Китара от палисандрово дърво

В центъра на романа са съдбите на пет жени, обитаващи отдалечени във времето и пространството светове: митологични, подчинени на суеверията и патриархалните норми, и съвременни, където вече са в сила различни модели на поведение. Пет истории на жени (като петте струни на китарата), които преминават през непреодолими граници и така осъществяват своята еманципираност и житейската си мисия. А връзката между тях е приказното пътешествие през годините на една уникална китара - от посятото семенце, през израстването му като палисандрово дърво до превръщането му в произведение на изкуството, въплътило душата на Майстора и таланта на Музиканта. За да събере фрагментите от живота в завършена цялост.

Структуриран като мозайка от истории, като музикална композиция, романът разгръща универсални проблеми за женската жертвеност и мъченичество, за майчинството и любовта, за свободата и трансформиращата сила на творчеството.

Книгата е част от поредицата "Съвременна европейска проза" от издателство "Колибри".

Кристина Гавран е родена през 1987 г. в Загреб. Завършила е драматургия в Загребската академия за драматични изкуства. Работила е като театрален педагог и ръководител на семинари по творческо писане. Автор е на драматургични произведения за деца и възрастни. За своя сборник с разкази "Дъжд в Индия, лято в Берлин" (2016) получава наградата на Асоциацията на хърватските писатели за най-добра дебютна книга. През 2018 г. печели овациите на публиката и критиката с дебютния си роман: "Китара от палисандрово дърво". Живее и работи в Англия, където участва в театрални и литературни проекти.

"Ружа
Cinzia Milani - Danse Rythmique (Ida Presti)

Ръцете ѝ бяха лилави, от пръстите ѝ капеше боя и оставяше петна, които се стичаха в кървавото езеро в дъното на съда. Облегнала бедра на дървената маса, тя белеше варено цвекло и гледаше през прозореца децата, които играеха в градината. Гонеха кокошките. Безброй пъти им беше казвала да не го правят, защото нервни и уплашени кокошки не снасят яйца. Утре ще им даде само овесена каша за закуска и тогава ще разберат колко важни са яйцата.

Погледът ѝ отскочи от децата към реката, та и по-далеч, чак до самата гора. Кухненският прозорец беше като горски акварел на стената. Дървена рамка обточваше картината на сменящите се годишни времена. Късче гора в дома им. Трети ден Ружа гледаше с копнеж към гората. Очакваше завръщането на Реля. Някъде в далечината вятърът люлееше клоните и те отхвърляха от себе си нежеланите листа.

Обрамчената с дървена ограда къща бе последна в селото и се намираше край самата река, на двеста метра от моста. Реката обгръщаше гората като добре видима граница, която я отделя от селото. Вярваха, че корията е свята и никой освен дванайсетимата дървосекачи не влизаше в нея. Вероятно затова хората рядко се отбиваха в тяхната къща. Беше на самия край, твърде близко до отвъдната страна. Висящ мост, направен от преплетени клони и корени, свързваше селото и гората. Строяха моста всяка пролет, след големите селски празници, през зимата той рухваше и реката безвъзвратно отнасяше изпочупените клони в далечината. И така до следващата пролет.

С течение на времето гледката към гората се превърна в убежище за Ружа. След сватбата се премести в къщата и макар майка ѝ и баща ѝ да я убеждаваха да не ходи там, тя не искаше и да чуе. Или ще се омъжи за Реля, или за никого, категорична бе Ружа. Най-сетне родителите склониха и направиха сватба в селото. Реля я пренесе на ръце през прага на къщата си и тя завинаги облегна бедрата си на дървената маса зад кухненския прозорец. Реля беше един от дванайсетимата дървосекачи, тръгваше с другите мъже към гората и там заедно с тях сечеше дървета, мъкнеше трупи за бичене, дърва и клони за отопление. Понякога отсъстваха с дни, а после, уморени и потни, се появяваха в края на гората. Ружа ги виждаше първа. И докато дървосекачите пренасяха дървения материал по моста, тя бързаше да извади прясна вода от кладенеца в градината. Пийваха от нейното менче и поемаха към домовете си, при жените и децата. Освежен и грейнал от щастие, Реля всеки път я грабваше в прегръдките си и я пренасяше през прага както през онзи първи ден.

Ружа вдъхваше мириса на гора от ризата му, целуваше топлия му врат, сваляше мокрите дрехи, скубеше лекичко брадата му. Чистеше цветния прашец от устните му, прокарваше пръсти през косата му и събираше вплелите се клончета. Наричаше го "моя горски човек" и го привличаше все по-плътно до себе си. От нея той черпеше уханията на дом, на току-що сготвен обяд и на деца, които си играят в двора. Мирисите на гората и на дома се смесваха в безмълвната им страст. Правеха любов като диви животни.

Така се родиха петте им деца, "пиленцата ми", както галено ги наричаше Реля, когато през зимните нощи се вмъкваха в леглото им. Родили се бяха едно след друго, трима синове и две дъщери. Ружа продължи да бели цвеклото, поглеждайки с надежда към гората. В корема си чувстваше топлина. Нищо повече, само малко топлинка в утробата, но тя добре познаваше това чувство. Шестото беше на път.

Не знаеше как ще каже на Реля. Ще я прегърне, ще я повдигне от земята, ще я завърти във въздуха от щастие. Той не забелязваше празните полици в килера, липсата на сол и олио, босите детски крачета, кърпените сто пъти ризи. Не забелязваше и среброто в косите ѝ, нито бръчките в ъгълчетата на устните. За него тя си беше същата както в деня, когато я бе видял за първи път. Но Ружа бе уморена, с годините гърбът ѝ се беше привил, петна от слънцето покриваха лицето ѝ. Не очакваше да се случи това, мислеше, че времето ѝ е вече отминало, че новите пролети завинаги са си отишли. Но ето че сега в нея растеше младостта и настояваше цикълът да се повтори. Почувства, че ѝ се повдига.

Изтича в градината зад къщата, опря се с една ръка за оградата и започна да повръща. Забеляза, че малката дъщеря я гледа, бързо се съвзе и извика на децата, че кокошките не ѝ дават мира. Изпрати ги вкъщи, после седна в ъгъла на курника, който я скриваше от погледите им, и заплака от мъка. Не искаше това дете, всяка частица от тялото ѝ се противопоставяше на решението на природата. Проля няколко сълзи. Нямаше време за тъга, трябваше ѝ само миг да си отдъхне. Избърса с ръкав сълзите, пое дълбоко дъх и се върна в къщата, сякаш нищо не се бе случило."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg