За душата. Разкази за живота

Представените в този сборник разкази на Антон Чехов са за вярата, за смисъла на живота, за душевността, за смъртта, но основната сюжетна линия във всички тях е любовта. В разказите "Йонич", "В морето", "След театъра", "Страхове", "Тревога", "Сън", "По пътя", "Дечурлига", "Крадецът", "Злосторник", "Това беше тя", "Жесток урок" и други. Чехов пише за наглед дребни неща от битието на обикновените хора, но зад тази видима простота е скрита истинската същност на героите, техните сложни чувства, мисли, терзания и мечти. Чрез образите на своите герои авторът умело ни представя драмата и сложността на човешкото съществуване. С типичната си мека ирония, Чехов разкрива различни характери и качества, и не е трудно да се съгласим с твърдението на Максим Горки, че "в разказите на Чехов няма нищо, което да не се е случило в действителност. Неоспоримата сила на таланта му е именно във факта, че той никога не измисля герои и сюжети и не се опитва да описва несъществуващи в света неща...".

Книгата е част от поредицата "Библиотека за четене" на издателство "Паритет".

"– И какво ти разправи?
– Разтревожи ме, да го прости Господ. Уж искаше да ме зарадва, ама като се замислих, видях, че няма на какво толкова да се радвам. Че трябва да се натъжа, не да се зарадвам... "Твоят Петрушка, казва, го е ударил на живот, не можеш го стигна вече, казва". Е, слава богу, казвам. "Обядвах у тях, казва, и го видях как живее. Живее, казва, благородно, по-добре няма накъде." То се знае, стана ми интересно и питам: и какво ви поднесоха за обяд? "Първо, казва, риба, нещо като рибена чорба, после език с грах, а сетне, казва, печена пуйка". Пуйка по пости ли? Голяма радост, няма що, казвам. По Велики пости - пуйка? А?
– Не е много за чудене - каза помощник-епископът и присмехулно присви очи. И като мушна палците си в пояса, се изправи и каза с тон, с какъвто обикновено изнасяше проповеди или разясняваше на учениците в околийското училище Закон Божи:
– Хората, които не спазват пости, се делят на две различни категории: едните не ги спазват от лекомислие, а другите от неверие. Твоят Пьотър го прави от неверие. Да.

Дяконът плахо погледна строгото лице на отец Фьодор и каза:
– Не стига това, ами има и още... Пораздумахме се, поприказвахме си и научих, че моят син неверник живеел с някаква мадама, с чужда жена. Тя му била и нещо като съпруга, и домакиня, черпи с чай, гости приема и всичко останало, като венчана. Вече трета година се имал с тая усойница. Същинска комедия. Три години са заедно, а нямат деца.
– Ще рече, че живеят в целомъдрие! - изхихика отец Анастасий и се закашля дрезгаво. – Имат деца, отец дяконе, имат, ама не ги държат у дома! Пратили са ги в някой възпитателен приют! Хе, хе, хе... (Анастасий се закашля.)
– Отче Анастасий, не се обаждайте - строго каза помощник-епископът.
– Николай Матвеич го пита: каква е тая ваша мадама, дето ни сипва от супата? - продължи дяконът и мрачно изгледа превитото тяло на Анастасий. – А той: това е жена ми, казва. Нашият го пита: "Отдавна ли сте венчани?" И Пьотър му отговаря: венчахме се в сладкарницата на Куликов.

Очите на помощник-епископа метнаха искри и по слепоочията му изби руменина. Освен че беше греховен, Пьотър поначало му бе и антипатичен. Отец Фьдор, дето се казва, му имаше зъб. Помнеше го още като ученик в гимназията, помнеше го добре, защото и тогава му се видя ненормален. Гимназистът Петруша се срамуваше да помага в олтара, докачаше се, когато му говореха на "ти", като дойдеше, не се кръстеше, но най-вече обичаше да говори много и разпалено, а според отец Фьодор многословието е неприлично и вредно за децата; освен това Петруша се отнасяше с презрение и критично към риболова, а помощник-епископът и дяконът бяха запалени въдичари. Като студент пък Пьотър изобщо не ходеше на черква, спеше до пладне, гледаше хората отвисоко и много обичаше да повдига неудобни и нерешими въпроси.
– Добре де, какво искаш? - попита помощникепископът, приближи се до дякона и го изгледа сърдито. – Какво искаш? Трябваше да го очакваш!

Винаги съм знаел и съм бил сигурен, че твоят Пьотър за нищо не става. Казвал съм ти го и пак ти го казвам. Каквото си посял, сега това ще жънеш. Жъни!
– Че какво толкова съм посял, отче Фьодоре? - тихо попита дяконът, като гледаше помощникепископа отдолу нагоре.
– Че кой е виновен, ако не ти? Ти си родител, той е твое чедо! Ти трябваше да го наставляваш и да му внушаваш страх от Бога. Трябвало е да го научиш! Знаете да ги родите, а за наставляване не ги наставлявате. Грехота! Много лошо! Срамота! Помощник-епископът беше забравил, че е уморен, крачеше напред-назад и продължаваше да говори. По голото теме и по челото на дякона избиха ситни капки. Той вдигна гузен поглед към отчето и каза:
– Да не би да не съм го наставлявал, отче Фьодоре? Господи помилуй, нима не съм баща на детето си? Сам знаете, че нищо не съм жалил за него, цял живот съм се старал и съм молил Бога, за да му дам истинско образование. И в гимназията го записах, и частни учители му наемах, и университета завърши. А че не съм успял да му налея акъл в главата, отче Фьодоре, ами вие преценете, не съм способен на това! Случвало се,
като беше студент, да си дойде вкъщи, почна да му внушавам, каквото си знам, ама не ме слуша.

Кажа му: "Иди на черква", а той: "За какво да ходя?“. Почна да му обяснявам, а той: "Защо? За какво?". Или ме потупа по рамото и рече: "Всичко на този свят е относително, приблизително и условно. Нито аз знам нещо, нито вие нещичко знаете, тате". Отец Анастасий се засмя дрезгаво, закашля се и размърда пръсти във въздуха, сякаш понечи да каже нещо. Помощник-епископът го погледна и каза строго:
– Не се обаждайте, отец Анастасий.
Старецът се смееше, сияеше и явно с удоволствие слушаше дякона, сякаш се радваше, че на този свят освен него има и други грешни хора. Дяконът говореше искрено, със съкрушено сърце и чак очите му се просълзиха. На отец Фьодор му дожаля за него.
– Виновен си, дяконе, виновен си - каза той но вече не така строго и разпалено. – Щом си го родил, ще трябва и да го напътиш. Още от малък е трябвало да му дадеш наставления, а вече студент иди го оправяй!

Настана мълчание. Дяконът плесна с ръце, въздъхна и каза:
– Сега аз ще трябва да отговарям за него! – А така!
Помощник-епископът помълча малко, после се прозя, едновременно въздъхна и попита:
– Кой чете "Деяния"?
– Евстрат. Винаги Евстрат ги чете.
Дяконът стана, погледна го умолително и попита:
– Отче Фьодоре, сега какво да правя?
– Каквото щеш прави. Не съм му аз баща, а ти. Ти си знаеш.
– Нищо не знам, отче Фьодоре! Бъдете така добър, научете ме! Вярвате ли ми, душа не ми остана! Не мога ни да спя, ни спокойно да седя, ни празникът ми е празник. Научете ме, отче Фьодоре!
– Напиши му писмо.
– Че какво да му пиша?
– Пиши му, че така не бива. Напиши му го кратко, но строго и обстойно, без да смекчаваш и смаляваш вината му. Длъжен си като родител. Като му пишеш, ще си изпълнил дълга си и ще ти олекне.
– Така е, но какво да му пиша? В какъв смисъл? Аз ще му пиша, а той ще ми отговори: "Защо? За какво? Защо да е грехота?".
Отец Анастасий отново се засмя пресипнало и помръдна пръсти."
Из книгата

Антон Павлович Чехов е забележителен руски писател, прозаик и драматург, един от общопризнатите класици на световната литература. Той е почетен академик на Петербургската академия на науките, по професия е лекар и е един от най-известните драматурзи в света. Чехов се счита за майстор на късия разказ и гениален новатор в жанра. Неговите творби са преведени на повече от 100 езика. Пиесите му, в частност Чайка, Три сестри, Вишнева градина и Вуйчо Ваньо в продължение на повече от 100 години са поставяни в много театри по цял свят. Те се превръщат в неразделна част от духовната култура на човечеството. Чехов оказва силно влияние върху драмата през ХХ век.

Антон Чехов е роден на 29 януари 1860 година в Таганор (южната част на Русия) в многодетно семейство на търговец. Детските си години той прекарва в гръцко училище, след което постъпва в Мъжката класическа гимназия, която по това време е едно от най-старите учебни заведения в Таганор. Тук той прави и първите си литературни и драматични опити, освен това пише и хумористични текстове за ученически списания. През 1876 година семейството му е принудено да се премести в Москва, тъй като баща му е разорен и се крие от кредиторите. Антон обаче остава в Таганор, за да завърши образованието си, работейки като репортер. След завършването (1879 г.) Чехов заминава за Москва, където постъпва в Медицинския факултет на Московския университет. През 1883 година го завършва, получава званието доктор и възможността да практикува. Първите творби на писателя са публикувани в списание Стрекоза, като от този момент нататък започва неговата непрекъсната литературна дейност. Със своите къси разкази Чехов бързо придобива известност и един след друг започват да се появяват негови фейлетони, сатири и т.н. През 1884 година излиза първата му книга с разкази - Приказките на Мелпомен, а по-късно и Пъстри разкази (1886). През 1887 година сборникът му В полумрака е отличен с престижната Пушкинска награда. През този период писателят е под силното влияние на Лев Толстой. В края на 80^-те години пише пиесите Иванов, Горски дух, Сватба и водевилите Мечка и Юбилей, като първата му пиеса Иванов е поставена на сцена през 1887 година в московския театър Корш.

След като семейството на Чехов се премества в Харков, писателят се отдава на пътешествия из Одеса и Ялта. Вдъхновен от впечатленията си, връщайки се в Москва, той започва да пише повестта Степ, пиесата Вуйчо Ваньо, няколко музикални комедии и около 100 нови разказа. През 1890 година писателят отново заминава, но този път в Сибир, за да посети остров Сахалин, където да изучава живота на затворниците, заточени там. По време на пътуването той написва девет очерка, обединени под названието От Сибир. След завръщането си в продължение на 5 години (1890 - 1894 г.) пише книгата Остров Сахалин. Сахалинските преживявания оставят дълбоки следи в съзнанието му и намират отражение и в разказите На заточение и Палата #6. Дългото пътуване до Сибир (няколко месеца) влошава здравословното състояние на Чехов и неговата туберкулоза се изостря. През 1898 година Антон написва разказа Дамата с кученцето, който се приема много добре от критиката, а самият Набоков го определя за едно от най-великите литературни произведения в историята. След закупуването на малко имение в Мелихово, Чехов започва да води активна обществена дейност и да помага на хората в околността. През този период той се отдава на драматургия и пише множество произведения, като пиесите Чайка, Вуйчо Ваньо, Три сестри и Вишнева градина превръщат автора в един от най-добрите световни драматурзи.

На 25 май 1901 година Антон се жени за актрисата Олга Книпер, с която се запознава по време на репетициите на Чайка. Заради влошеното си здраве и по съвет на докторите той заедно със съпругата си заминава да се лекува в немския курорт Баденвайлер, където на 2 юни 1904 година умира. Погребан е в Москва.