Плодовете на живота

На един ъгъл, близо до пекарната, забелязах двама мъже, които шепнеха нещо. Загледах се в тях. Бяха сенки на самите себе си – изтерзани, изморени, с безжизнени лица. Еликсирът на доктора явно не беше дал на всички очакваните резултати. Притиснах се в сенките и се заслушах. През откритите арки слънцето бавно се надигаше, обливаше града с меднобагрена светлина, а сърцето ми туптеше тревожно. Нямах много време.
— За него това е просто игра — каза единият.
— Земите им няма да устоят на такова нападение — отвърна другият. — Ще ги заличи като вятър, ще ги изпепели… А можеха да ни бъдат от полза.
Тялото ми се парализира. Говореха за земите на простолюдието. Само те бяха толкова уязвими — хора, лишени от защита, но използвани като безгласна работна сила. Хелиос щеше да ги нападне. Щеше да ги унищожи. Бяха беззащитни.
— Те не са заплаха за никого — Мъжете продължаваха да говорят, без дори да ме забележат. — Защо трябва да умират?
— Владетелят се бои от тях. Отдавна го е замислил — обясни единият. — Там има нещо, което той не може да контролира.
Да. Там бяха земите, които можеха да възвърнат плодородието си. Да вдъхнат живот на лозите, на тревите, на почвата. И то благодарение на мен! Това беше неговият страх. Притесняваше се да не се върна там и да им предам знанията си, които биха им дали живот без окови. Колкото повече хората се трудеха и отглеждаха собствената си храна, толкова по-малко зависими щяха да бъдат. А без зависими поданици, Хелиос губеше властта си.
— Нищо не можем да направим — добави другият.
— Ще имаме кръв по ръцете си и тогава… — мъжът не довърши.
Изведнъж някой ме сграбчи за лакътя. Издадох тих стон, но вече ме дърпаха назад. Мъжете, които си говореха досега, рязко вдигнаха поглед към мен, а очите им се разшириха от изненада. Но не казаха нищо повече. Само се обърнаха и бързо се изгубиха в уличките.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — Чух дрезгав, но до болка познат глас. Завихме зад ъгъла и когато се обърнах, погледът ми срещна широко отворените му очи, изпълнени със страх, шок и… нещо по-дълбоко.
Бран стоеше пред мен. Изглеждаше по-висок от преди. По-силен. Държеше ме здраво, а пръстите му горяха върху кожата ми. Очите му ме изучаваха, сякаш не вярваше, че съм истинска. Но и аз не можех да повярвам, че стои пред мен, а не е мъртъв? Нито в подземията?
— Не трябваше да се връщаш! — Посегна и свали воала от лицето ми. Качулката тежко се свлече назад. В погледа му бушуваха едновременно гняв и любов… или не беше любов, а нещо първично? Нещо, което караше цялото ми тяло да трепери от прогарящата тръпка, която се свлече към слабините ми.
Поех дъх с който да задам хилядите си въпроси, но преди да успея да кажа нещо, Бран грабна ръката ми и я вдигна над мен. Тялото му се притисна в моето. Усетих го горещо дори през дрехите ми. Мускулите му ме притиснаха. Тренирал ли беше? Започвах да губя разсъдъка си, особено когато чувах в ухото си как дъхът му препускаше – накъсан, като див кон, току-що освободен.
— Трябваше да се уверя, че си жив — опитах се да овладея гласа си. Бран продължаваше да ме гледа с поглед разкъсван от желанието да остана и страха, че всичко това е илюзия. В моят се четеше същото. Изведнъж устните му се впиха в моите - жадно и отчаяно, сякаш изсмукваше всяка част от мен. Ръцете му се вплетоха в косите ми, които засияха в сенките, но това нямаше значение. Разтапях се от допира му. Усещах пулса му, силата му, трескавата му нужда да бъде до мен. Да ме защитава. Изпитах неописуема възбуда. Изгубих представа за времето. Изгубих себе си…
— Бран, спри! — едва успях да го отблъсна, когато погледът ми се плъзна надолу.
— Клара… — каза той. — Трябва да се махнеш оттук. Сега.
Не успях да кажа нищо осъзнавайки в какво беше облечен. Доспехите му, изковани от черна стомана, с гравирани златни лилии по ръкавите и гърдите показваха, че вече и той не принадлежи на себе си. Плащът му – дълъг, спускащ се като сянка зад него, със златен герб на гърба беше достатъчно зловещ, за да разкрие истината. Погледът ми се върна към лицето му. Острите му черти – същите, които помнех, но сега по-тъмни и напрегнати. Очите му… В тях вече не виждах само любов. Виждах болка и вина. Тежестта на избора, който беше направил.
— Какво е станало с теб … — гласът ми едва се чу.
— Нямах избор… — Бран отпусна ръцете си от мен, но не се отдалечи. Сякаш се бореше със самия себе си.
— Какво си направил? — попитах.
Той облегна челото си в моето.