"Ще науча за смъртта на Лор съвсем случайно в едно кафене, където влязох да купя цигари, макар че отдавна бях спрял да пуша. Ненадейно желание да замърся дробовете си. Там ще попадна на нейна приятелка.
– Не знаеше ли? Отиде си много бързо, само за три месеца и край! Панкреасът, нищо не може да се направи.
Надраскан върху кутията цигари адрес; погребението е същия следобед. Ще мина да видя Луи, ще му кажа: "Лор е починала."
Той ще отвори бутилка вино и заедно ще изчакаме, докато стане време. Няма да предложи да ме придружи. На любовна среща всеки отива сам.
Ще стане тринайсет и трийсет. Ще облека палтото. През юли. Защото ще вали като из ведро и ще бъде хладно.
Тогава ще отида на погребението, където никой не ме очаква. Децата няма да ме познават, няма да потърсят утеха от мен. Ще плачат в обятията на мъже, които никога не са прегръщали майка им, както съм го правил аз. Ще се изговорят думи, в които няма да я позная. Ще се опитам да погреба съхранилата се у мен любов, с която не зная как да постъпя. Ще я оставя да отлети с песнопението на свещеника, да намери пристан в сърцата на другите.
Ще ми бъде нужен цял живот, за да разбера, че тя бе жената на живота ми.
Ще изчакам встрани, докато всички се отдалечат, докато покрият гроба, за да си тръгна на свой ред. Последен. Ще си позволя сетен пристъп на лудешки смях над тази, която си е отишла, с надеждата да посея в пръстта дързост и да кажа сбогом, довиждане, моя любов. И за пръв път ще осъзная смисъла на угризенията, които ще ме зашлевят по посока, обратна на вятъра. Ще опитам да поема на път, да се завърна. Но ще зная, че това не е къщата. Че цял живот съм се заблуждавал.
Ще се разходя по булевард Монпарнас, след което ще отида на улица Кампан Премиер. Дъждът ще спре. Ще продължа по-нататък в не дотам шикозния Четиринайсети район. Пред някогашната къща на Лор ще се видя четиресет и тригодишен, ще се погледна право в очите и ще си кажа:
– Какви ги вършиш?
И може би тогава все още няма да бъде късно?
Как мислиш, Лор, дали смъртта е страната на втория шанс?
Цяла година очаквах да настъпят двата жарки летни месеца, които да прекараме семейно в имението на Ноно в Порто Ерколе край Монте Арджентарио, който се извисява над Тиренско море. Имението беше голямо, красиво и един ден в него щях да бъда у дома си. Ноно обичаше да ми го напомня, сграбчвайки тънкото ми вратле с горещата си длан. Баща му бе наследил къщата от своя баща и му я бе завещал, както той щеше да я завещае на мен. Да, повтаряше той, един ден, Сандро, всичко това ще бъде твое. И махваше със свободната си ръка към хоризонта, за да обгърне простора, който ме очаква. Потръпвах от гордост подобно на него, докато повтаряше моето име, Сандро, Сандро, сякаш опитвайки се да ме извае с гласа си, с мислите си, за да бъде сигурен, че чрез мен ще надживее смъртта, след като от него няма да е останало нищо друго освен едрите камъни на този малък дворец. Баща ми бе позволил на майка ми да ме нарече Александър, ала в семейството всички ме наричаха Сандро. Никак не съм сигурен кое е моето име; кое от двете съм заслужил и чрез кое живея.
В съседната вила живееше една госпожица на моята възраст, Сандра, която не беше красива. В замяна на това притежаваше осанката и безцеремонността, присъщи на момиченце от богато семейство, които дразнят мъжете и ги карат да се влюбват. Ето защо бях обсебен от нея и я оставях да ме измъчва нежно от първия ден до края на лятото. Често я канехме да си играем и да пием оранжада, която жената на Ноно приготвяше от плодовете в градината. Понякога Сандра ни придружаваше на яхтата от махагон на Ноно, който по изключение сваляше сакото и запретваше ръкавите на ризата. Сам хващаше руля и позволяваше на клетия шкипер единствено да пали пуретите му, без да се обажда.
– Споменавал ли съм ти, Сандро, че до осемнайсето столетие Порто Ерколе все още е било остров?
Разбира се, че ми го беше споменавал миналата седмица, предишното и по-предишното лято, но аз не казвах нищо и го оставях да разкаже за пореден път историята на своя свят. Описваше ми как наносите постепенно натрупали две пясъчни банки и ми посочваше разположеното по средата село Ортебело.
– Разбираш ли, Сандро, лагуната свързала острова с Италия. Това място не е като останалата част от Тоскана. Островът е бил владение последователно на испанци и неаполитанци, та затова къщите не си приличат една с друга; огледай се, тук енергията, цветовете са различни. Виждаш ли ги, Алесандро?
Аз виждах единствено дивите пейзажи наоколо, дърветата, на които ми се щеше да се покатеря, скалите и морето. Целият този свят, който се извисяваше над нашето корабче, с приключението, което ни мамеше на хоризонта. А между мен и приключението, сякаш за да му препречи пътя, Сандра правеше прическа на куклата си, седнала до своята бавачка, едра, мустаката испанка. Все едно трябваше Сандра непрекъснато да крие от мен бъдещето. Жените открай време са имали склонност да ми поставят всевъзможни спънки, и то по най-приятния възможен начин.
– Сега се отправяме на запад, към остров Джилио! Сандро, ела заедно да завъртим руля!
Представях си, че мама е островът, а аз съм пясъчната банка, която я свързва с Тоскана. Тя винаги се чувстваше потисната през месеците, които прекарвахме в Италия. На кораба мястото ѝ беше до тате. Той я хващаше през кръста, а тя виждаше в негово лице герой. Мама произхождаше от бедно семейство. Ето защо Ноно бе решил, че тя е проститутка. Не разбираше защо тате се е оженил за нея. Неведнъж съм го чувал да казва на италиански, за да не разбере мама, но без аз да изпусна нито дума, че някои жени са родени за забавление и трябва да се женим за богати жени, които са като нас и са били възпитани като нас.
Не бива да се кръстосват чистокръвни и товарни коне.
Мама завършвала курсовете за медицински сестри, когато тате я зърнал в едно кафене в Сен Жермен де Пре. Той тъкмо откривал Париж. Баща му го бил изпратил да запретне някоя и друга парижка фуста, преди да се завърне у дома, където кротко го очаквала отредената му годеница. Това се случило през лятото на 1943 година, когато чукането било направо без пари, а дебнещата отвсякъде смърт действала като афродизиак. Когато баща ми видял нежната блондинка, зачела се в книга на терасата на кафене Флор, реалността надминала всичките му представи. Когато я помолил с италианския си акцент да му помогне с поръчката, тя се изчервила. Помислил си, че причината е вълнение, но всъщност мама умирала от страх. По онова време тя предавала съобщения на Съпротивата. Нарочно забравила книгата, която след уговорения знак - кимване с глава - трябвало да предаде на едра чернокоса жена, без тате изобщо да обърне внимание.
Той веднага се влюбил в нея и не пропуснал да ѝ го каже. Майка ми била непохватна, смахната, изобщо не съзнавала своя чар и се смущавала от едрите си гърди и прекалено големите си очи. Тате би омаян от тази дива прелест, от отсъствието на каквито и да било превземки, от красотата и първичната интелигентност на тази жена. След няколко месеца тя забременяла и той се оженил за нея. Наложило се малко преди това да ѝ признае, че през онзи първи ден акцентът му бил фалшив, защото тате свободно говорел пет езика и бил на път да започне дипломатическа кариера, която поради войната станала твърде спорна и несигурна. От друга страна бил решен да се посвети на тази професия, която напълно съответствала на липсата у него на морални задръжки, съчетана с ораторски способности и необикновен политически усет. Дипломацията била поприще за шахматисти като него. Поне така си въобразявал той до момента, когато баща му Джузепе (когото винаги съм наричал Ноно) го принудил да се заеме със семейните дела и да се подчини на волята му. Мама също никога не бе работила като медицинска сестра. Тате разправяше, че не желае тя да се докосва до кожата на чужди хора и да се излага на опасността да се разболее, докато в действителност смяташе подобна професия за просташка. Ноно веднага намразил тази французойка, която нарочно забременяла и чийто корем растял едновременно с тумора на неговата съпруга. Нона, която дотогава била просто мама, си отишла от този свят малко преди аз да се появя на него, все едно моето раждане станало причина за нейната смърт. Баба ми се сдобила с правото да се нарича Нона посмъртно. (Десетилетия по-късно ще науча от моя психолог, че от момента, когато една жена стане баба, за мен тя е мъртва.) Сълзите в очите на баща ми били израз на всевъзможни емоции, когато за пръв път ме взел на ръце и възкликнал: "Прилича на нея." Благодарение на това Ноно ме заобичал донякъде против волята си и преди всичко въпреки майка ми. Непременно искал аз да стана един от техните. Мама била и завинаги щяла да си остане французойката без пукната пара. Аз обаче бях негова издънка. Много повече внук на Джузепе Брастини д'Алба, отколкото син на моя баща. Тате не го удовлетворяваше напълно и аз твърде рано усетих върху раменете си бремето на мечтите на Ноно, които баща ми не бе успял да осъществи."
Из книгата
Рейтинг: 8.25 / 4 гласа 
