"Покрай многото работа Триокия обикновено се придвижваше из града бързо, в тръс, потънал в неотложни мисли, а сега просто вървеше, оглеждаше се наоколо и сякаш виждаше Москва по друг начин. Как беше погрозняла, как бе обедняла, майчицата. По краищата на улицата, където е мястото за ходене, дъските не бяха поправяни от години, целите на дупки. Куполите на църквите матови, отдавна не позлатявани. Денят още не беше започнал, а вече бяха наизпълзяли доста просяци! Половината млади и сакати - без ръце, без крака, слепи. Все стрелци и войници, осакатени на бойното поле.
Страната воюва осма година и не му се вижда краят. Къде ти! Сякаш каляската е затънала в калта, кочияшът шиба крантите с камшика, те се напъват, покрити с пяна, по хилавите гърбове тече кръв, а колелата затъват все по-дълбоко и по-дълбоко. А как започна всичко! Едва ли не всяка седмица празнично биеха камбани, на народа изнасяха угощение от царя, по площадите крещяха гръмогласно глашатаи. Украйна е наша! Смоленск е наш! Минск! Цялата Бяла Рус! Цяло Вилно! Сега не е така.
Вилно е оставено. Минск е загубен, Бялата Рус също. В Украйна стана неясно какво: нашият хетман Яким Сомко воюва с изменника хетман Юрий Хмелницки. И гонят, гонят на юг, на запад все нови и нови полкове, прибират коне и каруци, измислят небивали данъци. Хорицата и без това всички са опърпани, но не - сега е повелено да им се вземе една пета от имуществото, за защита на вярата и отечеството. И никой не обяснява: как така - настъпвахме, настъпвахме, а сега трябва да се отбраняваме?
На пазара под Китайската стена беше многолюдно, но сега вече и търговията не вървеше по старому. Продаваха и купуваха малко, повече разменяха едно за друго: пуд брашно за три фунта говеждо, ботуши за зипун, лисича шапка за седло. Така стана, защото с парите работата беше мътна. Имаше указ навсякъде да се приемат новоизсечените медни монети наравно със сребърните, копейка за копейка, рубла за рубла, ама никой не искаше. А и откъде служещият човек да вземе сребро, когато заплатата я дават в мед?
Триокия се спря край Лоскутний ряд, където отново крещяха и се биеха - дали да не се намеси? Обичайна работа: взели сребърен гривеник, а рестото пробутват с медни копейки. Човекът връща стоката, иска си гривеника обратно - не му го дават. Миналата седмица така един търговец го убиха заради медно ресто. Маркел с въздишка понечи да тръгне да разтървава побойниците. Ако се случи нещо лошо - това ще бъде негова, на дяка, грижа, но разблъсквайки народа, към тях вече тичаха пазарните пазачи. Те са свикнали, ще ги разтърват. Купувачът, който не е искал да вземе рестото в медни пари, ще бъде наказан. За неуважение към царския герб. Десет удара с камшик, в най-добрия случай.
Триокия продължи по пътя си, клатейки глава. Забъркаха я там горе тая каша с медните пари, сега не знаят как да я оправят. Първо хората ги вземаха, не се оплакваха. Но сребърните монети ставаха все по-малко, а медните - все повече. Хазната ги сечеше ли, сечеше, нали медта е евтина. А след това всякакви тарикати се досетиха: това и ние го можем. Топиш мед, изработваш си клеймото и сам си ставаш монетен двор. И започнаха мъките! Първо, за да вземат една медна рубла искаха доплащане от пет копейки, след това двадесет, после полтинник. А сега среброто върви вече само едно към пет. Купуваш кокошка за сребро - един алтън, за мед - вече пет алтъна.
Какво му е на Триокия - той си има имения, а людете от прикàза се вайкат със заплата в медни монети. Онези, на които преди им бе съвестно да вземат много от ходатайстващите, сега са принудени да си просят, ама и посетителите обедняха, стискат се. Пъшка Москва, шепне си, негодува. И има защо. Ох, няма да свърши добре тая работа. Дано не стане като преди четиринадесет години заради солта. А като народът се разбунтува, кой ще е виновен? Кой отговаря за реда в града? Именно...
Дворът на прикàза още бе празен. В охранителния дом, който оглавяваше Триокия, също нямаше никого. Вътре стояха дълги маси с разхвърляни книжа, по пода имаше черупки от яйца, трохи хляб, счупени пера, всякакви боклуци. Когато в четири следобед завършва присъствието им, подячите и писарите се разбягват на пожар. В четири и една минута там вече е празно. А чистачите идват на сутринта, затова е и мръсно. Триокия си помисли: някой ден всички човеци ще измрат, Господ ще ни прибере от лицето на Земята, уморен от нашата глупост, и какво ще остане след нас, докато Божиите чистачи не изчистят? Боклук, ненужни хартии и криви градове."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
