А сега вали. Поеми

Поредица от поеми (2005 - 2007) от създателя и барабанист на легендарните Crass.

Острата социална чувствителност на "А сега вали", която според автора не е задължителна за всеки поет, но е въпрос на "лична социална ангажираност", обяснява разказвателните и дори репортажни елементи в стихосбирката.

"Гледам на стиховете си като на описание на пътешествие към универсалното цяло, картографски произведения, чиято стойност е в тяхната артикулация на процеса."
Пени Рембо

Пени Рембо (1943) е английски писател, поет, философ, художник, музикант и активист, съосновател на фестивала в Стоунхендж и съосновател и барабанист в легендарната анархо-пънк банда Crass. След разформироването на групата (1984) той се посвещава почти изцяло на писането, завръщайки се на сцената през 2001 г. с първите си поетично-музикални рецитали.

Роден като Джереми Джон Ратър, през 1977 г. той се прекръщава официално. Новата си фамилия заимства от френския символист Артюр Рембо. Малкото име "Пени" пък избира благодарение на брат си, който го определя като "клозетен философ" (по това време едно пени е таксата за ползване на обществените тоалетни в Англия). Като студент в Югоизточното училище за изкуства в Есекс в началото на 60^-те години на 20 в., Рембо бързо осъзнава потенциала на тъкмо прохождащия поп арт и постига значителни успехи с произведенията си, а Анди Уорхол му предлага работа в своето студио "Фабриката". Рембо отказва, тъй като "има да върши по-важни неща". През 1964 г. той получава награда за най-добра визуализация на песента на Бийтълс I Wanna Hold Your Hand, връчена му от Джон Ленън.

Тази венчаност

Неопетнена от момчешки нож,
ни от мъжествено острие,
тази венчаност.

И аз мога да сложа желязото
или да втъкна клеймо нажежено
в податлива плът,
но това е венчаност.

Планинският връх никога не е тъй далече.
Самотата на хълма и върха,
мъхът и пушицата, и прилепчивото потайниче.
Отчаяната хватка, която може и да е подхлъзване,
внезапната вихрушка на снега,
от вятъра родена, покрай зъбера.
Отнесеният хълм.
А после има само непосредственост,
и паяжината.

Но това е пробуждане на подобни за подобни.
Незастрашени от връхлитащ ястреб
и от виещ вълк.
Това е огънят, който не може да бъде отнесен: венчаността.

Ето ни, неразделни,
невъздържани, неукротими,
тласкани от лудост,
която е безока,
няма очи и за себе си,
безуха, няма уши и за себе си.

Чрез това
лице изразът на времето се уврежда
и не издържа вече.
Има само покой, място,
а после - кръвта.

Слушай сега гръмотевичен грохот,
това не са аплодисменти,
разбиването на вълните,
които брегове не знаят.

Камбаненият звън на консенсусното е абстрактен и далечен.

Това не е дързостта на гранитните кули,
които понякога рухват,
нито на лепкавата кал,
която тъй лесно се отмива,
нито дори на пясъка, сгушил се в бриза,
прецеждащ времето,
обуславящ смъртността с така безсмъртна лекота.

Дързостта е сама по себе си,
неосквернена от определения
и по определение - неосквернена:
безименна, както съм безименен аз.

Тук болнавост няма,
ни даже сладка меланхолия,
червена като вино, което не познава кръв.
Тук само пляскането на криле,
копнежният изгрев на светлина,
тласкана от лудостта,
захранвана от жизненост, която няма да угасне,
ни дори да понесе подобен мръсен евфемизъм.
Там, дето няма смърт,
не се преструва любовта: венчаност.

Обичам те, любов моя. Ще ти покажа, ще ти покажа...
Отломъкът от миг е пламък,
ломотещо отражение:
великолепието на свършек, който е начало.
Последно издихание, повторено като дъха
на всяко издихание,
небезразлично към избликването и потопа.

На коленете Пък е с кръпки и камбанки - предано
отдаден е на всякакви комедии.
Пени Рембо

Парадокс ЕООД
София 1164
ул. Миджур 8
paradox@paradox.bg

Вътрешната муза - нов увод
Лурвея
Очакването
Сенки
Почеши ме по гъза
Тази венчаност
И това
Кажи ми тогава
А сега вали
Послепис
Тогава знай това (плачът на Диего)