"С течение на времето, а също и с натрупването на нови и нови факти, показващи изключителния континуитет във въпросната претенция, у мен започна да надделява убеждението, че въпросът за достоверността на претенцията е второстепенен на фона на далеч по-важния факт - в продължение на повече от пет столетия в основата на най-значимите събития в българската история са стояли хора, вярващи, че произхождат от последните средновековни царе на Търново и Видин. Не беше ли възможно, тъкмо на базата на тази претенция, да се преборим с прословутата прекъснатост на българския исторически разказ и да открием трети проводник на приемственост (освен Търновската митрополия и Охридската архиепископия) между Българското средновековие и модерната епоха?
Не беше ли възможно да се състави цялостен и плътен исторически разказ за възхода и падението на династията на Шишмановци, придружен от последващата история на многобройните ѝ потомци и последователните им усилия да съхранят ролята си на политически, културен и стопански елит, както и на неколкократните им опити да възстановят независимата българска държавност? Именно това е целта на настоящото изследване - да сглоби разнопосочните и често противоречащи си изследователски усилия върху историята на Шишмановци в единен разказ, който да запълни една очевидна празнина в българската историография и да послужи за модел при изследването на други стари български аристократични фамилии. Затова последователно трябва да се разрешат следните задачи:
– Да се отчлени родословието на Шишмановци от родословията на останалите балкански владетелски фамилии, с които те са били сродени. За тази цел ще ограничим интереса си единствено към преките потомци на видинския княз Шишман, най-ранния представител на династията, когото ще приемем за неин основоположник;
– Да се проследят връзките между отделните клонове на фамилията, като тук основна задача ще е да се предложи и защити различно от традиционното (въведено от Ив. Божилов) обяснение на роднинството между старшия (Михаилов) и младшия (Срацимиров или Иван-Александров) клон на фамилията;
– Да се разгледа подробно появата и последващата еволюция на самостоятелните държавни образувания, управлявани от представители на династията като Видинското, Карвунското, Валонското и Серското княжество, Търновското царство, Херцогство Дурацо и пр.;
– Да се коригира традиционната представа за гибелта на средновековната българска държавност, като наместо популярната 1396 г. за край на Видинското царство се предложи 1419 г. (тази хипотеза не е напълно нова и беше въведена в научен оборот преди повече от две десетилетия от търновските историци Пл. Павлов и Ив. Тютюнджиев);
– Да се проследи съдбата на шишмановските потомци, потърсили спасение извън Балканите, и участието им в усилията на европейските християнски владетели да организират ефективна съпротива на османското нашествие;
– Да се изведат общи изводи за съдбата на българската аристокрация след османското завоевание, като се анализира степента на свързаност между нея и т.нар. специализирани категории население в империята. Да се проследят историческите процеси, довели до постепенното изместване на това благородничество по кръв от новата служебна аристокрация, излъчвана от средите на константинополските гърци;
– Да се направи опит за попълване на "липсващите звена" в родословието на Шишмановци през първите векове след завоеванието, като за целта се използват останали встрани от изследователския интерес османски данъчни регистри, както и някои археологически и фолклорни податки;"
Из книгата
Рейтинг: 7.00 / 6 гласа
