От автора на "Цар Калоян", "Съзидателят Омуртаг", "Възмездието на Телериг" и "Прозренията на Раковски".

Христо Ботев - поет и революционер, старопланински връх в българската литература и национално-осободителното ни движение. Ние си мислим, че почти всичко знаем за него, а още спорим кой го е убил и къде му е гробът. Тази завладяваща книга, написана талантливо и увлекателно от автора, който се наложи със своите изследвания и интерпретации, дава отговор на вълнуващите ни въпроси.

Бойко Беленски е доктор по история и автор на над 20 романа, свързани с най-драматичните и паметни събития от нашето минало, които ни карат да се гордеем, че сме българи. Докоснете се до силния дух и величието на подвига, за да усетите гения на Ботев!

Художник на корицата, 3D портрет на Христо Ботев - Георги Врабчев.

"По предварителен замисъл няколко чети трябваше да преминат Дунава, едната от които да вземе направление към Враца, за да пренесе закупеното оръжие. Другите градове на прицел бяха Търново, Видин и Сливен. Но единствено привнесеният байрак на ботевци се развя на българска земя. Войводата първоначално възнамеряваше да слезе с параход при Свищов и веднага да блесне в завързала се схватка с османлиите, ала благоразумието надделя - избраха по-невзрачно дебаркиране.

Тренът за Гюргево се отрони с въздишка от гарата надвечер в 18.30 часа. Композицията потегли със сухо съскане, придърпване и поклащане. Имаше достатъчно време, за да стигне крайдунавския град, тъй като тогава влаковете не пътуваха нощем. Вагонът, в който бяха българите мина през равнината като насън - разпръснати села със схлупени къщурки, но нивите не бяха сгазени, а добитъкът си пасеше без да го е еня, че могат да го подкарат на заколение. И децата бяха по-щастливи, макар да не осъзнаваха какво значи относителна свобода.

Единствено Тенко - аргатина на Панарет не се появи, а бе направил пътека, да го включат в списъка. На Христо сега не му беше до него. За да не тъжи за дъщеричката и съпругата си, която остави отчаяна, а скоро можеше да бъде и съкрушена, той се отдаде на мисли за пътуването и изненадите, които го очакваха. На пристана Ботев и съпровождащите го, трябваше да се качат на кораба Радецки. Преди това бъдещият войвода се настани в българското училище, където завари свитата си: адютанти и съратници с командирските му принадлежности. Те носеха униформата, оръжието и всичко необходимо за безупречната му осанка на военачалник. По-късно той се срещна с доктор Странски, за да се простят и да си обещаят, че скоро ще се видят, но и двамата не вярваха в това, макар Ботев да каза:
- Ще се качим на австрийския вапор честити и още по-честити ще слезем, за да се венчаем със свободата. До ново видение...

Бе 13 май 1876 година.

Небето над България изглеждаше забулено с облаци. Това не бе добра поличба. Пристигащите новини обезсърчаваха, но нищо не можеше да прекърши полета на калоферския орел, зареял поглед в далечината отвъд Дунава. Вече нямаше какво да го спре и задържи на румънска земя. През следващите два дни Ботев изпращаше и получаваше съобщения по телеграфа, кръстосваше Гюргево, обнадеждаваше обречените, помагаше им в приготовленията. Малцина знаеха, че именно той ще ги предвожда. Единствено румънската полиция се догаждаше за намеренията му, но не възпрепятства заминаването. Беше в неин интерес по-бързо да се отърве от човека и съмишлениците му, които създаваха толкова грижи на властта. В Гюргево Ботев придаде на брадата си наполеоновски вид и съчини писмото до капитана на Радецки, което търновецът Атанас Андреев преведе на френски. То започваше така:

Господин капитан!
Господа пътници!

Имам честта да ви обявя, че в този параход се намират български бунтовници, на които аз съм щастлив да бъда войвода. Това е подготвено с големи мъчнотии с посредството на нашите най-последни сили и пожертвувания на нашите блага... Това, което ни беше потребно, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братя, които се бият толкова юнашки под българския лев за свободата и независимостта на нашето скъпо отечество - България. На 16 май, в неделя, след пладне Радецки наближаваше Гюргево. Очертанията му се размиваха в дрезгавината. Подстъпът към пристана бе заварден от кучета. Преодолееш ли ги, натъкваш се на рендосана греда, що заприщваше входа на параходната агенция и съответно до вонящото на тиня и масло скеле, но там вече чакаха тридесетина възбудени пътници и техният благодетел Иван Стоянов. Той току-що бе броил на касата 650 франка, за да превозят австрийците сънародниците му. За заблуда - крайната точка бе Кладово."
Из книгата