Принцесата от Бухенвалд

Принцесата от Бухенвалд Ана Андреу Бакеро Времетраене: 1:11 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин. Градина Крисмъс Трий Лори Гилмор Времетраене: 1:15 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Ози Озбърн. Прощален ритуал - Автобиография Времетраене: 1:18 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин. Закуска с мистър Дарси Емилия Блау Времетраене: 1:04 мин. Голяма книга за 10 столици в Европа Румяна Николова, Николай Генов Времетраене: 0:58 мин. 100 стихотворения Тил Линдеман Времетраене: 0:49 мин.

Печалната история на Мафалда Савойска, сестра на царица Йоанна Българска. Ваймар, Германия, 1945 г.

Скоро след освобождаването на концентрационния лагер Бухенвалд седем мъже от италианската Реджа Марина влизат в градското гробище и се отправят към занемарен участък със забити в земята колове. След много усилия и голяма доза късмет намират парцел номер 262, където според регистъра почиват останките на unbekannte Frau - непозната жена. Когато изтръгват кола, виждат, че в основата му е написано име. Най-накрая могат да го заменят с паметната плоча, с която са се сдобили с цената на много жертви в онези първи дни след края на войната. Сега вече гробът е отбелязан подобаващо и злокобният номер е заменен със знатно име: Мафалда Савойска.

Романът проследява живота на италианската принцеса от най-изисканите дворци на Европа до концентрационния лагер Бухенвалд, където е изпратена след залавянето ѝ на връщане от България от погребението на зет ѝ цар Борис III. С риск за сигурността си Мафалда е решена да се добере до окупирания от нацистите Рим, за да се събере с децата си. А това решение ще предопредели съдбата ѝ.

"Ваймар, Германия, 1945 г.

Слънцето вече изгряваше, когато група мъже прекоси входа на гробището и пое по алеята, водеща към южната част. Двама от тях носеха мраморната плоча, с която толкова трудно се бяха сдобили, а другите петима си бяха разпределили останалите принадлежности: желязна верига, четири пръта, дървен кръст и малка ваза с цветя.

Апостоло Фуско вървеше малко по-назад и наблюдаваше шествието, тържествено напредващо към целта си. За разлика от деня, в който за първи път стъпиха на това място, сега не се лутаха напосоки сред гробовете, без да знаят къде да търсят, потиснати от тежката задача, с която бяха решили да се нагърбят. Този път те знаеха със сигурност каква е тяхната съдба и тази увереност им вдъхваше жизненост, която отдавна бяха изгубили.

В този момент Апостоло Фуско се запита дали тази мисия не беше причината той и неговите другари да са все още живи. От залавянето им при военния склад в Пула и през двете години затвор бяха виждали как умират много техни сънародници, някои заради безкрайните часове тежък труд, други, станали жертва на глад или болести, и немалка част - убити от ръцете на похитителите си.

Те обаче имаха онова, за което толкова бяха копнели: свободата. И я получиха по най-неочаквания начин, без сражения и кръвопролития. За една нощ, изправени пред наближаващите съюзнически сили, нацистите се бяха разбягали като хлебарки под вдигнат камък.

Тогава, в един от онези смутни дни, които последваха пристигането на американската армия, те посетиха Бухенвалд. Направиха го заедно с хилядите германски цивилни, които се стичаха от града, принудени от окупационните сили. Искаха да разберат дали онова, което се говореше за този лагер, за това огромно заграждение на хълма Етерсберг, е вярно. Така беше. Всички онези зверства бяха истински: пълните с голи трупове вагони, струпаната пепел до пещите на крематориума, медицинските експерименти, извършвани в лазарета...

Там го научиха от устите на италианските затворници, които бяха оцелели след този ужас. И там решиха, че от тогава нататък ще имат една цел: да изпълнят клетвата, която бяха дали в деня на постъпването си в италианската Реджа Марина.

През следващите седмици страхът отстъпи място на безпокойството. Подобно на стотици други пленници, скитащи се безцелно из града, те не знаеха как и кога ще се завърнат по домовете си, ако изобщо съществуваха още, а когато питаха, отговорът на военните власти винаги беше един и същи: Трябва да изчакате. Слава богу, те имаха мисия за изпълнение, имаха стимул, който им даваше сили да издържат на тази несигурност.

Руджери, който беше няколко крачки напред, спря в края на обрамчена с дървета пътека. Останалите се събраха около него и погледнаха напред. Пред тях се ширеше равнина от пустеещи земи, контрастираща с останалата част на гробището. Там нямаше параклиси, мавзолеи или внушителни крипти, нито дори една надгробна плоча. Само редици от номерирани колове, отстоящи на няколко метра един от друг.

С решителността на човек, който се приближава към края на своя Кръстен път, седмината мъже тръгнаха по една от тесните пътеки между гробовете и застанаха пред този с номер 262. Намирането на тази могила, идентична с другите наоколо, беше най-трудната част и неведнъж бяха напът да се откажат. Но неочаквано един ден намериха запис с онова немско име в регистъра. До него имаше кратка бележка: unbekannte Frau; неизвестна жена.

– Моментът настъпи - заяви накрая Маняни.

Нямаше нужда да казва нищо повече.

Авалоне отговаряше за изваждането на кола. Когато вече го държеше в ръцете си, отново погледна издълбаното в дървото име, останало толкова дълго скрито под земята. Този надпис, който някой бе направил с надеждата, че един ден ще излезе наяве, беше категоричното доказателство, потвърждението, че търсенето е приключило. След това Авалоне замени кола с обикновен буков кръст. После Коларуотоло и Пашуто опряха на него надгробната плоча. Това беше най-ценната част, тази, която им струваше най-скъпо. Бяха платили за нея с част от храната, която крадяха оттук-оттам и им служеше да оцеляват през онези дни, когато почти никой нямаше какво да яде.

Сетне, след като обозначиха мястото с четирите пръта и го оградиха с веригата, за да не може никой по невнимание да стъпи върху този малък правоъгълник земя, поставиха до гроба вазичката с цветя. Когато приключиха, се загледаха в резултата от усилията си със свити сърца, изпълнени със смесица от тъга и задоволство, и още веднъж безмълвно прочетоха надписа, който Митрано старателно беше издялал. "На Мафалда Савойска, от моряците от Гаета: Корадо Маняни, Антонио Митрано, Джовани Коларуотоло, Еразмо Пашуто, Джозуе Авалоне, Апостоло Фуско и Антонио Руджери"."
Из книгата

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com