"По предварителен замисъл няколко чети трябваше да преминат Дунава, едната от които да вземе направление към Враца, за да пренесе закупеното оръжие. Другите градове на прицел бяха Търново, Видин и Сливен. Но единствено привнесеният байрак на ботевци се развя на българска земя. Войводата първоначално възнамеряваше да слезе с параход при Свищов и веднага да блесне в завързала се схватка с османлиите, ала благоразумието надделя - избраха по-невзрачно дебаркиране.
Тренът за Гюргево се отрони с въздишка от гарата надвечер в 18.30 часа. Композицията потегли със сухо съскане, придърпване и поклащане. Имаше достатъчно време, за да стигне крайдунавския град, тъй като тогава влаковете не пътуваха нощем. Вагонът, в който бяха българите мина през равнината като насън - разпръснати села със схлупени къщурки, но нивите не бяха сгазени, а добитъкът си пасеше без да го е еня, че могат да го подкарат на заколение. И децата бяха по-щастливи, макар да не осъзнаваха какво значи относителна свобода.
Единствено Тенко - аргатина на Панарет не се появи, а бе направил пътека, да го включат в списъка. На Христо сега не му беше до него. За да не тъжи за дъщеричката и съпругата си, която остави отчаяна, а скоро можеше да бъде и съкрушена, той се отдаде на мисли за пътуването и изненадите, които го очакваха. На пристана Ботев и съпровождащите го, трябваше да се качат на кораба Радецки. Преди това бъдещият войвода се настани в българското училище, където завари свитата си: адютанти и съратници с командирските му принадлежности. Те носеха униформата, оръжието и всичко необходимо за безупречната му осанка на военачалник. По-късно той се срещна с доктор Странски, за да се простят и да си обещаят, че скоро ще се видят, но и двамата не вярваха в това, макар Ботев да каза:
- Ще се качим на австрийския вапор честити и още по-честити ще слезем, за да се венчаем със свободата. До ново видение...
Бе 13 май 1876 година.
Небето над България изглеждаше забулено с облаци. Това не бе добра поличба. Пристигащите новини обезсърчаваха, но нищо не можеше да прекърши полета на калоферския орел, зареял поглед в далечината отвъд Дунава. Вече нямаше какво да го спре и задържи на румънска земя. През следващите два дни Ботев изпращаше и получаваше съобщения по телеграфа, кръстосваше Гюргево, обнадеждаваше обречените, помагаше им в приготовленията. Малцина знаеха, че именно той ще ги предвожда. Единствено румънската полиция се догаждаше за намеренията му, но не възпрепятства заминаването. Беше в неин интерес по-бързо да се отърве от човека и съмишлениците му, които създаваха толкова грижи на властта. В Гюргево Ботев придаде на брадата си наполеоновски вид и съчини писмото до капитана на Радецки, което търновецът Атанас Андреев преведе на френски. То започваше така:
Господин капитан!
Господа пътници!
Имам честта да ви обявя, че в този параход се намират български бунтовници, на които аз съм щастлив да бъда войвода. Това е подготвено с големи мъчнотии с посредството на нашите най-последни сили и пожертвувания на нашите блага... Това, което ни беше потребно, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братя, които се бият толкова юнашки под българския лев за свободата и независимостта на нашето скъпо отечество - България. На 16 май, в неделя, след пладне Радецки наближаваше Гюргево. Очертанията му се размиваха в дрезгавината. Подстъпът към пристана бе заварден от кучета. Преодолееш ли ги, натъкваш се на рендосана греда, що заприщваше входа на параходната агенция и съответно до вонящото на тиня и масло скеле, но там вече чакаха тридесетина възбудени пътници и техният благодетел Иван Стоянов. Той току-що бе броил на касата 650 франка, за да превозят австрийците сънародниците му. За заблуда - крайната точка бе Кладово."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
