"За известно време тя не беше сигурна дали този мъж е нейният, така както в полусън човек не знае дали мисли, или сънува, дали все още командва разума си, или се е заблудил някъде от изтощение. Понякога мислеше, че да, друг път че не, или пък решаваше да спре да мисли за това и да продължи живота си с него, или с мъжа, който приличаше на него, макар и по-възрастен. Но тя също бе остаряла отделно от него, в негово отсъствие; когато се омъжи, бе много млада.
Това бяха най-хубавите ѝ дни, най-спокойните, най-приятните и най-безметежните, които обаче никога не траеха дълго и не е никак лесно да си затвориш очите пред подобно съмнение. Успяваше да го загърби за няколко седмици и да се потопи в неволната скука на ежедневието, на която без никакъв проблем се наслаждават повечето жители на Земята - достатъчно им е да видят как започват дните, как описват дъга, за да преминат и угаснат. Тогава си представят, че има някаква рамка, пауза, предел или граница, след която започва унесът, но такава всъщност няма: времето се движи напред и въздейства не само върху нашето тяло, но и върху съзнанието ни. На времето му е все едно дали спим дълбоко, или сме будни и нащрек, дали бодърстваме, или очите ни се затварят против волята ни, сякаш сме неопитни часовои от нощната стража, наречена кой знае защо imaginaria, въображаема, сигурно защото на онзи, който е останал буден, докато светът е спял, после му се струва, че обхода на нощната стража изобщо не го е имало, стига, разбира се, преди това да не са арестували будния или направо да са го разстреляли като на война. Само едно неудържимо клюмване и заради него изведнъж си мъртъв или завинаги заспал. Толкова рискове във всяка дреболия!
Когато си мислеше, че мъжът ѝ е нейният, тя не се чувстваше толкова спокойна: сутрин ставаше от леглото без особено желание да започне деня, усещаше се като пленница на нещо дълго чакано, постигнато и повече нечакано, защото когато свикнеш да живееш в очакване, не можеш да приемеш, че е дошъл краят му, сякаш ти отнемат половината въздух. А когато мислеше, че не е той, прекарваше неспокойна нощ, с чувство за вина и желание да не се събужда, за да не се изправи пред недоверието към любимия човек, нито пред упреците, с които сама се наказваше. Не ѝ беше приятно да се чувства като някаква безсърдечна нещастница. За сметка на това, щом решеше или успееше да не мисли за нищо, усещаше как я пронизва скритото съмнение, отложеното колебание, защото рано или късно то щеше да се върне. Вече бе установила, че да живееш в абсолютна убеденост, е скучно и те обрича на едно-единствено битие, тоест реалният и въображаемият живот да станат едно и също, а от втория никой не може да избяга напълно.
Убедила се бе и че вечната подозрителност е неприемлива, защото не може непрестанно да наблюдаваш себе си и другите, особено другия, най-близкия, и да сравняваш наблюденията си със спомените, които никога не са меродавни. Никой не може да види ясно онова, което не е пред очите му, независимо че се е случило преди малко, тоест в стаята още се носи мирисът или досадата от човека, който току-що си е тръгнал. Достатъчно е някой да излезе през вратата и да изчезне, за да започне образът му да се изпарява, достатъчно е да спреш да гледаш, за да престанеш да виждаш ясно или направо да не виждаш нищо, същото става и със слуха, а да не говорим за осезанието. Как е възможно тогава да си спомниш, точно и последователно, за нещо случило се отдавна? Как да повярва в спомена за съпруга отпреди петнайсет или двайсет години, който си ляга в леглото, когато тя вече отдавна е заспала, и прониква с члена си в тялото ѝ? Това също се замъглява и изчезва, точно както обходът на нощната стража. Може би именно това се изпарява най-бързо.
Нейният мъж невинаги беше така отегчен. Беше едновременно испанец и англичанин, на име Том Невинсън или Томас Невинсон. Невинаги бе излъчвал всепроникващата досада заедно с горестта, която влачеше със себе си и която се чувстваше из целия апартамент. Тя сякаш се излъчваше от него и проникваше в хола, в спалнята, в кухнята, подобно на буреносен облак, надвиснал над главата му, който го следваше навсякъде и много рядко се отдалечаваше. Това го караше да бъде лаконичен и да отговаря само на някои въпроси: само на онези, които решаваше да удостои с отговор, но същото ставаше и с безобидните. В първия случай се позоваваше на забраната да споделя тайни, като не пропускаше да напомни на жена си, Берта Исла, че тази забрана щеше да продължи завинаги: дори и след десетки години, дори и на прага на смъртта той никога нямаше да може да ѝ разкаже къде се скита в момента, какви цели преследва или какви мисии изпълнява, какъв живот води, когато не е с нея. Берта трябваше да приеме това и го приемаше: имаше една зона или едно измерение на мъжа ѝ, което щеше да остане завинаги потънало в мрак, извън погледа и слуха ѝ; при отказа му да разкаже тя можеше само да предполага или да си представя какво се случва в онова негово полупритворено или късогледо, или по-скоро сляпо око.
– А и по-добре да не знаеш - беше ѝ казал той веднъж, понеже принудителното мълчание не му пречеше понякога да разсъждава на глас, абстрактно, без изобщо да споменава места или лица. – Често пъти това са неприятни, доста тъжни истории, обречени на нещастен край за едни или за други; понякога е забавно, но почти винаги е грозно, дори по-лошо от това - потискащо. И често излизам оттам с угризения. За щастие бързо ми минава, това състояние е преходно. И пак за щастие забравям какво съм правил, а това е хубавата страна на преструването, на постановките, в които не вземаш участието си присърце, а си само актьор. Актьорите се връщат към себе си след края на филма или на представлението, които, тъй или иначе, неизменно се отдалечават от тях. С времето от тях остава само смътен спомен като за нещо сънувано и нереално, във всеки случай съмнително. Включително и неприсъщо на теб самия, така че си казваш: "Не, не може аз да съм се държал така, паметта се обърква, това не съм бил аз, станала е някаква грешка". Нещо като сомнамбул, който дори не осъзнава действията и стъпките си.
Берта Исла знаеше, че живее с донякъде непознат. А човек, комуто е забранено да дава обяснения за цели месеци от съществуването си, накрая решава, че има право изобщо да не ги дава. Но пък в известен смисъл Том ѝ беше открай време близък, беше от хората, които са били там винаги, като въздуха. А човек никога не се вторачва във въздуха.
Знаеха се почти от деца, а тогава Томас Невинсън беше весел и лекомислен, без мъгла по него, нито сянка. Британското училище на улица "Мартинес Кампос", до музея "Сороя", в което той бе започнал от първи клас, завършваше обучението на възпитаниците си до тяхната тринайсет-четиринайсетгодишна възраст: по онова време на това му казваха прогимназия. Оставащите три класа до университета трябваше да се изкарат на друго място, така че доста ученици отиваха в колежа на Берта, "Естудио", та дори и само защото беше смесен и светски, обратно на установения от франкизма ред в Испания, но и защото така си оставаха в същия квартал - "Естудио" се намираше на близката улица "Мигел Анхел".
С изключение на онези, които си бяха направо грозновати или най-малкото непривлекателни, "новите" обикновено жънеха успехи сред другия пол именно защото бяха нови, така че Берта се влюби в младия Невинсън незабавно, първично и слепешката. Има нещо много елементарно и произволно, също така естетско и превзето (оглеждаш се и си казваш: "С този ще сме хубава двойка") в първите влюбвания, които непременно започват свенливо, с набързо разменени погледи, усмивки и неангажиращи разговори, които прикриват страстното привличане, което от своя страна се загнездва веднага и сякаш става непоклатимо во веки веков. Разбира се, това привличане е чисто теоретично и въобще не стига до проверка на практика, научено е от романите и филмите, то е фантазия, в която изпъква един неизменен образ - момичето си се представя омъжено за своя избраник, а той е женен за нея и остава като картина без развитие, без промяна, без история и с това образът му се изчерпва. Двамата не са в състояние да отидат по-далеч, да се видят в една напреднала възраст, която не ги засяга и не желаят да достигнат, не могат да си представят друго освен кулминацията, след която всичко става неясно или спира, или пък има продължение за по-проницателните или по-упоритите. В онези години, когато все още бе прието, щом жената се омъжи, да добави към фамилното си име частицата "де", последвана от фамилията на съпруга, върху избора на Берта оказваха влияние дори видът и звученето на далечното ѝ бъдещо име - не беше едно и също да се казва Берта Исла де Невинсън, което навяваше на мисълта за приключения и екзотични страни (един ден точно това щеше да пише на визитната ѝ картичка; за останалото предстоеше да се види), а не например Берта Исла де Суарес: такава беше фамилията на съученика, когото харесваше, преди Том да се появи в училището."
Из книгата
