"Беше чуден, ясен, възхитителен ден. Истински празник на летния разцвет. Колко красиви и весели бяха прозрачното лазурно небе, жарките лъчи на слънцето, шумните, многобройни и разнообразни птици в пищните дървета и цъфтящите храсти! А дълбокото синьо езеро в далечината така блестящо отразяваше небето и ярката, сочна, богата растителност по бреговете му.
Точно толкова празнично, цъфтящо и светло изглеждаха двете момичета, които тичаха по пътеката от езерото към голямата бяла каменна къща. И двете бяха боси, носеха сандалите си в ръце, хавлиените кърпи, метнати на раменете им, бяха мокри, косите - разпуснати. Несвикналите им, все още непочернели малки крака стъпваха по росната трева предпазливо и леко и момичетата се смееха с пълен глас.
– Внимавай, някой ще ни види - казваше едното.
– И какво, да не би да е срамно? - широко отворило очи, учудено попита другото. – Всички жени ходят боси.
– Ама боцка, трудно се ходи.
– Няма нищо, ти пък тичай, ето така, по-леко е!
И чернооката слабичка девойка се понесе толкова бързо към къщата, че когато, задъхана, зачервена и развълнувана, се оказа на верандата, изведнъж се огледа, опомни се и ужасно засрамена, изведнъж замръзна.
– Какво ти става, Ана? - строго и учудено попита майка ѝ, докато оглеждаше от глава до пети смутената си дъщеря.
– С Наташа се къпахме и... и изпробвахме какво е да ходиш бос. Не знаехме... - отвърна Ана, като криеше краката си.
Тя бегло погледна протегнатата мъжка ръка на госта, изправен до масата за чай, после се взря в очите му и с виновна усмивка му подаде своята.
– Не знаех, че сте дошли. Здравейте, княже... Ей сега ще дойда.
И момичето изчезна. След него бързо-бързо се измъкна и другото.
Този, който подаде ръка на Ана, беше отдавнашният познат на майка ѝ княз Прозорски, 35-годишен, който от време на време се отбиваше пътьом от отдалеченото си имение у семейство Илменеви. Той познаваше децата от съвсем малки, обичаше простия и весел бит в този дом и често се любуваше на порастващите момичета. И когато те една след друга изчезнаха през вратата, князът още дълго се усмихваше радостно. Отдавна не беше посещавал Илменеви и както често става точно докато бе в чужбина, нещо се беше случило с момичетата. Вече не бяха деца, а изведнъж се бяха превърнали в жени. Без да си дава сметка за това, князът го усещаше смътно и в главата му се запечата впечатлението от стройните боси нозе, тъмната разпусната коса на отметнатата назад главичка на Ана, нейната силна, бърза фигура под широката бяла сутрешна рокля.
– Боже, колко е хубаво тук! - възкликна князът, поглеждайки към вратата, зад която се бяха скрили момичетата, обзет от някаква млада, ободряваща приповдигнатост на духа. – Колко е радостно, колко е светло! Ех, младост! - добави той, като си пое дъх. – Нашата младост си отиде, Олга Павловна, но още можем да ѝ се любуваме.
– Е, ако младостта беше вечна, нямаше да я ценим... Да не мислите, че те я забелязват или ценят? Ни най-малко - спокойно отбеляза Олга Павловна.
След като поговориха още малко, тя се извини на княза, като каза, че трябва да свърши нещо по къщата, но за закуска ще се съберат всички.
– Ето ви вестници, княже, прегледайте ги, има интересна статия за френските размирици.
Олга Павловна се прибра, а двете сестри скоро се върнаха. Бяха се преоблекли в тъмни, строги в простотата си рокли, бяха сресани и придобили съвсем благопристоен вид.
– Жалко, че се преоблякохте - рече князът. – Така сте примерни госпожици, но иначе бяхте и по-красиви, и по-естествени.
– Но така е по-благоприлично - възрази Наташа, докато си сипваше кафе.
– Това са предразсъдъци - отсече кратко Ана. – С което сме свикнали, то е и прилично - добави тя и се зае - бързо, както кълват птиците - да си хапва ягоди от чинийката.
– Весело ли ви е? - попита князът.
– Ужасно! - отвърна Ана. – Ние с Наташа сме толкова заети. В момента чета философия и пиша повест. Наташа казва дали е добре: всяка вечер ѝ чета написаното сутринта.
– А каква философия четете?
– Сега Дмитрий Иванович ми е дал Бюхнер и Фойербах. Той твърди, че това е необходимо за началото на моето развитие. И всичко ми стана толкова ясно! Разбирам, че при такива доказателства мога да стана и материалистка.
– На колко сте години?
– Скоро ще навърша осемнайсет.
– Я зарежете и Бюхнер, и Фойербах, не си размътвайте ясната душа. Не можете да ги разберете и само ще се объркате.
– От четенето на философия ли? Това не може да стане! Напротив, ще съм по-наясно със самата себе си и със съмненията си. Чела съм и ваши статии, но те са трудни, още не мога да ги разбера напълно.
– А повестта ви за какво е?
– За това, че трябва да се обича. Няма да разберете. Но пък Наташа ме разбира прекрасно.
– Не е трудно за разбиране, но Ана е прекалено сантиментална. Мечтае за някаква любов, която трябва да е прекалено чиста и идеална, почти като молитва - каза Наташа.
– А това как се съчетава с материализма, Ана Александровна? Ето че си противоречите...
– Ах, ето я пеперудата, която Миша търсеше за колекцията си - внезапно се развика Ана и скочи с бързите си, силни крака на перваза на верандата, като се опитваше да улови голяма тъмна пеперуда."
Из книгата