"Пътят на живота ни води от несъзнанието към съзнанието, от страха към любовта."
Полша, януари 1945
Вече не страдам. Не изпитвам онези жестоки болки в гърба и в тила. Дори не ми е студено. Какво облекчение! Всъщност изобщо не усещам тялото си. Опитвам се да отворя очи, но клепачите ми сякаш не се подчиняват на волята ми. Не чувам никакъв звук. Тялото ми е престанало да ме измъчва, но духът ми е разтревожен. Защо не усещам нищо? Какво е станало с мен?
Франция, юли 2019
Снажната болногледачка избутва леглото от реанимацията и го насочва към центъра за рехабилитация. Един санитар гледа тялото на младежа, който лежи със затворени очи, и пита болногледачката:
– Под упойка ли е?
– Да. Излиза от интензивното. Промивка на стомаха. Казаха ми да го настаня в двайсет и седма стая.
– Пак късмет! В двайсет и седма е госпожа Бланш. Отива си, но е като слънчев лъч. Никога не се оплаква. Персоналът я обожава. Странно е все пак, че настаняват млад мъж в стаята на възрастна жена.
– Нямат избор. В отделението не е останало нито едно свободно легло.
Санитарят помага на болногледачката да избута леглото до стая двайсет и седма.
– Добър ден, госпожо Бланш. Ще си имате компания! - подхвърля санитарят на влизане в стаята.
Детската усмивка на старата дама контрастира с измършавялото ѝ лице и хлътналите в орбитите черни очи.
– Боже мой! Толкова е млад! - възкликва Бланш.
– На двайсет е.
– Какво му е?
– Снощи е направил ОС, но вече е вън от опасност. Скоро ще се събуди.
– Направил е какво?
– Опит за самоубийство. Наблюдават се все по-често сред младите.
– Какво нещастие...
Болногледачката и санитарят прехвърлят младежа на леглото и излизат от стаята. Бланш обръща лице към новодошлия. И не може да се въздържи да не прошепне:
– Толкова си красив!
Гледа го и усеща да я обзема дълбоко вълнение. Младежът ѝ напомня единствения ѝ син, Жан, загинал на същата възраст. Бил е пълен с желание за живот и с планове за бъдещето, когато го помита една кола. Защо това момче е направило такова нещо? "Поне е оцелял и родителите му няма да са покосени от трагедията на смъртта му", мисли тя. Но каква драма е изживял, за да не иска повече да живее?
Полша, януари 1945
Сега си спомням. Безкрайният поход през снега. Изтощението. Жаждата. Войникът, който ме удряше с приклада на пушката си в гърба, защото не вървях достатъчно бързо. Падането и жестоките болки. Пронизващият студ. И после... после нищо. Къде съм? Защо не усещам тялото си? Защо очите ми не виждат, защо ушите ми не чуват? Колко е странна тази нощ, тази тишина.
Франция, юли 2019
Младежът идва на себе си. Отваря очи и се оглежда. И среща погледа на Бланш.
– Къде съм?
– В болницата, млади приятелю - усмихва се старата жена.
Момчето свежда клепачи и дълбоко въздъхва. Бланш забелязва стиснатите му юмруци. И сълзите, които се стичат по бузите му.
– За щастие, си жив и здрав.
– За нещастие по-скоро... - прошепва той, преди да отпусне глава настрани.
Бланш е смутена от този отговор, но се прави, че нищо не се е случило, а и младежът като че ли е заспал. След доста време той отново отваря очи и казва, че е жаден. Бланш му сочи чашата с вода, поставена на малкото нощно шкафче между двете им легла.
– Как се казваш?
Младежът не отговаря. Дишането му се забавя.
– Бих се радвала да науча името ти - упорства Бланш, но тонът ѝ е много мек.
– Юго - отвръща накрая момчето едва чуто.
– Юго! Какво чудесно име! Напомня ми за любимия ми писател, Виктор Юго! Чел ли си го?
Юго бавно обръща глава към Бланш.
– Родителите ми са ме кръстили на него. Майка ми беше учителка по литература... И на нея ѝ беше любим писател.
– Тя... пенсионирала ли се е?
– В известен смисъл... Почина, когато бях на десет години.
– О, съжалявам!
– Няма проблем - промърморва Юго и свенливо се усмихва, за да успокои Бланш, чиято добронамереност е очевидна.
– Имаш ли братя и сестри?
– По-малка сестра.
– Как се казва?
– Луиз.
– Близки ли сте?
– Бяхме, като малки. Като пораснахме, се поотдалечихме един от друг. Но се разбираме. И тя като майка ни много обича Виктор Юго.
– Чудесно! А ти? Чел ли си го?
Юго се взира в тавана. Няма голямо желание да продължава подобен разговор, но тази непозната жена не му е антипатична, напротив. Опитва се да си спомни.
– В гимназията. Намирах поезията му малко тежка и високопарна.
– Част от нея наистина е такава. Но има истински съкровища, вечно млади, без нито една бръчка. Главно в стихосбирката "Съзерцания". Ето, виж, винаги нося със себе си един екземпляр.
Бланш му показва дебела книжка с твърди корици, която изглежда доста стара. Юго я поглежда и се усмихва. После подхваща с по-приветлив тон:
– Всъщност чел съм само това, което учехме в училище. Спомням си едно стихотворение, което силно ме порази. За една жаба, измъчвана от децата, и едно магаре, което я съжалява...
– Разтърсващо стихотворение! След като я измъчват, децата я зарязват на пътя, полуразкъсана, но още жива. Тогава минава една каруца, теглена от магаре, и то малтретирано от стопанина си. Магарето с мъка се отклонява от пътя, за да не попадне нещастната жаба под колелото на каруцата.
– Именно... Трябва да съм бил на дванайсет или тринайсет години, когато го учихме в училище, и мисля, че тогава се разплаках.
– Аз и сега се разплаквам - прошепна Бланш с овлажнели очи. – Това стихотворение е от сборника "Легендата на вековете". Нямам го тук. Но го знаех наизуст, както и много други. Искаш ли да чуеш един запечатал се в паметта ми откъс?
– С удоволствие.
Бланш затваря очи, вглежда се в дълбините на паметта си и си припомня как е научила това стихотворение като малко момиченце на девет-десет годишна възраст. Спомня си, че тогава бе видяла момчета в юношеска възраст да преследват едно коте. Разстроена, бе извикала майка си, която излезе от къщи тичешком, за да спаси животинчето от жестокостта на момчетата. После излекува и осинови котето. Бланш си спомня и за един странен факт. Беше я обезпокоил лаят на едно старо бездомно куче, нещо като клошар без име, което се влачеше по улиците и оцеляваше благодарение на останките от трапезата на жителите на квартала. Кучето лаеше толкова силно, което не беше в навиците му, че Бланш излезе да види какво става, и точно тогава попадна на сцената с младите безделници, които измъчваха котето. Когато разказа тази случка на майка си, тя каза, че понякога животните са по-състрадателни от хората. След това ѝ даде да прочете стихотворението на Юго "Жабата". То така порази Бланш, че тя го научи наизуст и често го рецитираше на братчето си Натан. Днес паметта ѝ не е толкова свежа, но все още си спомня няколкото стиха, за които е споменала на Юго. Няколкото стиха, в които Юго казва за противното, пребито магаре, че е по-свято от Сократ и по-велико от Платон."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
