"Сен Жан д'Акр, петък, 18 май 1291 г.
Така стоят нещата в Утремер.
В тези дни на пролет и смърт гърлото ти често пресъхва, задушаваш се, ала най-много от всичко линее душата ти заради съмнението, че в края на краищата Бог е взел страната на неверниците, когато към зноя на майското слънце (ако все още се показва през зъберите на кулите) се прибавят топлината на гръцкия огън, изгарящ външната обвивка на града, и горещината на кладите от мъртви тела на площада, измъкнати на парчета изпод разрушените стени... И не е важно, че ти не си виновен, че цялата вина е на италианците, на онези собственици на дюкяни и селяни от Лангобардия, които слязоха в Светите земи и се обявиха за рицари, без да знаят дори как се хваща меч или как се пришпорва и се обуздава кон: именно техните кръвопролития по пазарищата и набезите им в селата предизвикаха гнева на Бог и на Ал-Малик... Но не е важно, на война вече няма място за вина и невинност, сега се иска огромна смелост да се биеш на грешната страна, защото ако Бог те изостави, накрая с всяка частица от тялото си усещаш единствено страха от смъртта: нищо друго, само ужасяващ, безумен страх, който вдишваш заедно с миризмата на дим и който придобива вкуса на неотменима присъда... Ала когато си на двайсет години, не можеш да се примириш...
До вчера главата ти е била пълна с мечти, макар и неясни, и си бил жаден за бъдещето. А понякога на лунна светлина - какво умиление те обзема, като се замислиш сега! - си си представял, навярно в спокойните времена след примирието с Байбарс, че някой те поздравява за начинание, за което не знаеш още нищо, но си сигурен, че рано или късно, ще осъществиш, онази твоя светла съдба, която на двайсет наивно смяташ, че ти е отредена, и си представяш бъдеще в сърдечния ореол на чуждото одобрение, приятелски потупвания по рамото и аплодисменти, макар и самият ти да не разбираш причината. Браво, поздравления, Бернар... А сега знаеш само, че след малко ще облечеш ризницата и туниката, ще възседнеш коня си и по всяка вероятност ще умреш.
Враговете са десетократно повече, можеш само да избереш как да загинеш: биейки се като лъв докрай под Прокълнатата кула или премазан от множеството, което се тълпи в отчаяно бягство към вълноломите в пизанския квартал, в единствената посока, към която можеш да се устремиш - там, където свършва сушата и започва необятната морска шир... И бездруго никой няма да забележи как ще си отидеш. Всеки, също като теб, е погълнат от собствения си инстинкт за спасение, слепец сред слепци, независимо дали бягаш, или се биеш до последен дъх, ти не си нищо друго освен купчина месо и кости, която се мята като животно в капан. Двама роби от вражеските войски ще хвърлят тялото ти заедно с хилядите други трупове в общ гроб и никой никога няма да узнае, че и ти си съществувал, че си имал мечти и си бил жаден за бъдещето, че си искал да влезеш в книгите с героичните си подвизи като Ланселот или Парсифал. Не! На двайсет години все още не можеш да се примириш с всичко това...
За разлика от него, баща му си изпи бульона наведнъж и скоро заспа. Каза му само: "Опитай се да поспиш и ти, Бернар. Утре трябва да дадеш най-доброто от себе си". И ето го там, потънал дълбоко в своя нелеп сън. Бернар обаче не успява да мигне, чуди се как баща му може да бъде толкова спокоен в нощта, преди да умре, и дали наистина вярва сляпо на всички истории, дето му разказа за Рая на мъчениците, който очаква всеки загинал във войната срещу злото. Или може би причината е, че е надхвърлил петдесетте. Спомените на тази възраст започват да тежат повече от надеждите, а спомените на баща му не струват и пукната пара. Никога не му бе казвал как е умряла майка му, защо е тръгнал от Франция за Акра и го е отвел със себе си още съвсем малък, като грях, който трябва да изкупи. И не спира да му повтаря: "С убийството на нехристиянин ще измиеш вината, че си се родил". Баща му му бе доверил само, че Бернар бил плод на негов грях на похотта, нищо друго, но дълбоко в сърцето си синът му отдавна му бе простил. Заради начина, по който си представяше бъдещето си до вчера, това не му се струваше дори вина. Едно момче на двайсет години се доверява, не може да не прости на баща си, че го е създал, че го е завел там и изневиделица го е хвърлил в битка...
Младият мъж не мигна цяла нощ. Ясно е като бял ден, че последното нападение е неизбежно. От няколко дни Победоносният, Яростният и Черните бикове не спират да бълват канари с тегло сто ливри и огнени снаряди към двете крепостни стени, съсредоточавайки усърдното си разрушително дело върху Кралската кула, чиято външна фасада рухна преди три дни. През нощта мамелюците заравниха развалините и рова с чували с пясък, а в сряда я превзеха. Тогава християните построиха дървеното укрепление, за да ги затворят вътре, но се знае, че хората в конструкцията не могат дълго да оказват съпротива. Вчерашният ден бе злочест, опитаха се да качат жените и децата на корабите, но морето беше бурно и те не успяха да отплават. Жените може да се използват като робини или да послужат за удоволствие на войниците, но децата - не, те не служат за нищо, ще ги заколят като телета. Така стоят нещата в Утремер.
Бернар реши да стане и да потърси Даниел, за да види дали поне той е успял да заспи в другата стая: това е самата истина, спи блажено. Винаги е завиждал на Даниел дьо Сенбрюн, също двайсетгодишен, но толкова различен, толкова самоуверен. Втори син от добро семейство, личи си, когато човек е израснал в успокояващите обятия на майка си, а не е плод на похотта като него: Даниел е светлокос и красив, с добри обноски, роден да ръководи, и вече притежава онази решителност и хладнокръвието на човек, който ще стигне далеч... "Би било истинска загуба - мисли си, - ако умре днес." Към него изпитва същото съжаление, което изпитва и към себе си, споделя го с връстника си, за да не се чувства сам сега, когато времето и небитието му се струват едно и също нещо и се пита на чия страна е Бог в тези дни на пролет и на смърт."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
