Калоян боговенчаният

Калоян боговенчаният Васил Лазаров Времетраене: 0:51 мин. Девети Добри Божилов Времетраене: 1:00 мин. Където се ражда слънцето Людмила Филипова Времетраене: 1:13 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Чрез романа "Калоян боговенчаният" Васил Лазаров отвежда читателя в края на XII и началото на XIII век. Повествованието проследява живота на бъдещия български цар Калоян, който в младостта си живее в Константинопол. Там среща своята любов и бъдеща съпруга Анна, която му помага да избяга от знатното пленничество. Поредица от драматични събития изкачват Калоян на царския престол. Като следва познатото му устройство на ромейската империя, той успява да изгради и утвърди стъпка по стъпка Второто българско царство.

Царят е конфликтно раздвоен между неограничените си права на самодържец и типичните за средновековното общество християнски представи за правота, свързани с обожествяване на човечността. Това пропуква неговата хармонична духовна цялост. Раздвоението му е повлияно и от ролите, които изиграват двете жени в живота му: съпругата на Калоян - Анна, която е гласът на съвестта и християнския светоглед, и куманката Белура - олицетворение на първичната, необуздана, разрушителна страст.

В романа се преплитат мотивите за чистотата и съблазънта, целта и цената на духовната жертва за нейното постигане. Действието увлича и пренася читателя в някогашния свят на средновековна България.

Авторът В. Лазаров се е съобразил с новооткритите извори, обогатили през последните години историографската наука. Ето защо повествованието осветлява съществени, но неизвестни факти. Те дават по-логично обяснение за хода на събитията и допринасят за историческата достоверност на романа. Васил Лазаров е автор на романите "Тройната нишка", "Крайъгълен камък", "Парадоксът на любовта" и "Звънът на камбаните".

"Нощта избледняваше. През отворения прозорец прозираше слаба светлина - виолетова отгоре, розова отдолу, а под нея имаше тясна златиста ивица, която ставаше все по-широка. Константинопол се събуждаше мокър от средиземноморската роса, радостен и отпочинал. Приятно хладният ветрец откъм Босфора носеше всички благоухания на рано цъфналите цветя и храсти. От светлицата се откриваше Златният рог. В първите дни на пленничеството си Йоан съзерцаваше с часове белите ладии по искрящата от слънцето водна повърхност. Красотата на гледката се допълваше от кипарисовите градини с водоскоци на крайбрежните вили и блестящите кубета на църкви и портици по височините на квартал "Петрион".

– Бог да даде добро време, господарю. Дано не бъде много горещо - каза слугата, докато помагаше на Йоан да се подготви за църква.

Вече бяха изминали две години, откакто най-малкият Асеновец беше в плен. Неговият служник Стефаница имаше български произход и знаеше български език. Въпреки това Йоан не изпитваше добри чувства към него. Стефаница отказваше да му помогне да избяга. Цяла дузина стражари пазеха Йоан и го следваха навсякъде. След време започнаха да го държат под око отдалече, защото вече не допускаха, че бягството му е възможно. Все пак необикновената височина на Йоан - доста над един разтег - и снажното му тяло всяваха страх, а и той беше в онези юношески години, когато човек постъпва необмислено. Без да подозира, хора от Влахерна следяха всяка негова стъпка и дума. Йоан живееше в неизвестност - знаеше, че може да се случи всичко. Най-нещастното му очакване беше да го убият, а най-щастливото - да го пуснат да се върне в Търнов.

Новите му господари като че искаха да го съблазнят. Настаниха го в красива къща недалече от Августейона. Не се скъпяха да го хранят и обличат. Осигуриха му учител да го въведе в науките - богословие, история, етика, политика, риторика и юриспруденция. Казваше се Тимофей - човек с остър ум и изкусен сладкодумник. Тези, които го бяха наели, очакваха, че ще влезе под кожата на Йоан, ще се сприятелят или помежду им ще се породят отношения като между баща и син. Но не се получи, младежът остана затворен в себе си - нито се оплакваше, нито молеше за нещо.

Един ден Тимофей го попита дали ще се съгласи на заниманията им да присъства още един ученик. Йоан прие с безразличие, но Панайотис спечели доверието му. Неговото семейство не беше от придворните. Йоан си помисли, че съученикът му e избран поради неговите забележителни умствени заложби. Не знаеше, че бащата на този младеж също ще започне да го следи, макар и непряко. В неделя следобед Панайотис се връщаше вкъщи, при родителите си. На тези срещи баща му отделяше достатъчно време за разговор, като не пропускаше да разпита за Йоан, уж от любопитство към чужденеца, а и синът му не криеше нищо от него. В понеделник сутрин бащата донасяше с най-големи подробности в императорския двор всичко, което беше научил. Тази информация използваха императорските тайни служби, които имаха задачата да проникнат дори в мислите на Йоан. Това им помагаше да дават необходимите указания на учителя Тимофей.

Йоан не подозираше, че той самият е причината да съществува тази организирана група, която трябваше не само да го пази, а и да контролира неговите мисли и чувства, възпитанието и възгледите му. Имаше вероятност усилията им да бъдат възнаградени и да постигнат целта си. Тогава Йоан щеше да стане техният фаворит за престола в Търнов.

Всеки неделен ден двамата с Панайотис тръгваха рано-рано към храма "Света София", за да присъстват на литургията. Йоан ходеше там с желание, но не толкова заради богослужението. Интересно му беше да наблюдава членовете на императорския двор, хората от знатни семейства. Някои от тях бяха прославени не само в страната, а и в странство. С най-голям интерес разглеждаше императорската двойка.

По пътя към храма си спомни времето, когато видя Константинопол за първи път. Дни наред гледаше в захлас високите многоетажни здания, позлатени от сутрешното слънце. Човек от пръв поглед разбираше, че величествените фасади, грижливо и изкусно изработените архитектурни елементи носят белезите на отколешна култура и неизчерпаемо богатство. Като че ли сам Господ се беше усмихнал на тази страна и ѝ бе дал щедрото си благословение. Винаги когато погледнеше "Света София", Йоан си спомняше думите на своя учител Тимофей, че тя е най-големият християнски храм в света. Както всяка ясна неделна утрин, и днес огромният купол над централния неф и няколкото по-малки полукупола над източната и западната страна светлееха със сребрист цвят, а слънчевите лъчи придаваха златен оттенък на блясъка им.

Минути преди да прекрачат прага на църквата, запяха камбаните, малки и големи, изплашиха рояк птици, накацали около камбанарията, и възвестиха, че е време за литургия. Двамата младежи потънаха в мрак, когато светлината на лазурното пролетно утро остана отвън, а те се озоваха във вътрешността на църквата. Постепенно очите им свикнаха с по-меката светлина. Отвътре Божият храм изглеждаше още по-величествен. Мястото, което им беше отредено, се намираше на второ ниво в галерията, в дясната корабна част. Оттам можеха да виждат амвона, олтара и като на длан всички знатни особи, които всяка неделя неизменно идваха да се черкуват. Пъстрите им празнични дрехи подхождаха на облицованите със златни мозайки и скъп мрамор стени. Срещу местата на момчетата се намираше другата галерия, отредена за благородници, които бяха по-приближени на императора. Тя се крепеше на редица от капители, чиято повърхност беше украсена с акантови и палмови листа, изрязани така дълбоко, че създаваха впечатление за бяла дантела на тъмен фон. Двамата младежи мятаха искрящи погледи нататък, към чернооките ромейски красавици, замръзнали като изваяни в своите затворени догоре далматики от корава и тежка коприна. Ала най-често поглеждаха към Дионисия. Тя се виждаше в целия си ръст, а пред нея седяха родителите ѝ. Панайотис ѝ кимна и тя му отвърна със сдържана усмивка. Свързваше ги невинно приятелство, но младежът очакваше то да прерасне в нещо повече и смирено се молеше на Бога за това."
Из книгата

Лексикон ООД
София, 1142
бул. Васил Левски 50
office@lexicon.bg