Братя Карамазови

Братя Карамазови Фьодор Достоевски Времетраене: 0:52 мин. Фьодор Михайлович Достоевски Времетраене: 1:30 мин. Емили Бронте Времетраене: 0:55 мин. Брулени хълмове Емили Бронте Времетраене: 1:44 мин. Оскар Уайлд Времетраене: 3:01 мин. Лев Толстой Времетраене: 1:07 мин. Франсис Скот Фицджералд Времетраене: 2:55 мин. Нежна е нощта Ф. Скот Фицджералд Времетраене: 1:21 мин. Избрано А. С. Пушкин Времетраене: 0:53 мин. Великият Гетсби Ф. Скот Фицджералд Времетраене: 1:02 мин. Джейн Остин Времетраене: 1:01 мин. Гордост и предразсъдъци Джейн Остин Времетраене: 1:17 мин. Подир сенките на облаците. Поезия Пейо Яворов Времетраене: 1:00 мин. Пропаст Робърт Харис Времетраене: 1:24 мин. Жени, лишени от търпение Джаили Амаду Амал Времетраене: 1:31 мин. Мечтателка Хана Грейс Времетраене: 1:24 мин. Сънят Дейвид Айк Времетраене: 1:24 мин. Портрет на един убиец Ан Мередит Времетраене: 1:09 мин.

"Мисля, че дяволът не съществува, а човекът е създал представата за него по свой образ и подобие."

Нов превод на неостаряващата класика на руския писател Фьодор Достоевски, с красиво оформена корица. "Братя Карамазови" е роман, публикуван през 1879 - 1880 година в списание "Руски вестник". Това е последната му творба и се счита за неговото най-добро произведение, своеобразен творчески синтез на всичко, създадено от него дотогава, както и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е част от поредицата "Vintage Classic" на издателство "A&T Publishing".

"Алексей Фьодорович Карамазов беше третият син на земевладелеца от нашата околия Фьодор Павлович Карамазов, който навремето стана толкова известен (пък и сега все още го споменават тук) заради трагичната си и загадъчна смърт, настъпила точно преди трийсет години, за която ще разкажа, когато му дойде редът. А сега за този "земевладелец" (както го наричаха у нас, макар през целия си живот почти да не бе живял в имението си) ще отбележа само това, че беше странен, макар и доста често срещан тип, точно от онзи тип хора, които са не само гнусни и развратни, но и в същото време са и безмозъчни - от онази категория безмозъчни, които прекрасно успяват да уредят имущественото си положение и май че това е единственото, което могат. Фьодор Павлович например започна почти от нищото, беше съвсем дребен земевладелец, обикаляше чуждите маси, за да се наяде, все гледаше да е нечий храненик, но въпреки това, когато почина, се оказа, че има към сто хиляди рубли суха пара. И в същото време през целия си живот все пак си остана един от най-малоумните смахнати в цялата околия. Повтарям още веднъж, в случая не става дума за глупост - повечето от тези смахнати са доста умни и хитри - а именно за малоумие и то едно такова специфично, национално.

Беше женен два пъти и имаше трима синове - най-големият, Дмитрий Фьодорович, беше от първата му съпруга, а другите двама, Иван и Алексей, от втората. Първата съпруга на Фьодор Павлович беше от доста богатия и знатен род на благородниците Миусови, също земевладелци от нашата околия. Няма да се впускам в подробни обяснения какво се бе случило, та момиче с толкова голяма зестра, пък и красиво, че на всичко отгоре от ония дейни, умни жени, които толкова често се срещат сред днешното поколение у нас, но са се появили още в миналото, за да се омъжи за такава мизерна "шушумига", както го наричаха всички. Понеже познавах една девойка още от по-предишното "романтично" поколение, която след няколко години тайнствена любов към един господин, за когото всъщност винаги можеше преспокойно да се омъжи, все пак свърши с това, че сама си наизмисли непреодолими пречки и през една бурна нощ се хвърли от високия, наподобяващ скала бряг в доста дълбоката и бърза река и там загина единствено заради собствените си капризи, само и само да прилича на шекспировата Офелия, и дори, ако тази скала, която тъй отдавна си бе набелязала и харесала, не беше толкова живописна, а на нейно място имаше само един прозаичен равен бряг, то може и изобщо нямаше да се самоубие. Това се случи наистина и най-вероятно в нашия руски живот през последните две или три поколения е имало доста такива или подобни истории. Също както тях, и постъпката на Аделаида Иванова Миусова със сигурност беше отглас от чужди повеи и тя също бе "пленница на мисъл неспокойна". Може би ѝ се бе приискало да покаже женска самостоятелност, да се изправи срещу общоприетите норми, срещу деспотизма на своя род и семейство, а пък услужливата фантазия вероятно за миг ѝ бе внушила, че въпреки положението си на храненик, Фьодор Павлович все пак е един от най-храбрите хора и най-големите шегаджии от онази водеща към всички по-добри неща епоха, макар той да беше просто един злобен шут и нищо повече."
Из книгата

Фьодор Михайлович Достоевски е руски писател, публицист и мислител, един от класиците на руската литература. Той се счита за първия представител на персонализма в Русия. Неговото творчество изследва човешката психика в тревожните политически, обществени и духовни условия на руското общество през 19 век, а произведенията му се характеризират със силна морална насоченост. Едни от най-значимите му творби - романите "Престъпление и наказание", "Идиот" и "Братя Карамазови" са включени в списъка на 100^-те най-добри книги за всички времена през 2002 година. Голяма част от неговите произведения са многократно екранизирани и адаптирани за театър, балет и опера. Достоевски е почетен член на "Руската академия науките".

Фьодор Михайлович Достоевски е роден на 11 ноември 1821 година в Москва, Русия в семейството на лекар. Той е второ от седемте деца на Михаил и Мария Достоевски. Родът му произхода от литовско благородническо семейство от региона на Пинск. Родителите му отдават голямо значение на възпитанието му и още когато е 4-годишен майка му го научава да чете и пише от Библията. В ранна детска възраст те го запознават с руската литература в лицето на Николай Карамзин и неговите "Руски приказки", Александър Пушкин и Гаврил Державин, както и с английската и немска литература, съответно с Ан Радклиф и Фридрих Шилер. До 16 години живее в Москва, след което е приет в "Инженерното училище" в Петербург. Там Достоевски получава комплекс за малоценност спрямо по-изтънчените си съученици, като това чувство впоследствие се забелязва често в творбите му, особено в "Юноша". През 1842 година завършва военно-инженерния курс, с длъжност инженер-лейтенант. Остава да служи в Петербург, но други цели и стремежи го привличат неудържимо и той започва да се занимава с литература, философия и история. Година по-късно се заема с превода и издаването на произведението на Балзак - "Йожени Гранде". По време на обучението си често чете творбите, както на чуждестранни поети, като Гьоте, Корней, Балзак, Юго, Шекспир, така и на руските - Державин, Лермонтов, Гогол и Пушкин.

Достоевски започва да пише от средата на 40^-те години на XIX век, като първите му произведения са повлияни от реалисти и романтици като Дикенс, Балзак и Гогол. През 1844 година той пише първата си повест - "Бедни хора", която веднага след публикуването си се радва на изключителен успех и прославя автора. Основавайки се на традицията на физиологичния очерк, Достоевски създава реалистична картина на живота на "забитите" "по петербургските ъгли" жители, галерия на социални типове - от уличния просяк до "Негово превъзходителство". В следващата си повест "Двойник" (1845-1846 г.) писателят дава за пръв път психологичен анализ на разделеното съзнание, "двойнственост". Произведението не предизвиква голяма емоция, дори е обект на критики. По-късно се появяват и творбите "Унижените и оскърбените" (1861 г.), "Записки от мъртвия дом" (1862 г.), "Бели нощи" (1848 г.), като в последната се виждат черти от реализма на Достоевски, което го откроява от средата на писателите от т. нар. "натурална школа". Заедно с брат си Михаил работи в списание "Время", а по-късно в списание "Епоха". През този период той написва "Записки от подземието", които са определяни като "най-доброто въведение в екзистенциализма, писано някога". Не случайно писателят е смятан от мнозина за основоположник или пряк предшественик на европейския екзистенциализъм. Като изявен славянофил, националист и монархист, в творбите си Достоевски критикува буржоазията, предматериалистичния Запад и нихилизма.

След като умира брат му и съпругата му, Достоевски преживява тежък период, започва да играе рулетка и натрупва дългове. По това време той започва работа над романа "Престъпление и наказание" (1866 г.), в който се отразява целият сложен път на вътрешните му желания. Книгата пожънва голям успех, въпреки смесените отзиви на критиката, а през 1969 година е успешно екранизирана от режисьора Лев Кулиджанов. Приходите от творбата, възлизащи на 7000 рубли дори не са достатъчни за покриване на дълговете. Финансовите му затруднения го подтикват за около месец време с помощта на стенографката Анна Григориевна Сниткина, да напише книгата "Играчът на рулетка". Скоро след това занимава в чужбина: живее в Германия, Швейцария, Италия. В този период той работи над романите "Идиот" (1868 г.) и "Бесове" (1870-1871 г.), които завършва вече връщайки се в Русия. Романът "Идиот" е едно от най-сложните произведения на Достоевски. Трагичността му се свежда до това, че Мишкин (главният персонаж) намесвайки се в съдбата на другите персонажи, не успява никого да направи щастлив, не успява да победи вражеските сили, жертва на които се превръща и самият той. Книгата има няколко успешни екранизации, включително и японска, дело на талантливия режисьор Акира Куросава. В последните две години от живота си (1879-1880 г.), писателят създава може би най-значимата си, безсмъртна творба - романът "Братя Карамазови". Това е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература. Творбата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. По нея са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника.

Фьодор Михайлович Достоевски умира на 9 февруари 1881 година в Санкт Петербург, вследствие на изострено белодробно заболяване. Пълната със събития биография на писателя, показва, че той получава признание още приживе, но най-голям успех неговите творби получават посмъртно. Дори самият Фридрих Ницше признава, че Достоевски е единственият автор-психолог, който отчасти се превърна в негов учител.