"Бьорнгорден, домът ѝ от детинство, беше разположен на възвишение, надеждно обграден от гората. От стаята си на втория етаж Лив можеше да види черното око на езерото долу в долината. Видар беше построил къщата, преди тя да се роди. Беше останала тук дълго след като порасна, въпреки че още като дете се беше заклела да се махне. Само че не просто беше останала, а беше оставила Симон да расте на това забравено от бога място. Три поколения под един покрив, както бяха живели хората едно време, когато не са имали друг избор. Но сега нищо не го налагаше, освен нуждата, която сами създаваха, за да задържат другия. И колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше да вдигне поглед над върховете на смърчовете и да си представи живот някъде другаде. По-лесно беше да се остави да бъде погълната заедно със селото.
Видар спря пред бариерата и се изкашля, за да прочисти гласните си струни.
– Друго си е у дома - каза той и се вторачи в западналата къща на хълма.
Двигателят работеше на празен ход, докато Симон отиде да отключи катинара. Лив едва го разпознаваше в гръб, с широките рамене и волския му врат. Щом вдигна бариерата, Видар подкара бавно, а Симон веднага заключи след тях. Лив зачеса с нокти възпалената си шия, докато се приближаваха към къщата.
– Той вече не е дете - каза тя.
– Не, и по-добре.
Лив хвърли поглед към баща си и констатира, че времето се е отразило и на него. С годините Видар се беше свил, сбръчканата му кожа висеше отпуснато над кокалите и оставяше впечатлението, че той бавно се топи отвътре. Но живецът му гореше все така силно. В очите му блестяха безмилостни пламъци, когато я погледнеше. Тя извърна глава и видя собствения си празен поглед в прозореца на вратата. Здрачът отдавна беше догорял, оставяйки само мрак.
Лиам Лиля наблюдаваше отражението си в счупеното огледало. Дългата пукнатина в стъклото минаваше като белег през лицето му, разкривяваше носа и скулите. Долната половина се ухили. Бели зъби насред тъмната набола брада. Горната половина не се усмихваше. Очите се взираха в него. Нахално, все едно искаха да се заядат. Ако не бяха неговите собствени очи, никога не би търпял някой да се взира така в него. Без да трепне.
– Да не се гримираш, деба?
Гласът на Габриел долетя от другата страна на вратата.
– Ей сега идвам.
Лиам пусна чешмата, пъхна ръце под студената струя и изплакна лицето си. Заболя го раната на бузата, както и един зъб на долната челюст, но той приветстваше болката. Тя придаваше острота на света.
Щом излезе, продавачът в магазина го проследи с поглед. Възрастен, плешив мъж, който примигваше нервно. Лиам се обърна към него и усети раздразнението да се надига в гърдите му. Мускулите на лицето му се стегнаха и изражението му застина. Времето забави ход. Габриел тикна небрежно пакет чипс в гърдите му и опаковката изшумоля.
– Ето ти закуска - каза той. – Взех и цигари.
Седнаха в колата и отвориха чипса и ледената кола. Небето беше започнало да просветлява, но слънцето още не се беше показало над дърветата. Габриел изгълта чипса за по-малко от десет минути, след което се зае да свива умело един джойнт.
– Вчера проверих насаждението - каза той. – Две лампи са изгорели, трябва да вземем нови. Лиам смачка опаковката от чипса на топка и запали двигателя.
Лиам хвърли поглед към колата, паркирана до тяхната. На пасажерското място седеше жена, която си начерви устните, след което се прозя широко. Устата ѝ се превърна в червен кръг, сигнализиращ опасност. Той се зачуди какво ли работеше тя, дали имаше деца. Може би къща с двор и люлки. Шофьорът, предполагаемо мъжът ѝ, се върна от бензиностанцията и се сви зад волана. Имаше скучни очила и зализана коса. Лиам вдигна ръка и приглади собствената си грива, но грубите кичури не подлежаха на опитомяване. Колкото и да опитваше, никога нямаше да изглежда като тях, като обикновените хора.
– Сега това е твоя работа - каза той. – Аз вече не участвам.
– Растенията са страшни - отвърна Габриел, все едно не го беше чул. – Най-добрите, които сме имали. Мисля да вдигна цената."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
