Онова, за което не искам да мисля

Те са близнаци, Едно - роденият малко по-рано брат, и Две - сестрата, която разказва. И двамата мечтаят да живеят в Ню Йорк, и двамата обичат котки, и двамата обичат момчета. Едно живее с Марсел, впоследствие със Соян, Две живее с Лео и се жени за него, но много повече живее с Едно и проблемите му. Припомня си детството им, липсващите им родители, и как двамата порастват, и как той се бори да намери щастието си.

Това е историята за дълбоката привързаност на една сестра към своя брат и неспособността ѝ да спре да мисли за него, колкото и да се опитва. След като той отнема живота си, тя се затваря в апартамента му, където чете и препрочита дневниците му, за да намери отговорите, които винаги са ѝ липсвали. По един оригинален начин, като прибягва до необичайна пунктуация и до класическия метод на потока на мисълта - и с много любов и съчувствие Йенте Постюма ни разказва какво се случва, когато човекът, върху когото сте изградили цялото си съществуване, внезапно си отиде.

Романът има номинация за Европейска награда 2021.

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза от издателство Колибри.

"Симулация на давене, обясних аз на майка си. Някой покрива лицето ти с кърпа и я залива с вода. Усещането е като да се давиш. То е да се давиш. И смятате да го пробвате?!, учуди се тя. Да. Майка ми въздъхна. Идеята сто на сто е на брат ти. Наскоро гледахме филм за Гуантанамо Бей, продължих аз. И тогава той ме попита дали съм навита да го пробвам върху него. Искало му се да разбере какво е усещането. Само ако и ти опиташ с мен, отвърнах му. Такива ми ти работи. И какво беше усещането?, полюбопитства майка ми. Още не сме пробвали! Откакто остаря, майка ми съвсем престана да чува. А, да, отговори тя. Вчера по телевизията даваха един сериал, в който главният герой, страшно симпатичен мъж, умря във взрив. Затова не спах добре.

Смятахме, че е важно да легнем удобно, затова решихме да го направим на моя диван. Пръв беше брат ми. Той се изтегна по гръб, с кърпа на червени карета върху лицето. Застанах до него с каната с вода. Готов съм, обяви той и аз излях водата отгоре му. След няколко секунди брат ми отметна кърпата от лицето си и седна, като изпъна гръб. Май ще е по-добре да те вържем, предложих аз. Овързах китките му с един свой чорап и започнахме отначало. Бяхме се уговорили след половин минута да махна кърпата от лицето му. Бях настроила таймера на телефона си. Брат ми задиша тежко и се опита да размаха ръце. Дави се, помислих си аз. Тази половин минута се проточи доста и когато най-сетне издърпах кърпата, той отсече: Стига толкова!

Аз предпочитах китките ми да останат свободни. Исках да знам, че мога да махна кърпата от лицето си когато аз реша. Не става така! възпротиви се брат ми. Затегна чорапа около ръцете ми и застла карирания плат. Водата се стече в носа ми, останах без дъх. Помъчих се да се изправя, съборих нещо с крака. Когато най-после седнах, тръснах глава, за да махна мократа кърпа, и освободих ръцете си. Брат ми ми подаде салфетка, с която да си избърша лицето, но аз поклатих глава; вдишах и издишах, и пак, и още веднъж. Зазвучаха църковни камбани, алармата на телефона се включи. Защо не се намеси? Извинявай, отвърна той.

Повръщаше ми се. Приведох се над тоалетната чиния и зачаках да излезе нещо; спомних си за оня път, когато бях поканила вкъщи едно момче и то натисна главата ми надолу. Сграбчило ушите ми здраво, момчето тикаше лицето ми все по-надолу и по-надолу и може би си мислеше, че ме възбужда, защото когато се хванах за коленете му, за да се отблъсна, онзи ме сграбчи още по-силно, а аз долових туптенето на сърцето си. Него и нищо друго. Замислих се за първия път, когато чух майка си да казва, че сърцето ù се свива. Рече: Сърцето ми се свива, като гледам дъщеря си! Никак не ми е хубавичка... За брат ми не се тревожеше, въпреки че той постоянно си скубеше косата и скалпът му се оголваше. Не си спомням кога престана с тоя навик, но след известно време косата му порасна отново. Синът ми е страшно способен, обичаше да повтаря майка ми. Един ден ще постигне нещо необикновено.

Когато на един уъркшоп се научи да се преражда, брат ми обяви: Животът не е линия, а кръг. Човек умира и започва наново. Уъркшопът беше организиран от последователи на Ошо, които двадесет години след смъртта му продължаваха да виждат в него духовен учител. Защото това означавало името му. Ошо, повтори брат ми. Сещаш ли се? Оня, който наричал сам себе си Бхагаван. Иначе казано, Бог. Сещах се. Мъжът, който се родил като Чандра Мохан - извънредно тривиално в Индия име - и като дете получил от баба си и дядо си прозвището Раджниш, тоест Крал на нощта. Раджниш често ходел до реката в родното си село, притискал главите на децата под водата, докато почти не престанели да дишат, след което ги питал как е било. В ролята си на Бхагаван той твърдял: Надеждата е наркотик. Само онзи, който е готов да умре, ще познае същността на любовта. Който се страхува от смъртта, никога няма да вникне в мистерията на любовта. Хората, които пристигали в ашрама му в Пуна, съветвал да му се отдадат напълно. Ако сега си тръгнете, ви остава единствено да си теглите куршума, казвал им. Според него склонността към самоубийство била признак за интелигентност и чувствителност, потребност да избягаш от затвора на егото. За онзи, който виждал безсмислие във всичко, самоубийството - или пълното себеотдаване - било единствената алтернатива. Приблизително с такива думи го описваше един от любимите сайтове на брат ми. С кратки, внезапно завършващи изречения, които напомняха на слабо стихотворение.

От какво починал Ошо през 1990 година, така и не станало ясно, защото тялото му било кремирано няколко часа след смъртта му. Малко преди края си Ошо твърдял, че е бил отровен в американски затвор още през 1985 година. Някои хора вярват, че бил уморен от живота и затова накарал личния си лекар да му постави смъртоносна инжекция. Впрочем не след дълго брат ми реши, че животът все пак не е кръг. Обяви: Намираме се в началото на период с екстремни атмосферни явления. Оттук нататък животът ще става все по-труден."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg