Кало Змея - книга 3: Герои от кал

Детски романи от поредицата "Кало Змея" Милен Хальов Времетраене: 1:10 мин. Разни приказки за игра Джани Родари Времетраене: 1:03 мин.

"Бях се предал, когато застанах пред теб за пръв път... Но в живота може да се предадеш и това все пак да не е краят."

След вълнуващите приключения в Долната земя Кало Змея най-после открива как да стигне до родното място на своя баща - Тилилей, мистичния змейски град в облаците. Но това не е борбеното момче, което скача по покривите на Румица и е готово да предизвика целия свят. След толкова битки и поражения, след толкова загуби и натрупани болки смелото момче е склонно да се предаде и да понесе наказанието за делата си. Сега единствено прошката може да го спаси. Но дали ще я намери в Тилилей?

В търсенето си Кало ще открие още истини за своя произход, за съществуването на древно зло, а един неочакван обрат ще доведе до сбъдване на най-големия кошмар - всесилната ламя се възправя и сякаш нищо не може да я спре.

Унищожителна заплаха тегне над Космическото дърво, което свързва Долната земя, нашия свят и Тилилей, и гибелта на всичко живо е неизбежна. Освен ако...

Книга трета за приключенията на "Кало Змея" вдъхновена от "Войната на таралежите" на Братя Мормареви и от българския фолклор.

"На трона седеше снажен младеж, видимо на не повече от двайсет години. Раменете му бяха широки, гърдите изпъчени, лицето - скулесто, с идеално прав нос, чуплива черна коса и очи, в които грееха златни нишки. Златни ръкави обгръщаха мускулестите му ръце, широки златни панталони се подаваха изпод края на ризницата му, а на гърба му стоеше яркочервено наметало. Момчето наведе глава към Михаела, сякаш тъкмо бе осъзнало, че змеицата още е в ръцете му, после падна на колене грохнало.

С един-единствен скок Златният змей се хвърли от трона точно пред него.
– Пусни я - каза той с тон, който не оставяше място за възражения. Момчето я предаде внимателно, колкото можа, на сина ѝ. Златният змей я прегърна, зарови пръсти в мъртвата коса и притисна челото ѝ в гърдите си. – Същата е каквато я помня! През всички тези векове не се е променила ни най-малко. На момчето му се прииска да заплаче, но преглътна горчивината. Само една непокорна сълза се стопи от златния му взор и заблестя надолу по бузата. Златният змей я проследи с интерес и заключи:
– Ти си мой брат. - Момчето кимна мълчаливо.
Пламен стегна челюсти и притисна майка си още посилно. – Син си на баща ми и майка ми?
Този път момчето поклати глава отрицателно.
– Син съм на Вихрен.
– Майка ти е човек - предположи Златният змей със стоманен глас.
– Да...

Някъде откъм трона се чуха недоволни възгласи и мърморене. Момчето не им обърна внимание, а Златният змей изръмжа ниско и всички притихнаха.
– Баща ми обичаше хората - подхвана той, галейки с пръсти бузата на майка си, – но не знаех, че ще стигне дотам. - Златният змей погледна нагоре умолително. – Предполагам, че щом ти водиш майка ми, той също е мъртъв.
– Баща ни е загинал още преди да се родя - сковано обясни момчето.
Откъм трона се чу жален възглас и утешителни шепоти.
– Аз поне имах няколко години, преди да го загубя - смекчи тона Златният змей. Последва кратко мълчание, което се стори на момчето тягостно като вечност в пъкъла. Единственото по-лошо от това мълчание бе следващият въпрос: – Кой е отговорен за смъртта ѝ?

Това беше. За това бе дошъл. Заради този отговор включи разума и съзнанието си, заради този момент се върна към болката на плътта, към мъчителното парене на всяка рана... на всеки нерв...
– Аз.
Слисани възгласи долетяха откъм трона и другите краища на залата. Чернокрилият змей над главите им взе да кълне. Без да се оглежда, окаляното момче усети яростните погледи, вперени в него. Недоволството нарастваше..."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525