Юнг. Пътуване към себе си

В книгата Юнг. Пътуване към себе си се разглеждат фундаментални открития на Карл Густав Юнг, които обогатяват и дори революционизират разбирането ни за човека и чиято истинност едва сега започваме да оценяваме. Юнг не се задоволява да опише процеса на индивидуация отвън. Той сам го е преживял. "Животът ми е историята на едно несъзнавано, което се е осъществило", пише той в преамбюла на автобиографичния си труд, публикуван след смъртта му. Ако Юнг е мислител, който може да бъде описан като духовен или като спиритуалист, то това не е заради неговата идеалистична философия, която се основава на духовното по аналогия с тази на Платон. То е по-скоро заради съчетанието на неговия прагматичен и емпиричен дух, който се интересува само от фактите, и на мистичната му природа, която предпочита необичайните вътрешни преживявания.

"Карл Густав Юнг (1875 - 1961 г.), швейцарски лекар и основател на аналитичната психология, е един от най-великите мислители на XX век, чиито идеи оказват огромно влияние върху съвременната култура. Създател на много революционни концепции, като синхроничност, колективно несъзнавано, архетипи, Себе, той, заедно със Спиноза, е един от авторите, които са оказали най-голямо влияние върху мен и моята визия за света. Ето защо исках да направя визионерското му мислене достъпно за широката публика, да подтикна читателя да даде тласък на своя процес на индивидуация - необикновено вътрешно пътуване, в което съзнаваното и несъзнаваното на човека влизат в диалог, за да му позволят да постигне своята цялостност и вътрешното си единение."
Фредерик Льоноар

"Когато публикувах „Чудото Спиноза“ (2017 г.), аз вече знаех, че следващата ми интелектуална биография ще бъде посветена на Карл Густав Юнг. Всъщност това са двамата съвременни мислители, които са оказали най-голямо влияние върху мен и които ми се струва, че са стигнали най-далеч в разбирането на човешкото същество и смисъла на неговото съществуване. Първият е философ, живял през XVII век. Вторият е психолог, живял в края на ХІХ и през ХХ век. Въпреки техните много различни личности и начини на живот – Спиноза е бил мъдрец, който е водил скромно, почти аскетично съществуване, докато Юнг е живял пълноценно и далеч не е бил образец на добродетел – те имат няколко фундаментални общи точки. Спиноза и Юнг са израснали в много религиозна среда (еврейска за Спиноза и протестантска за Юнг), от която те се еманципират с известна бруталност, а след това и двамата се опитват да предефинират духовността извън всякакви религиозни вярвания. Впоследствие Спиноза и Юнг извличат същността на своето мислене от щателното наблюдение над себе си и над другите. Въпреки че и двамата са измислили многобройни концепти и са създали произведения с голяма дълбочина, познанието им за човешката душа е плод на техния опит, точно както мисленето им е оказало решаващо влияние върху живота им.

„Най-красивите истини на света са безполезни, докато тяхното съдържание не се е превърнало за всеки човек в автентичен вътрешен опит“, казва Юнг. Накрая и най-вече – те са споделяли страстта към търсенето на истината без никакви предразсъдъци или отстъпки пред духа на времето, което ги обрича на самота и на неразбирането на повечето от техните съвременници. „Самотата не се поражда от това, че не си заобиколен от хора – пише Юнг, – а по-скоро от факта, че не можеш да им разкажеш нещата, които ти се струват важни, или че намираш валидни мисли, които изглеждат неправдоподобни за другите.“ Отнело е повече от три века, за да може геният на Спиноза да бъде признат. И когато през 2021 г. отбелязваме шейсетата годишнина от смъртта на Юнг, той остава непознат за широката общественост, особено във Франция, въпреки че идеите му са се вградили в цели части от нашата култура.

И все пак съм убеден, че неговата визионерска работа е една от най-големите революции в човешката мисъл и че значението ѝ далеч надхвърля почвата, в която е покълнала: дълбинната психология. Чрез основните разработени от него концепции – синхроничност, комплекси, колективно несъзнавано, архетипи, психологически типове, анима и анимус, сянка, личност, индивидуация – Юнг предлага свой поглед върху човешкото същество и неговата връзка със света, който не само преобръща психологическото познание, но и отправя предизвикателство към философията, антропологията, физиката, педагогическите науки, теологията и историята на митовете и вярванията. Някои от великите негови съвременници са били наясно с неговите идеи и са поддържали плодотворни отношения с него – като например физикът Волфганг Паули, носител на Нобелова награда, – а работата му е вдъхновила и много творци, като писателя и носител на Нобелова награда за литература Херман Хесе и американския художник Джаксън Полък.

Можем да разберем значението и влиянието на неговото мислене в контекста на един разбунен свят, който търси смисъл и нови отправни точки, които вече не биха могли да идват отвън, а отвътре на индивида. Както правилно посочва историкът на религията Изе Тардан-Маскелие: „Личността на Юнг трябва да бъде ситуирана в много по-широк контекст, с точното съзнание за историческия момент, който преживяваме, а той е време, което може да бъде определено като привилегировано по отношение на търсенето на смисъл, време, в което нищо не може да се приема за даденост – нито философска система, нито религиозна догма; време, в което нашето съществуване вече не се мисли като сигурност, а по-скоро като въпрос: кой съм аз за себе си? Какво е моето битие в света? В свят, който все още е силно институционализиран, Юнг по същество освещава личния опит като основа на всяко автентично екзистенциално пътуване. Той критикува формализма и нетолерантността на големите религии, без да отрича религиозното измерение на човешката душа и нуждата ѝ от сакралност. Той вижда себе си като учен, който не спира да събира факти, но и посочва границите на разума и науката.

За мен Юнг е първият мислител на постмодерността: той не отхвърля основните вектори на модерността – критиката на чистия разум, глобализацията и появата на индивида, – но показва границите на разума, двусмислието на технологичния прогрес, безизходицата на индивидуализма. Той е едновременно свидетел и мислител в процеса на съвременното търсене на смисъл, което той до голяма степен вдъхновява със собствените си трудове върху източната философия, езотериката и мистичните течения, върху връзката между науката и духовността, символния език и несъзнаваното, паранормалните явления, изследването на същността на живота и смъртта, връзката на противоположности или полярности: сянка/светлина; разум/ чувство; добро/зло; мъжко/женско начало; индивид/ Космос; дух/материя и т.н.

И все пак, въпреки че през живота си Юнг е превеждан на много езици и е почитан от престижни университети, които му присъждат титлата „доктор хонорис кауза“ – Оксфорд, Харвард, Йейл, Бенарес, Калкута, Женева и т.н., – все още е факт, че малко от неговите идеи се преподават в университетите. Виждам няколко причини за това. Приятел и близък сътрудник на Зигмунд Фройд от 1906 до 1912 г., Юнг скъсва със знаменития си предшественик и макар да върви по стъпките му, се разграничава от него по съществени въпроси, като предефинира в дълбочина либидото и несъзнаваното. Това има две негативни последици за швейцарския психиатър. Първата е, че интелектуалната революция, която той предизвиква, идва непосредствено след не по-малко важната интелектуална революция на Фройд. Или в продължение на десетилетия научната общност свежда психоанализата само до теориите на Фройд. Втората причина е, че фройдистите (а във Франция и лаканианците) никога не прощават на Юнг за бруталното му скъсване с Фройд (определил го за свой наследник начело на психоаналитичното движение) и че от 1912 г. насам Юнг остава в черния списък на психоаналитичните кръгове. Съществуват безброй книги и статии, публикувани от фройдистите, които се опитват да дискредитират сериозността на работата на Юнг – от Карл Абрахам, който отхвърля „религиозния оттенък“ и „мистичния контекст“ на Юнговата мисъл, до Доминик Бурден, който твърди, че Юнг „съзнателно е напуснал полето на хуманитарните науки и рационалната мисъл“.

Това, което е вярно и е още една причина, поради която Юнг остава труден за четене и преподаване, всъщност е, че мисълта му е сложна и невинаги е формулирана в съответствие с логически рационален метод. Юнг, който се обучава като психиатър и учен, постепенно осъзнава, че чисто логическото разбиране не може да обясни сложността на реалността и че едно прекалено редукционистично изследване или представяне може да направи мисленето по-бедно. Ето защо до научните публикации на класическата психопатология, която го превръща в известен психиатър и му спечелва уважението на Фройд, той публикува и множество статии и книги, които следват една мисловна линия, по-скоро циклична и парадоксална, отколкото линейна и демонстративна. В това отношение той е много близък до китайската мисъл, чието откритие през 1923 г. дълбоко го поразява и оказва влияние върху останалата част от творчеството му.

В повечето от книгите си Юнг използва много материали – сънищата на пациентите си, митове, символи, исторически примери, философски размисли, – като преминава от един към друг, което може има объркващ ефект върху читателя. Например в своето произведение „Психология и религия“, за да демонстрира разликата между естествената религиозност, която е изразена в психиката под формата на нуминозното (свещеното), и културната религия, която използва цял набор от догми, за да укроти естествената религиозност, той анализира два съня на свой пациент. И обяснява един от символите, присъстващи в тези сънища – кватернитета (четворността), чрез гръцката митология, интерпретирана от Платон и Емпедокъл, еврейската Библия, древния гносис, средновековната алхимия и теология, йога и дори космогонията на червенокожите!

Едва след тези огромни отклонения той продължава нишката на първоначалните си разсъждения, очевидно обогатена от всички гореизброени разсъждения. По същия начин той винаги отказва да създаде система (и в това се различава от Спиноза, но в известен смисъл и от Фройд). Той следва многобройни пътища, натрупвайки емпирични данни, излагайки хипотези, но никога не ги обобщава. В писмо до доктор Ван дер Хуп през 1946 г. той пише: „Мога само да се надявам и да желая никой да не бъде „юнгианец“. Аз не защитавам някаква доктрина, а описвам факти и излагам определени твърдения, които според мен са отворени за дискусия. Не обявявам готово, систематично учение и се отвращавам от „слепите
последователи“."
Из книгата

Фредерик Льоноар (род. 1962 г. в Тананарив, Мадагаскар) е френски философ и социолог, специалист по история на религиите. Главен редактор на двумесечното списание Le Monde des religions (Светът на религиите), продуцент и водещ на седмичното телевизионно предаване Небесните корени по France Culture.

Изключително богатото му творчество включва над 40 есеистични произведения (сред тях издадените от Колибри - Душата на света и Сократ, Иисус и Буда), удостоени с 10 френски и европейски награди, 10 книги с разговори и интервюта, участие в 3 енциклопедии, 7 романа, 2 театрални пиеси, 3 комикса и сценарии за серия от 5 телевизионни документални филма. Големите му теми са духовността, щастието, смисълът на живота, както и защитата на природата и на животинския свят. Книгите му са преведени на 20 езика и продадени в 40 милиона екземпляра.

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg