Любовта и законът се преплитат, за да осъдят сърцето...

Aдвокатът по наказателно право Хенри Гарисън среща Уин Хюз в един от най-трудните моменти в живота си. Тя е сърдечна и добра и той намира утеха в кратката им връзка, преди пътищата им да се разделят.

Но Уин е запазила в тайна от него, че в действителност тя е родена в едно от най-богатите семейства в страната. А след трагичен инцидент с родителите ѝ, тя е останала сираче още от бебе. Когато най-добрата ѝ приятелка е убита по време на бляскаво събитие в Ню Йорк, Уин е обвинена в извършването на престъплението. Единственият човек, когото тя иска да ангажира със случая, е Хенри.

Хенри е шокиран от истинската самоличност на жената, която не е успял да забрави, въпреки кратката им авантюра. Той не иска да има нищо общо с нея, но не може да си позволи да отхвърли случая. Процесът може да изстреля новосъздадената му кантора на върха. И въпреки твърдото намерение на Хенри отношенията им с Уин да останат чисто професионални, обстоятелствата ги сближават все повече и повече...

"Хенри Гарисън седеше на стъпалата на задната веранда, загледан в Атлантическия океан. Днес вълните бяха спокойни и ритъмът и неспирното им бучене извикаха спомен от детството му. Спомни си как в един момент небето беше съвършено синьо и без нито едно облаче, как в следващия връхлиташе някаква ужасяваща буря, а половин час по-късно светът отново ставаше светъл и спокоен. Това беше едно от нещата, свързани с острова, които винаги бе обичал.

Само ако и животът му се променяше толкова динамично! Всъщност всичко беше отишло по дяволите много бързо, но му се струваше, че възстановяването след това щеше да отнеме цяла вечност.
Докато чашата за кафе топлеше ръцете му, Хенри се съсредоточи върху плажа. Когато се вгледаше в онзи пясък, в съзнанието си виждаше как дядо му крачи бавно по него. Мъжът, който го беше отгледал, всеки божи ден изминаваше бреговата линия от край до край, оглеждайки плажа, който познаваше от десетилетия, сякаш търсеше да открие нещо ново. Връщаше се с някоя раковина или морски таралеж, все едно беше намерил съкровище.

Мамка му, колко му липсваше неговият старец. Имаше моменти, в които обаче не му липсваше. Радваше се, че дядо му не бе доживял да види в каква каша той бе превърнал живота си. След ежедневната си разходка по плажа Алистър Гарисън сядаше на същата тази веранда с "Ню Йорк Таймс" в ръце и пиеше двете си чаши кафе. Никога повече, защото би било прекомерно угаждане. Контрол и дисциплина, моето момче. Това са ключовете към живота.

Да, дядо му не бе доживял да види как единственият му внук, златното момче, бе пропаднал заради алкохол и арогантност. Не му се бе наложило да гледа как Американската адвокатска колегия в Ню Йорк почти бе отнела правоспособността му да практикува. Не бе станал свидетел на разпадането на брака-мечта-за-таблоидите на внука си и Хенри определено беше доволен, задето не можеше да узнае, че скъпоценната му къща се продаваше, за да изплати безконечната върволица от сметки, които бе натрупал, докато бе женен. Беше купувал коли, къщи и всякакви други неща, от които изобщо не се нуждаеше. Вече не притежаваше почти нищо от това. Беше пропилял всичко за гуляи, луксозни почивки и дрехи, чиито цени биха накарали дядо му да се обърне в гроба. Наложи се да разпродаде и останалата част от движимите и недвижимите си имущества, за да продължи да съществува.

Хенри стисна чашата за кафе в длани и си заповяда да остане тук, на верандата, и да не се прибира вътре в сравнително малкото, но красиво обзаведено бунгало. То беше дело на баба му и той си напомни, че се радва, задето и тя не беше станала свидетелка на трагедията му. Беше опаковал неща от гардероба в по-малката от двете спални, когато се бе натъкнал на дървена кутия, съдържаща снимки от цял един живот. Имаше черно-бели и цветни. Някои бяха професионално направени - военната снимка на баща му, сватбената фотография на дядо му, портретът на Хенри от завършването на "Харвард". Други бяха от различните фото-апарати, които дядо му беше използвал през годините. Кутията съхраняваше и Библия с щампована бяла роза. Принадлежеше на майка му. Снимки на починалите. Снимки на хора, които се бяха усмихвали, бяха живели, бяха си отишли и го бяха оставили сам. Не тези сладко-горчиви спомени обаче подтикнаха Хенри буквално да избяга от къщата. Не. Причината бе малката бутилка скоч, която беше открил. Беше пълна почти наполовина. Той се беше вгледал в течното злато, знаейки точно какви са вкусът му, уханието му, почти усещаше как щеше да опари гърлото му. Беше се втренчил в него и бе пресметнал, че щеше да му стигне за три задоволителни чаши. Можеше да отиде до кухнята, да вземе една от кристалните, с които баба му толкова се гордееше, да седне и да полее цялата тази смърт.

Беше оставил бутилката на пода и бе излязъл от къщата. Бе вървял до малкото кафене през две пресечки от плажа, беше си поръчал дълго кафе и си беше казал, че може да държи чудовището заключено в онази стая. Просто щеше да продаде всичко, което беше в къщата, заедно с постройката. Проблемът беше, че чудовището не живееше в бутилката. То беше постоянен спътник на Хенри. Мобилният му завибрира и той въздъхна облекчено. Поне с работата можеше да се справя. Работата беше страст, зависимост, в която можеше да потъне. Остави чашата и отговори на обаждането.
– Гарисън на телефона.
– Здрасти, приятел. Как върви опаковането?

Уравновесеният глас на Дейвид Кормак се разнесе по линията и спокойствието му се предаде на Хенри. Намираше някаква странна смиреност в бившата звезда на НФЛ, преквалифицирал се в адвокат. Дейвид никога не губеше самообладание, никога не се ядосваше или разстройваше, но същевременно съумяваше да не изглежда дистанциран. Целият свят на Дейвид се беше обърнал с главата надолу, всичките му надежди и мечти бяха станали на пепел, а той просто си беше намерил нова мечта и бе продължил.

Хенри можеше да се обзаложи, че Дейвид нито веднъж не се беше впускал в шумни пиянски скандали със съпругата си насред манхатънски ресторант в присъствието на тълпа репортери, увековечаващи всеки миг за идните поколения. Всъщност Дейвид беше вдовец. И нямаше как да спори с жена си.
– Още не съм приключил. Пристигнах едва вчера. Ще опаковам всички лични вещи и ще оставя на хамалите да се оправят с останалото.
Нямаше желание да обсъжда с Дейвид факта, че седеше на задната веранда, защото се криеше от бутилка скоч. Дейвид си имаше достатъчно грижи.
– Как се справя хлапето?
Хлапето се казваше Ноа Лолес и беше единствената причина Хенри Гарисън все още да може да практикува адвокатската си професия в Манхатън. След катастрофалния му развод не разполагаше нито с влиянието, нито с финансите, чрез които да поддържа частната си практика. Най-добрият адвокат по наказателно право в Манхатън си беше изпял песента и този път го спасяваха единствено връзките му с невероятно влиятелното семейство Лолес.

Някога беше защитавал бъдещата съпруга на Райли Лолес в съда по обвинения в незаконно присвояване на средства и измама. Не че Ели имаше нужда от кой знае каква защита, при положение че беше невинна, но фактът, че я беше измъкнал от затвора, явно му бе спечелил симпатиите на клана и когато той бе изпаднал в затруднение, бяха откликнали. Парите, с които живееше, идваха от тях, тъй като към момента реално те бяха единствените му клиенти. Разбира се, това означаваше, че трябва да направи огромна услуга на Дрю Лолес, главата на семейството и на мултимилиардната им компания, като наеме малкия му брат за младши партньор. Един отчаян мъж обаче правеше това, което се налагаше. Ноа не идваше като член на колегията по редовния начин, но името му висеше на проклетата врата.
– Не е толкова зле, колкото си мислиш.
Дейвид знаеше, че Хенри изобщо не беше склонен да приеме едно разглезено хлапе. Беше си имал работа с толкова много богаташки синчета, че му стигаше за цял живот.Въпреки че се намираше на един от най-благоденстващите острови, не беше израснал в охолство. Къщата тук беше построена от прадядо му, капитан на корабче, още през двайсетте години на двайсети век и се предаваше на поколенията. Дядо му беше рибар, а баща му служеше в армията. След като баща му почина, Хенри беше израснал тук като жител на Мартас Винярд. Доста по-късно се беше превърнал в прекомерно привилегирован задник.

– Подозирам, че вероятно е много зле, така че не ми вдъхваш особено успокоение.
На Хенри му се искаше да не беше спирал цигарите. Никакво пушене. Никакво пиене. Никакъв случаен, неангажиращ секс. Целомъдрието започваше да го изнервя. Нуждаеше се от някое хубаво дело за убийство, и то скоро, иначе нямаше да знае къде да се дене.
– Хлапето е завършило академията "Крейгтън". Там всички до един са богати непрокопсаници, които не са се трудили и ден през живота си.
– Не е такъв, за какъвто го смяташ, независимо че знаеш какъв е произходът му. На практика се е отгледал сам. Харесвам го. Освен това адски го бива с компютрите – каза Дейвид и ентусиазмът му се пренесе по линията.
– Не се изненадвам. – Семейство Лолес бяха натрупали състоянието си от технологии. "4Л Софтуер" се славеше с иновациите си. – Нямам представа защо не се е насочил към технологичния сектор. Би могъл да работи в „4Л Софтуер“.
– Може би не го познаваш толкова добре, колкото аз. От време на време чети файловете, които ти изпращам. Или поне се преструвай, че си го направил. Някога е бил хакер и се е забъркал в неприятности. Нещата са ескалирали в насилие и сега иска да стои възможно най-далече от този свят. Когато влязъл в колеж, лекциите по право му допаднали и ето как се озовал тук.
– Да, големият му брат му е купил правна кантора. – И двама партньори. Нямаше как да пренебрегне това. – Сигурен съм, че притежава също и пентхаус за милиони. Убеден съм, че е изключително свестен.
– Престани със сарказма, моля те – смъмри го Дейвид. – Както се опитах да обясня, хлапето струва повече от парите, които носи със себе си, и е много полезно. Мрежата се срина и той я оправи много преди айтито, което повиках, да успее да стигне до офиса. Между другото, не би било зле да имаме компютърен специалист на щат.
Не би било зле да имат много неща, които за момента нямаше как да получат.
– Опитай да вместиш заплатата му в бюджета ни и пак ще говорим. Явно хлапето от "Крейгтън" може да се справя дотогава. Как мина срещата с Кейлор?

Грег Кейлор беше бизнесмен от "Уолстрийт", обвинен в убийството на бизнес партньора си. Полицията вярваше, че е имал страшно убедителен мотив. Много хора смятаха, че си струва да убиеш за четвърт милиард долара. Хенри искаше да забие зъби точно в подобен случай. Високопрофилен, с куп отработени часове и клиент, който можеше да си плати шибаната сметка. Да, искаше да се метне на този влак. Беше се върнал в Ню Йорк преди по-малко от година и повечето му случаи бяха незначителни. Няколко пъти беше работил про боно, mea culpa, "все още съм най-добрият" дела, но беше време да се върне в светлината на прожекторите.
– Съжалявам, човече. Кейлор реши да наеме "Дъстин и Клаус".
Гласът на Дейвид сякаш се напрегна.
– Какво каза?

Допреди три години Кейлор щеше да се моли Манхатънското чудовище да му бъде адвокат. Щеше да позвъни първо на Хенри Гарисън. Хенри щеше да е този, който да прецени дали случаят си заслужава времето му. За нещастие, ставаше въпрос за настоящето.
– Няма значение – натърти Дейвид.
– За мен има.

Трябваше да се примири, но не можеше. Сега още повече от всякога, защото вече не беше просто Хенри Гарисън, адвокат. Беше член на "Гарисън, Кормак и Лолес". Беше пропаднал. Колко ли щеше да е трудно да завлече и тях? В края на краищата нямаше такова намерение и първия път, когато се беше случило.
– Не искал адвокат, който е по-скандален от него самия – отговори сухо Дейвид. – Представяш ли си? Той е огромен задник, ако си въобразява, че да се разведеш със съпругата си актриса е по-скандално от това да налагаш бизнес партньора си до смърт със стик за поло. Бих искал да добавя, че беше твърде слаб като играч на поло. Не го искам за клиент. Такъв си беше Дейвид. Гледаше от положителната страна на нещата.
– Трябва да го обмислиш, човече. Знам, че сме приятели отдавна, но може би ще се справиш по-добре сам.
Бяха водили няколкократно този разговор от вечерта, в която старият му приятел го беше посетил и му беше предложил да основат кантора. Хенри беше изтъкнал, че никой не иска за адвокат алкохолно зависим, който дори не може да задържи и съпругата си. Дейвид от своя страна беше изтъкнал, че никой не би искал за адвокат провален спортист, който не се славеше с интелигентността си.
– Престани. Вече няма връщане назад. Впуснахме се в това и сме екип. А и знаеш, че не е чак толкова зле – подметна Дейвид. – Офисът е малък, но впечатляващ. Дрю Лолес знае как да избира недвижими имоти. Всички страшно се впечатляват от гледката. Вече привлякох двама клиенти и единият от тях е "Ракетите". Скоро ще се въргаляме в пари. Нали си наясно какви могат да бъдат тези спортисти.

Хенри въздъхна облекчено. Дейвид от месеци се мъчеше да сключи договор с "Манхатънските ракети". Никой не обичаше да обсъжда тази обществена тайна, но много професионални спортни отбори имаха абонаментни договори с адвокати по наказателно право. За всеки случай. Нямаше да се въргалят в пари, както той се беше изразил, но договорът щеше да им плаща сметките. А и си беше сериозна победа за приятеля му."
Из книгата