"Наближаваше полунощ, когато залъкатуших по безлюдния път, облечен само с шорти и потник. В джоба на раницата ми се гушеше смартфон. Бяха минали часове от последния ми контакт с човешки същества. Нощният въздух бе тих и топъл. На светлината на пълната луна виждах крайпътните лози, които шумоляха на бриза. Не бях обаче в състояние да се насладя напълно на гледката; непрекъснато мислех за храна. Умирах от глад. По-рано същата вечер бях хапнал купа макарони със сирене, голям пакет брецели, два банана, енергийно блокче и шоколадов еклер. Това обаче беше преди повече от три часа.
По време на важни събития като настоящото се нуждаех от повече храна. И то веднага. Телесните ми мазнини са под 5 процента, така че нямам много резерви, от които да черпя. Спазвам стриктна диета - много белтъчини, добри мазнини и никаква рафинирана захар - само въглехидрати, които се преработват бавно от организма. Тази нощ обаче трябваше да бъда по-безразсъден. Без брутални калорийни инжекции - хамбургери, пържени картофи, сладолед, пайове и торти - метаболизмът ми щеше да удари спирачки и нямаше да бъда в състояние да изпълня мисията си. Точно тогава си мечтаех за една голяма, мазна пица.
Проблемът беше, че през последните няколко часа не бях имал никакъв достъп до храна. Движех се на запад през отдалечените покрайнини на Сонома , доста встрани от обичайните пешеходни маршрути, и на хоризонта не се виждаше нищо за ядене. Колкото повече се отдалечавах от цивилизацията, толкова повече спадаше индикаторът за сигнала на мобилния ми телефон до момента, в който изчезна напълно и отряза връзката ми с външния свят. Наближаваше полунощ, а аз бях капнал. Нощният въздух бе сух и свеж и, въпреки глада си, аз успявах да се наслаждавам на покоя, лъхащ от пейзажа. Това бе един рядък миг на умиротворение в иначе френетичния ми живот. На моменти се улавях, че се прехласвам по пълната луна, която озаряваше хълмовете. През останалото време бях в състояние да мисля само как да намеря най-близкия супермаркет. Когато днес си тръгнах по-рано от офиса, няколко колеги ме потупаха по гърба и окуражително задюдюкаха.
Повечето от тях са наясно с другия ми живот. В един момент бях олицетворение на деловия бизнесмен, който обсъжда прогнози за приходите и корпоративни стратегии в прилежно изгладено неофициално облекло, каквото при нас се носи в петък. В следващия обаче се изстрелях през вратата като надъхан тийнейджър, напълно превъртял от вълнение заради предстоящите през уикенда купони. Много обичах работата си, но по онова, което се канех да сторя, бях направо луд. В пет следобед натиснах копчето на хронометъра си и мисията, така да се каже, бе започната. Началото ѝ бе поставено в пасторалния градец Калистога на северния край на долината Напа.
Следобедът бе топъл и безоблачен и местните стоически щъкаха насам-натам. Един мъж повдигна шапка и рече: "Здрасти", щом минах покрай него. Жена, метяща тротоара с тръстикова метла, поспря и се усмихна. Дружелюбни хорица, макар че, съдейки по особените погледи, които срещах, сигурно си мислеха: Знаем, че не е дошъл да създава неприятности, но с какво ли точно се занимава? До мен в кемпера марка "Фолксваген" (известен още като "Кораба-майка") седеше семейството ми - моите родители, жена ми Джули и двете ни деца, Александрия и Никълъс. Корабът-майка щеше да бъде работният ни "мозъчен център" през следващите три дни.
Това обаче звучи по-лъскаво, отколкото всъщност беше. Корабът-майка приличаше повече на пътуващ цирк, натъпкан с карти, играчки, списания за пътешественици, бинокли и домашно изработени буркани за лов на буболечки. Между седалките бяха нападали парченца бисквити със сладко от смокини и изсъхнали рибки-соленки, целите в плажен пясък. Това бе идеалното анти фън-шуй пространство и ние си го обичахме. Макарони със сирене от кутия се готвят лесно на печицата в Кораба-майка, затова вечеряхме с тях. Заради двойния ми живот не можехме да се храним заедно като семейство толкова често, колкото ми се щеше, затова се насладих от душа на тази вечеря, с цялото ѝ сушено сирене.
Приличахме на всяко друго щастливо семейство, което вечеря заедно, с тази разлика, че се бяхме разположили на мантинелата край една магистрала. На децата май не им се струваше странно - честно казано, друг живот те и не познаваха - а родителите ми вече бяха свикнали да пийват винце от картонени чашки, пазейки равновесие на тънката ламарина край профучаващите коли. Тази вечер по пътя нямаше кой знае какво движение, така че потънахме в приятен разговор. Сипах си и втори, и трети път, а накрая ометох и остатъците от порцията на жена ми. После имаше и десерт - два банана, енергийно блокче и шоколадов еклер.
– Никак не обичам да ям и да бягам – казах, без дори да поседна - но ще трябва да потеглям.
– Тате, пак ли няма да те има цяла нощ? – попита дъщеря ми Александрия. Големите ѝ кафяви очи бяха пълни с ентусиазъм и любопитство, сякаш се мъчеше да разбере защо татко ѝ има такива странни копнежи - копнежи, които не се споделяха от кой знае колко други татковци.
– Да, миличка, пак. Но утре сутринта ще закусваме заедно.
Проведохме този разговор само преди няколко часа, а ми се струваше, че всичко е станало много, много отдавна. Наближаваше полунощ и те вероятно вече спяха в Кораба-майка, докато аз напредвах към Сонома и поемах курс на запад към град Петалума. Петалума е известен с магазините си за втора употреба и боулинг алеите и е трудно да го наречеш забързан метрополис. Все пак в града има и нещо хубаво - това е пицария "Кръглата маса, една от най-великите ресторантьорски вериги на планетата. Разбирате ли, другите пицарии не са толкова гъвкави, колкото "Кръглата маса".
Повечето имат сложни правила за доставка и какво ли още не - досадни нещица, като например изискването да предоставиш адрес, за да ти донесат пицата. Представете си - длъжни сте да им кажете къде точно се намирате! "Кръглата маса" обаче е готова да достави пица буквално навсякъде. През годините доста съм прекалявал с изискванията си към тях, но те всеки път са се справяли много по-добре от останалите пицарии. Толкова дълбоко вярвах в уменията им да доставят пица, че веднъж дори им се обадих да ми донесат една вкъщи.
Когато прехвърлих върха на хълма и видях, че телефонът ми вече има обхват, набрах номера. Сигналът беше слаб.
– "Кръглата маса" – рече младежки глас. Някъде в далечината гърмеше рок.
– Трябва да поръчам пица.
– Какво? Искате пица? И защо иначе някой ще звъни на телефона на "Кръглата маса"?!
– Да, трябва да поръчам пица! Трябва ми пица!
– Добре бе, човек, не крещи.
– Извинявай.
– Няма проблем. Знам колко се изнервят някои хора заради пиците си.
– Не съм нервен, просто съм гладен – казах аз крайно нервно.
– Все тая, мой човек. Бъди сигурен, че ще ти докараме най-вкусната кльопачка. Аз съм управителят. Сега кажи какво да бъде.
– Искам хавайска пица с допълнително сирене. И допълнително маслини. И допълнително шунка. А, да... и допълнително ананас.
– Значи, допълнително от всичко, а? Ще го имаш. Какъв размер си си избрал?
Това беше труден въпрос. Нямах къде да нося неизядени парчета, но ако поръчах твърде малко, щеше да ми свърши горивото и нямаше да стигна Марин преди изгрев слънце
– За колко души стига голямата?
–За петима, с всичките ти добавки. Колко сте на купона?
– Сам съм. Ще взема голяма.
– Ти си нечовек, братле! Сигурно бая си изгладнял.
Идея си нямаш, помислих си.
– А десерти имате ли?
– Черешов чийзкейк. Убийствен е – хапнах си малко, преди да се обадиш.
– Добре тогава, ще взема един.
– Едно парче?
– Не, искам цялото проклето нещо.
– Човече, ама ти си направо епичен!
– За колко време смяташ, че ще успеете с доставката?
– Двайсет-трийсет минути. Бързаш ли?
– Не, не бързам. Поизлязъл съм за малко. Само искам да знам колко време ще ви отнеме, за да мога да ти кажа къде да се срещнем.
– Добре... Щом казваш. Да речем двайсет и пет минути.
– Тогава ще се срещнем на ъгъла на магистрала 116 и булевард "Арнолд".
– Какво, точно на ъгъла ли? – попита той.
– Доста самотна отсечка на магистралата. Какъв цвят ти е колата?
– Не съм с кола – отвърнах. – Но лесно ще ме забележите. Ще съм единственият, който бяга.
– Бягаш ли? – Настъпи пауза. – Да не те гони някой?
– Не – засмях се аз.
– Ама сега е полунощ! – каза той.
– Да, късно е. И точно затова ми трябва пица. Умирам от глад.
– Ясно. – (Дълга пауза.)
– Всичко разбрах. Нещо друго мога ли да ти донеса?
– В града има ли "Старбъкс"?
– Има, ама съм сигурен, че вече са затворили. Тук обаче си имам запас от кафени зърна. Ще ти сваря малко, докато се пече пицата. Ти само бягай направо по магистрала 116 и ще те намерим.
След като му дадох мобилния си номер и затворих, наведох глава и продължих да цепя мрака. Щом можеха да ме намерят по маршрута ми, нямаше да се наложи да чакам на ъгъла, което беше чудесно. Да стоиш неподвижен на нощния въздух е сигурен начин да си докараш парализираща крампа на крака. Върнах телефона в задния джоб на раницата и извадих снимката на малко момиченце. Въпреки тръбичките и иглите, набучени по цялото ѝ тяло, лицето ѝ изглеждаше жизнено и свежо. Но тя наистина беше болна; всъщност смъртта я застигаше и аз бягах, за да помогна за спасяването ѝ.
Хвърлих последен поглед на снимката и внимателно я върнах в багажа. Точно двайсет и пет минути по-късно един прашен пикап с големи гуми се затъркаля по пътя към мен. Пицата ми идваше. За моя изненада зад волана седеше младият управител.
– Ей, брато! – изкрещя той и изскочи от колата. – Ти не си добре. Това е страхотно!
Издърпа пицата от пътническата седалка и отвори кутията. Беше произведение на изкуството - висока почти толкова, колкото и широка, отрупана с резени ананас и маслини. Приличаше на закуска за носорог. Платих си сметката, благодарих и се приготвих да продължа.
– Още ли ще бягаш? – попита момчето. – Не искаш ли да те хвърля?
– Вече си имам гориво – казах и вдигнах парче пица – и смятам добре да го оползотворя.
– Ама колко далече смяташ да ходиш?
– Отивам към плажа – отвърнах.
– Към плажа ли? – викна той. – Човек, заливът Бодега е на поне 50 километра оттук!
Всъщност се бях запътил към плажа на Санта Крус - на повече от 240 километра от мястото, където се намирах - но ми се стори, че нито той, нито аз сме готови да се изправим пред тази истина.
– Просто не ми се вярва, че е възможно човек да пробяга 50 километра – ахна той. – Да не си нещо като Карл Люис?
– Ами... да – отвърнах. – Аз съм като Карл Люис, само че по-бавен.
– А къде ще спиш?
– Няма да спя.
– Значи ще тичаш ей така, през нощта? Това е откачено. Жесток си! – Той скочи обратно в пикапа. – Нямам търпение да разкажа на момчетата в ресторанта.
Автомобилът се отдалечи. Това хлапе ми хареса. За повечето хора, които не бягат, тичането е в най-добрия случай скучно, а в най-лошия - страшно болезнено и безсмислено. Той обаче сякаш наистина се заинтригува от пътешествието ми и на някакво дълбоко, първично ниво се бяхме разбрали, макар и да не усетих у него никакво намерение да започне да се занимава с този спорт.
Закрепих чийзкейка върху пицата и отново затичах, ядейки в движение. С годините се бях научил да се храня тичешком. В едната си ръка крепях кутиите, а с другата пъхах храната в устата си. Беше добро упражнение за горната част на тялото. За щастие ръцете ми бяха добре тренирани от лактите надолу и с лекота поддържаха допълнителната тежест. За да ям по-ефективно, навих четири парчета пица на руло, подобно на гигантско италианско бурито. Така ми беше по-лесно да ги пъхна в устата си.
Точно когато приключвах първото руло, чух, че пикапът на управителя се приближава отново. Скапаният ауспух го издаваше. Беше забравил да ми даде кафето. Напълнихме едно от шишетата ми за вода с тъмната течност. Останалото изпих на място. Опитах да платя на момчето, но то отказа да вземе пари. Преди да отпраши отново, младежът показа глава от прозореца на пикапа и попита:
– Ей пич, имаш ли нещо против да те питам защо правиш това? Откъде да започна?
– Виж, човече – отвърнах – ще ти разправям някой друг път..."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа 
