"На трона седеше снажен младеж, видимо на не повече от двайсет години. Раменете му бяха широки, гърдите изпъчени, лицето - скулесто, с идеално прав нос, чуплива черна коса и очи, в които грееха златни нишки. Златни ръкави обгръщаха мускулестите му ръце, широки златни панталони се подаваха изпод края на ризницата му, а на гърба му стоеше яркочервено наметало. Момчето наведе глава към Михаела, сякаш тъкмо бе осъзнало, че змеицата още е в ръцете му, после падна на колене грохнало.
С един-единствен скок Златният змей се хвърли от трона точно пред него.
– Пусни я - каза той с тон, който не оставяше място за възражения. Момчето я предаде внимателно, колкото можа, на сина ѝ. Златният змей я прегърна, зарови пръсти в мъртвата коса и притисна челото ѝ в гърдите си. – Същата е каквато я помня! През всички тези векове не се е променила ни най-малко. На момчето му се прииска да заплаче, но преглътна горчивината. Само една непокорна сълза се стопи от златния му взор и заблестя надолу по бузата. Златният змей я проследи с интерес и заключи:
– Ти си мой брат. - Момчето кимна мълчаливо.
Пламен стегна челюсти и притисна майка си още посилно. – Син си на баща ми и майка ми?
Този път момчето поклати глава отрицателно.
– Син съм на Вихрен.
– Майка ти е човек - предположи Златният змей със стоманен глас.
– Да...
Някъде откъм трона се чуха недоволни възгласи и мърморене. Момчето не им обърна внимание, а Златният змей изръмжа ниско и всички притихнаха.
– Баща ми обичаше хората - подхвана той, галейки с пръсти бузата на майка си, – но не знаех, че ще стигне дотам. - Златният змей погледна нагоре умолително. – Предполагам, че щом ти водиш майка ми, той също е мъртъв.
– Баща ни е загинал още преди да се родя - сковано обясни момчето.
Откъм трона се чу жален възглас и утешителни шепоти.
– Аз поне имах няколко години, преди да го загубя - смекчи тона Златният змей. Последва кратко мълчание, което се стори на момчето тягостно като вечност в пъкъла. Единственото по-лошо от това мълчание бе следващият въпрос: – Кой е отговорен за смъртта ѝ?
Това беше. За това бе дошъл. Заради този отговор включи разума и съзнанието си, заради този момент се върна към болката на плътта, към мъчителното парене на всяка рана... на всеки нерв...
– Аз.
Слисани възгласи долетяха откъм трона и другите краища на залата. Чернокрилият змей над главите им взе да кълне. Без да се оглежда, окаляното момче усети яростните погледи, вперени в него. Недоволството нарастваше..."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
