"Стоях пред огледалото в спалнята и се опитвах да направя перфектен възел на вратовръзката си. Изключително проста задача, която ми се налагаше да изпълнявам всеки ден преди работа, и въпреки това не можех да я свърша както трябва.
– Дай да ти помогна, Алекс - каза Бри и се приближи до мен.
Пуснах вратовръзката.
– От нерви е - оправдах се аз.
– Разбираемо - отвърна тя, застана пред мен и изравни двата й края. Петнайсет сантиметра по-висок съм от съпругата си и сведох поглед надолу към нея. Останах изумен от лекотата, с която ми направи възела.
– Мъжете не го могат това - заявих аз. – Трябва да застанем зад някой мъж, за да го направим.
– Просто имате различна перспектива - отвърна Бри, издърпа възела нагоре към адамовата ми ябълка и оправи колосаната ми яка. Поколеба се, след което вдигна ококорени и плахи очи към мен. – Готов си.
Почувствах се несигурно.
– Мислиш ли?
– Вярвам в теб - отговори съпругата ми, вдигна се на пръсти и изви глава назад. – Всички вярваме в теб.
Целунах я и я прегърнах силно.
– Обичам те.
– До края на дните ни - отвърна тя.
Отдръпнахме се един от друг и забелязах, че се е просълзила.
– Точно сега трябва да си с безизразно изражение на лицето - настоях аз и я докоснах по брадичката. – Спомни си какво ни казаха Марли и Наоми.
Бри извади кърпичка и попи влагата от очите си, докато си обличах сакото.
– Така по-добре ли е? - попита тя.
– Чудесно е - отвърнах и отворих вратата на спалнята ни.
Другите три стаи на втория етаж бяха отворени и тъмнееха. Слязохме долу. Цялото ми семейство се беше събрало в кухнята. Мама Нана, деветдесет и две годишната ми баба, Деймън, най-голямото ми дете, който се беше прибрал у дома от "Джонс Хопкинс", Джани, моята единайсетокласничка лекоатлетка, и Али, изключително талантливият ми деветгодишен син. Всички се бяха облекли като за погребение.
Али ме видя и се разплака. Изтича до мен и ме прегърна през краката.
– Ей, ей - казах аз и го погалих по главата.
– Не е честно - проплака той. – Онова, което казват, не е вярно.
– Разбира се, че не е - отвърна мама Нана. – Просто не трябва да им обръщаме внимание. Няма смисъл.
– Думите могат да нараняват, Нана - каза Джани. – Знам какво чувства. Трябва да видиш какво пише в социалните мрежи.
– Не трябва да обръщате внимание на такива неща - намеси се Бри. – Ние ще подкрепим баща ти. Семейството е на първо място.
Тя стисна ръката ми.
– Хайде да го направим тогава - казах аз. – С високо вдигнати глави. Без излишни емоции.
Мама Нана си взе бележника.
– Аз пък искам да вложа емоции. Ще ми се да сложа тиган в чантата си и да фрасна един от тях с него.
Али спря да подсмърча и се разсмя.
– Да ти донеса ли тиган, Нана?
– Следващия път. И бих го използвала единствено ако ме провокират.
– Бог да им е на помощ, ако го направят, Нана - обади се Деймън и всички се засмяхме.
Този разговор ме накара да се почувствам малко по-добре. Погледнах си часовника. Часът беше осем без петнайсет.
– Време е - казах аз и тръгнах към вратата.
Спрях пред нея и изчаках семейството си да ме настигне.
Поех си дълбоко въздух, изпъчих рамене като строен морски пехотинец, завъртях дръжката на вратата, отворих я и излязох на верандата.
– Това е той! - провикна се някаква жена.
Няколко прожектора светнаха и изригна буря от викове откъм малката тълпа журналистически лешояди и хейтъри, които се бяха разположили на тротоара пред къщата ни на Пета улица в Югоизточен Вашингтон.
Бяха двайсетина души, въоръжени с камери, микрофони и понесли плакати с осъдително съдържание или с въпроси и обиди по мой адрес. Беше такава лудница, че не можех да чуя ясно никого от тях. Тогава някакъв тип с баритонов тембър се провикна достатъчно силно, за да надвика врявата:
– Виновен ли сте, доктор Крос? Наистина ли застреляхте хладнокръвно онези хора?"
Из книгата
