"Щом колата се изгуби от поглед, аз се обърнах и поех към къщата. Вървях плътно до стената и заобиколих фасадата, където агенцията за недвижими имоти бе окачила очуканата вече табела „Дава се под наем“. Прииска ми се да я откача, но от суеверие не го направих. Някога бяхме толкова щастливи тук и може би някой ден отново щяхме да бъдем. Признавам, струваше ми се, че бяхме щастливи, но нямах никакъв спомен. Реалността сякаш се бе изпарила и в ума ми ми бе останала един-единствена дума – „Щастие“, която свързвах само с двата последни дни.
Ключът за кухненската врата отзад, откъм японската градина, си бе на мястото под третия камък. „Японска градина“ бе пресиленото наименование на празното пространство, с един оклюмал бамбук и пътека от шест плоски камъка. То бе усойно, но можехме да се опитаме да го превърнем в зеленчукова градина – идеята ми хрумна преди пет години, когато за първи път посетихме къщата, ала бързо я забравих заради красивите дървета и цветята от южната ѝ страна. Сега всичко бе изсъхнало. Дръпнах капака на прозореца, чиято кука умишлено откачих, когато преди десет минути залостихме всички входове и изходи, и отворих вратата. Пристъпих в полумрака до малкото писалище в коридора, което майка му бе подарила, наричайки го „щастлива мебел за каквото и да е“, защото отгоре му оставяхме ключовете си и всякакви дреболии. Бях убедена, че четирите му чекмеджета са бутафорни, тъй като многократно се опитвахме да ги отворим, натискайки позлатените им изпъкнали части, но не щеш ли, с изненада забелязах как Жил извади нещо от едно от тях.
Тъкмо се оглеждах в огледалото да проверя дали веждите ми са пригладени и видях в отражението му как той взе нещо, което ми се стори блистер, и скришом глътна едно хапче. Почувствах се уязвена, че след толкова години живот в тази къща не бях узнала тайната на чекмеджето, прииска ми се да я разкрия, но любопитството ми бе засенчено от обидата, нанесена ми от втората тайна, скрита в него. Болен ли беше Жил? Повече от три минути се опитвах да разгадая механизма, защото човек трябваше да знае къде е скътана пружината му. Вътре намерих два блистера с медикаменти, чиито наименования не ми говореха нищо, щеше да се наложи да ги потърся в Гугъл, както и една сгъната на четири бланка с името на фирмата, която разтворих с облекчение, защото не беше нито рецепта, нито любовно писмо. За да прочета текста, застанах под оскъдната светлина, струяща от малкото прозорче. Тогава чух как портата се отваря и една кола, или по-точно, колата, влезе в гаража. Прочетох написаното. Така започна всичко. И свърши. Историята приключи. Останалото го знаете. Ако трябва да се придържаме към наименованията, „писалище“ е по-подходящо от „щастлива мебел за каквото и да е“. Но човек не може да крие тайната си вечно, нито пък да бъде щастлив в продължение на цял ден.
Олекна ми, щом написах последната, или по-скоро една от последните страници от началото на края, когато моята героиня Клер открива доказателството, сиреч факта, който не подлежи на различни тълкувания, който е безспорен, нов и красноречив, с дата и подпис, категоричен и без оттенък на субективност. С това откритие приключва отчаяното разследване, на което я подложих месеци наред в търсене на откъслечни спомени, свидетелства и противоречиви, неясни и безсмислени хипотези, които не изясняваха нищо. Настоящата книга трябва да завърши като криминален роман: с истината. Защото истината съществува, колкото и това да не се нрави на любителите на нюансите, на шампионите по двусмислие и на привържениците на художествената измислица. В живота настъпва момент, когато нещо е истинско или фалшиво, когато е факт или небивалица. Той може да трае само миг, но това е мигът на истината. Ала всички се боят от нея. Протакат, отстъпват, шикалкавят. Отбягват я, не искат разправии. Искат спокойствие. Истината е приключение, а хората желаят да бъдат оставени на мира на всяка цена.
Романът обаче не бива да принася в жертва истината, за да не изгуби смисъла на своето съществуване. Затова поема риска да я разкрие колкото и неприятна да е тя. Ако пишете, без да я търсите, по-добре не пишете. Безсмислено е да четете, ако не желаете да се доближите до нея. Затова започвам романите си от края. По този начин събирам сили да продължа, за да съм сигурна, че безкомпромисно ще я разкрия. Казвам си, че ще напиша книгата, тъй като вече съм я завършила. Стигнах до нейния край. До края на поредната за мен илюзия. Нали пътят е важен. Какво от това, че истината може и да не е заслепяваща. Достатъчен е само един-единствен лъч. Досещам се как ще започна разказа си с уместния цитат на Хераклит: „Всеки, който търси истината, трябва да се подготви за неочакваното, защото истината се открива трудно и се оказва смущаваща“. Определението не ми се нрави. Истината била смущаваща. Та тя е чудовищна. Убийствена. Напълно разбираемо е защо щастието си затваря очите за нея. Човек е щастлив в своето незнание.
Време е вече да се върна към началото. Навярно краят е във всяко начало и винаги е бил там. Като си помисля само, това важи за много истории. Но при този роман е различно. Наченах го с края, защото не бях в състояние да го започна от началото. Не можех. Бях блокирала напълно и причината ми бе известна. В момента, в който отворех готовата книга, щях да наруша даденото от мен обещание. Беше глупаво от моя страна, но когато го дадох, бях сигурна, че ще го изпълня. Обещавайки нещо, човек наистина вярва, че ще го направи, нали така? В онзи ден преди седем години шеговито се питахме дали човек се освобождава от дадената дума, ако другият престане да държи на своята. Аз поддържах тезата, че също като при търговските договори, договорите за наем или брачните договори, щом единият се откаже, ангажиментът на другия също отпада. Той обаче твърдеше, че човек поема ангажимент към себе си и „обещанието си е обещание“.
Нека да го наречем Жил. В повечето си романи, за добро или за зло, така наричам баща си, – което не е случайно според моята някогашна психотерапевтка. Навярно сте се досетили, че в реалния живот нито той, нито баща ми се казват Жил, освен ако реалният живот не е в книгите – често го чувам. Аз също не се казвам Клер и името е рожба на моето въображение. Важното в случая е, че харесвам „Жил“ като смесица от мъжкото il – той, и je – аз, бъркотия от родове и хора в една сричка, нищо че го преименувах, хитрувайки в опит да спазя обещанието си. Що се отнася до малкото име на моята героиня, по ирония на съдбата мъглата, в която е потънала душата ѝ, е непрогледна. Но тъкмо в тази мъгла тя търси яснотата. На нея ѝ се пада да я разпръсне."
Из книгата
