лагер за обезглавяването на охранител на фабрика, с цел грабеж, но след Революцията го бяха освободили. Сега служеше като офицер от ЧК, с голяма власт в региона. Юровски беше сигурен, че той ще се справи с работата.
– Значи, уредено - той огледа мъжете наоколо за последен път. – Нищо не трябва да се обърка, гласували са ни голямо доверие и аз вярвам във вас. Взимайте оръжията си и чакайте команди.
Един от групата се спъна в килима на излизане и пистолетът му падна с трясък на пода. Юровски въздъхна. Предстоеше дълга нощ.
Екатеринбург, април 1918
– Гражданино Романов, гражданко Романова. Аз съм комисар Авдеев. - Мъжът говореше на руски и носеше униформа на Червената армия. Дори не свали фуражката си с червен кант и с петолъчка отпред.
Мария забеляза как майка ѝ настръхна. До март предишната година тя бе царица Александра, всерусийска императрица, и така и не можеше да свикне с промените, настъпващи в живота им.
– За какъв се мисли? - попита Александра възмутено на английски бащата на Мария, вече бившия цар Николай.
– Отсега нататък ще говорите само на руски, езикът на нашата велика нация - нареди комисарят и майка ѝ шумно зацъка с език, после промълви нещо под носа си.
Прислугата им продължаваше да влачи куфарите от гарата нагоре по баира. На Мария ѝ се прииска да остане отвън на яркото пролетно слънце, вместо да влиза в схлупената къща зад високата ограда. Оттам, където стояха, над дървените тараби надничаха само арките на прозорците на спалните под оксидиралия зелен метален покрив. Авдеев им помаха да изкачат стълбите. Мария последва родителите си в мрачните помещения, които изпълниха сърцето ѝ с не по-малко мрачни предчувствия. Каменно стълбище отвеждаше от фоайето към основния етаж. Авдеев им обясни, че ще стоят постоянно там, освен когато им разрешават да излизат на двора за раздвижване. В помещението ги посрещнаха фигури на черна мечка с две малки мечета и Мария смръщи вежди. Не понасяше препарирани мъртви животни и присъствието им сред тях ѝ се стори лоша поличба.
Мислите ѝ неспокойно скачаха, докато Авдеев им показваше къщата и даваше указания със заповеднически тон. Отведе ги в кабинет с мебели от резбован дъб и пиано, откъдето арка отвеждаше към хол с писалище и библиотека, свързана с трапезария с тежка маса и столове от тъмно дърво. Обзавеждането бе видимо скъпо, но нефункционално, сякаш натрупано за показ, вместо за удобство. Спалнята беше по-светла, с бледожълти тапети, но Мария трябваше да я споделя с родителите си, докато прислугата им щеше да заеме дневната и трапезарията. Имаше електричество, баня и тоалетна с тоалетна чиния, и сигурно от нея се очакваше да е благодарна за комфорта, а тя копнееше за простора и изискания стил на стаите им в Александровския дворец.
Приближи се към прозореца на спалнята и се загледа в трамвая, който пъплеше нагоре по хълма. По улицата сновяха мъже и жени, които рядко обръщаха поглед към къщата. Те не бяха затворници. Можеха да правят, каквото си пожелаят. На Мария ѝ се прииска да не бе дъщеря на цар. Беше едва на осемнайсет и сега бе времето да се забавлява, но след всенародните протести през февруари предишната година, семейството ѝ бе поставено под домашен арест. Живееха като затворници вече почти четиринайсет месеца. Колко прекрасно би било да се събуди на сутринта, да дръпне завесите и да излезе на разходка сред природата, или да отиде с колата до брега, да види океана, може би придружена от красив обожател. Мария още не беше излизала на среща и мечтаеше за този момент. Момичетата на нейната възраст обикновено вече имаха любими, някои дори се омъжваха, защо не и тя?
Майка ѝ лежеше на канапето с главоболие, покрила очи с кърпа, а баща ѝ крачеше нагоре-надолу, захапал лулата си, с хлътнали страни и сбръчкано от тежки мисли чело. Мария се запъти към хола, за да помогне на Демидова, прислужницата на майка ѝ, да потърси обезболяващи прахчета. След пътуването им от Тоболск, продължило цяла седмица, багажът им стоеше разхвърлян. Навсякъде се носеше задушливият тежък аромат от счупено шишенце парфюм. Намери прахчетата и ги занесе на майка си с чаша вода, после разгледа стаите, надзъртайки през прозорците към двора и към града отвъд оградата: булеварди, с дървета от двете им страни, паркове с пищна зеленина, а в далечината – заводски комини, бълващи дим. На техния етаж имаше няколко заключени врати – изключително дразнещо, защото биха могли да се възползват от допълнителното пространство.
Само да можеше сестрите ѝ да са тук. Толкова ѝ липсваха, особено Анастасия, две години по-млада от нея, която, без съмнение, щеше да измисли някоя и друга щуротия. Но другите деца на семейството бяха останали в Държавния дом в Тоболск, за да се грижат за малкия им брат Алексей, който се чувстваше зле след като получи кръвоизлив в слабините след падане. На Мария се падна да придружи родителите си в следващия им затвор. Защо трябваше да са тук? Екатеринбург изглеждаше странно място, ако възнамеряваха да ги качат на кораб и изпратят в изгнание, както се надяваха. Намираше се във вътрешността на страната, далеч от вода.
Най-горе на друго стълбище, близо до банята, стоеше на пост часови. Мария го поздрави и изведнъж разпознала лицето му, радостно се разписка.
– Познавам те! Ти работеше при нас в Ливадия. Колко прекрасно, че те виждам тук! - Ливадийският дворец в Крим бе пролетната резиденция на Романови. В края на март, когато в Санкт Петербург зимата още не си бе отишла, в Крим цветята и плодните дървета вече цъфтяха, слънцето печеше. Всички те обичаха Ливадия. – Съжалявам - продължи тя, – но забравих името ти!
– Украинцев, госпожице. Константин Украинцев – отвърна младежът и почтително сведе глава."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 4 гласа 
