"Откъде да започна? Екстравагантен и колоритен, Ню Орлианс е безспорно най-интересният град в Съединените щати, с характерна европейска архитектура. Противоречив по вид, това е град, привикнал с неочакваното, изненадващото, нетипичното, с шумното веселие по улиците, непринудеността, живостта и контраста. Един невероятен град, окъпан от пръските на влажния океански въздух, облечен пищно и шарено, с вкус и без вкус - като сладостна креолка в пъстри, цветни одежди, град, огрян от субтропични галещи лъчи и отразен в дълбоките води на величествената и спокойна Мисисипи, която се извива като чудовищна анаконда, сливайки се с тихия простор на Мексиканския залив.
Ню Орлианс е заобиколен от блата и мочурища, които гъмжат от алигатори, отровни змии, риби, птици и насекоми, както е било винаги, стотици години. Само че туристическото око, надничащо през палубата на удобното екскурзионно корабче, би видяло единствено първото измерение на този див, запазен свят. В блатата на места се забелязват поставени „кутии“ за ловците, които оттам се прицелват в птиците. Често под магистралния мост, в блатата, рибари ловят раци от лодките си.
На север, непосредствено извън града, се простира обширно езеро, наречено на френския изследовател Пончатрен - един от пионерите на тези земи. То се пресича от най-дългия в САЩ магистрален мост - 24 мили (38 км). Водите под този мост са солено-сладки поради просмукването на океанските води. Те са рай за рибарите, които и тук, и в река Мисисипи, обгръщаща централната част на Ню Орлианс, ловят и сладководни, и морски риби с едно хвърляне на мрежата. Блатата са като решето от водните пътища, прокарани от човека - 172 на брой около града, както и от стотиците естествени ръкави, наречени "пръсти", които завършват със "сляпа улица". Наколни магистрални мостове се извисяват над обширните блата надлъж и нашир.
На 40 минути път с кола от Ню Орлианс се простира Мексиканският залив, където е и делтата на Мисисипи - входна врата за по-големи океански кораби, които оттук навлизат навътре в страната до столицата на Луизиана, Батон Руж. По-нагоре реките Мисури, от запад, и Охайо, от изток, се вливат в Мисисипи, чиито ръкави достигат на север чак до големите Мичигански езера. Мисисипи изменя курса на течението си на всеки 200 години. От двете ѝ страни се нижат на мили разстояние една до друга захарни плантации. Край Ню Орлианс са само шест, в щата Луизиана са петдесет, а общият им брой в южните щати надхвърля двеста. Те са обзаведени по вкуса на френските и английските благородници от средата на XIX век и още тогава някои от тях са имали газово осветление, воден резервоар, свързан с вътрешен тръбопровод, въглищни печки и камини. Екстериорът на други е подчертан с готически прозорци, изрисувани тавани, конзоли и орнаменти от ковано желязо. Имат градини, които наподобяват европейските дворци, а една от плантациите е известна със сенчеста алея от двестагодишни дъбове. За дъбовете казват, че растат и са в младежка възраст докъм стотната си година, умирали, когато навършели две хиляди години... В района на плантациите край Ню Орлианс е отчетен най-големият брой вековни дъбове в САЩ. Парчетата земя на плантациите са тесни и дълги, защото са разположени покрай реката и са притиснати от блатата. Половината плантаторски имения сега са частна собственост, а другите са музеи. В този район са заснети много филми като "Отнесени от вихъра" и "Интервю с вампир", сниман в плантацията "Дестрахан", създадена през 1787 - 1790 г.
Ню Орлианс има най-голямата в САЩ, а може би и в света дренажна система поради две причини. Първата е подморското равнище на земите тук. Те са заобиколени от стотици мили алувиални, наносни почви и блата, които представляват почти 40% от територията на целия щат Луизиана. Другата причина са внезапните обилни и поройни дъждове. Шокира фактът, че този воден терен се разраства доста бързо поради голямата жадна уста на океана, която поглъща заедно с просмукващото блато по цял акър земя на всеки шест минути (площ от близо половин хектар)! Тук се води борба "за" и "против" блатото. Парадоксалното е, че то хем трябва да се ограничава, за да се спаси земята, хем да се опазва, за да се съхрани дивият свят в него. Главната причина за този изобилен воден проблем на Ню Орлианс е равнинният релеф, липсват дори незначителни възвишения или хълмове. В целия щат Луизиана най-високата точка е само 535 фута (165 м) над морското равнище, а най-ниската точка е на пет фута (1,64 м) под морското равнище и се намира в Ню Орлианс. Преди 40 хиляди години районът на града е бил под океана, все още има следи от това време: безбройни мидени черупки са смесени с почвата на парковете и улиците на Ню Орлианс. Днес обаче океанът е на 40 минути шофиране от града.
Блатата в Луизиана биват т.нар. суомп и марш. Повечето американци не знаят каква е разликата между тях. Суомпът е блато гора или гора, залята с вода. Дълбочината му е само няколко фута, достатъчно за риби, птици, змии и алигатори, за да плуват. Пресича се от безбройни водни пръсти или баюс, които нямат изход, по-големи са от поток, по-малки са от река, и от естествени и изкуствени канали, изпъстрени с моторници, лодки и баражи. Красотата и тишината на такова блато омагьосват особено при ясен ден на залез-слънце. Дърветата, които растат в такова блато, са плешивият кипарис, декориран с висящ на кичури сребрист испански лишей, както и зелените дъбове и върби, които са доста различни от сухоземните си братовчеди. Водните пръсти или баюс, както са ги нарекли индианците, също както и океанът следват за приливите и отливите си Луната. Покоят на блатото сутрин или вечер се нарушава от мощния рев на алигатора, който оповестява, че е царят на тази водна джунгла. Следва писъкът на жерава, игрета, синята чапла или дори пеликана, след което отново настъпва тишина.
Във втория тип блато, марш, растителността се състои от ниски храсти, тръстики и треви. Казано по български, това е мочурище. Но и тук човек трябва да се пази от алигаторите, дори на суша те бягат бързо, като куче.
Територията на тези влечуги в САЩ се разпростира от мочурливите земи на Каролинските щати през Флорида, където единствено в Америка се срещат и крокодили, различни от алигаторите, Луизиана и до крайбрежните блатисти райони на Тексас. В миналото алигаторите са били застрашени от изчезване, днес те са защитени от закона и броят им нараства, както и бизнесът за отглеждането им във ферми, предимно заради великолепните им кожи. По този начин се регулира равновесието в природата, а потребителският пазар се задоволява изцяло от продуктивността на фермите.
Някои хора обичат живота сред блатата и са изградили тук своите домове, често това са наколни жилища, към които единственият път е по вода. Те се занимават с риболов, с отглеждане на алигатори, дори приготвят специалитети от месото им, което на вкус наподобява пилешкото. Различни деликатеси от алигатор може да се намерят в местните кейджън ресторанти. На туристите обикновено се предлага да опитат наденичка от алигатор, забодена на пръчка като хотдог. Тя се прави от бузите и краката на влечугите (с повече кръвоносни съдове са) и част от опашката, чието месо е по-бяло. Така омесената наденичка, плюс подправките, се пече на скара (барбекю) и хич не е лоша на вкус. Ако човек не знае, че е от влечуго, ще си помисли, че яде свинско. Единствената разлика е, че е малко по-твърда и жилава и изисква повече дъвчене, но така пък удоволствието се удължава. Аз лично не бях разочарован от нея, напротив, изненадах се, тъй като очаквах нещо по-неприятно. И все пак, няколко дни по-късно, когато бях в Матаморос, Мексико, на реката Рио Гранде на границата с Тексас, разбрах, че предпочитам жабешки бутчета, понеже са почти като бялото месо на пилето.
Местните заселници в блатото със свои малки колонии по водните ръкави имат и друг занаят - събират и преработват испанския лишей, висящ от кипарисите. Той обаче не е нито испански, нито лишей, а единствено по рода си уникално американско растение, сродно на ананаса! То окичва дърветата от Северна Каролина до Южна Америка със своите сребристозелени плитки и е едно от най-живописните чудатости на природата. Испанският лишей не е паразит, ами епифит - растение без корени, което живее от атмосферната влага. Върху ластарите му са разположени много мънички люспици - кори, те задържат дъждовните капки и по този начин лесно ги абсорбират, като намаляват изпаряването на вътрешната влага. Растенията се хранят от богатите на минерали клетки, които се измиват от дървото домакин. Колкото по-голям е броят на клетките, толкова по-изобилен и избуял е лишеят. Ето защо той се среща на големи гроздове върху много стари или загниващи дървета. Наричат го също дълъг лишей или зеленчукова конска грива. Стъблата му растат до 25 фута (8,3 м), а листата никнат от тях като конец. Испанският лишей е епифитът, който покрива най-голям брой дървета. Той не ражда плодове, само понякога продуцира малки жълти листенца. Предимно декоративно растение, той се използва от местните жители в Луизиана като материал за пълнеж при тапицирането и пакетирането.
Много змии като отровните медноглава змия, коралова змия, гърмяща змия и воден мокасин и неотровните обикновена водна змия и кралска змия населяват блатата."
Из книгата
Рейтинг: 8.50 / 2 гласа
