"Времето на чудесата.
Първия път, когато Филипа почина, двете с Олга тъкмо бяхме навършили седем години. По-голямата ни сестра загуби съзнание съвсем неочаквано. Пропаднала през дупка във времето и излязла на пръсти сред ослепителната светлина отвъд. Безкрайни редици от души се трупали на талази наоколо ѝ, а тя била една от тях. Наложи се майка ми да повика свещеника от храма Св. Александър Невски на Бредгеде. Стаята на Филипа в къщата на улица Палермо се изпълни с останалите членове на семейството, с молитвени броеници и с непонятен брътвеж на кирилица. Моята близначка Олга седеше на леглото, беше плакала. Очите ѝ изглеждаха още по-зелени от обикновено. До таблата на леглото стоеше руската ни баба, Варинка, в своя домашен халат, вмирисан на мариновани краставички. Аз самата никога не бях преживявала нещо свръхестествено, та се лутах между дълбока завист, задето Бог е предпочел компанията на Филипа, и страха да не би да загубя кака си окончателно.
Не знам дали миризмата на краставички, православните молитви или тъкмо татковите ръце успяха да върнат Филипа от оня свят, но сестра ми лежеше в обятията му, когато отново отвори очи.
– Това е чудо! - възкликна Олга.
– Да! - прошепна мама. - Отвори прозореца! Сестра ти има нужда от свеж въздух! После падна на колене и благодари на свещеника. Той благослови Филипа още веднъж, прибра си броениците и излезе от стаята. Погледнах мимоходом към баба ми, която не бе удостоила с поглед своя сънародник по време на сеанса. Според Варинка целият този брътвеж за душите Божии бил пълни глупости и плод на трескаво бълнуване.
– Какая ложь! Измама и шарлатанство!
Дори и душите да съществували, не бивало да им обръщаме внимание. Даже нощните ни сънища баба отписваше като мъгляви отпадъци на мозъка.
– Човек сънува само ако е ял сарми с кисело зеле предходната вечер!
Повечето от бабините роднини бяха изчезнали при управлението на царя, Ленин и
Сталин. Ето защо за нея времето на чудесата определено бе отминало.
Баба ми, Варинка Совалска, е родена през 1900 г. В семеен цирк пред фалит насред разорана нива източно от Санкт Петербург. Беше научила от първа ръка, че магията е илюзия, която човек се опитва да съхранява всеки божи ден с цената на нечовешки усилия. Конете от цирка се препъвали в собствените си копита, докато пристъпвали по скования от мраз манеж, а конферансието, прадядо ми Игор, воняло на водка и половите органи на чужди жени. Навярно артистите са щели да обявят гладна стачка, ако храната и поначало не била оскъдна. Единствената надежда за привличане на повече публика в семейния цирк бил хипопотамът, който бащата на Варинка в пристъп на мегаломания успял да превози с кораб до Санкт Петербург през 1914 г. Тъкмо там се бил установил Цирк Совалска - както винаги, в най-неподходящия момент - точно в разгара на генералната стачка.
Всъщност прадядо ми бил поръчал слон. От зоологическа градина в Полша, която по думите на Варинка разпродала животните си по-бързо, отколкото кобила може да се изпикае. Замисълът бил да натоварят слона на кораб в Данциг, след като се посъвземат, и оттам да го превозят до товарното пристанище на Санкт Петербург, а те самите да го приберат от кей номер 26. В хода на последвалите месеци Игор не спирал да говори за дългоочаквания слон. Слона с главно С. Колко грандиозно щяло да стане всичко. Какъв номер той лично щял да създаде с онова превъзходно създание. Каква сензация! Никога повече нямало да си лягат гладни. СЕГА вече щели да пробият. Щели да станат световноизвестни.
Най-после настъпил денят, когато се очаквало корабът със слона да пристигне на пристанището. Прадядо ми взел със себе си Варинка и широкоплещестата Светлана. Светлана, която умеела да вдига всевъзможни тежести и да кара камион. Игор жумял нетърпеливо срещу слънцето, докато товарният кораб акостирал под безоблачното небе. Бавно издигнали дървения сандък от търбуха на плавателния съд, а после го спуснали от горната палуба.
– Мы ждём слона! Чакаме си Слона! СЛОНА! Разбирате ли! - прокламирал гордо Игор пред останалите на кея - пъстра тълпа от надничари и моряци без работа. Сандъкът продължавал да си виси във въздуха, а напрежението се покачвало.
И все пак бързо станало ясно, че нещо не е наред. Докато се спускал към сушата, сандъкът сякаш се смалявал.
– Слонът се свил при прането - изръмжава Варинка всеки път когато двете с Олга я накараме да ни разкаже историята. Понеже, не щеш ли, когато на кея Светлана разбила ключалката на твърде, твърде малкото сандъче, отвътре се показал потискащо сив хипопотам с малки розови ушички, зейнала паст с огромни зъби и особено лош дъх. Игор се пенил, псувал, ритал и проклинал цяла Полша и най-вече зоологическата градина в Данциг. После рухнал от изтощение и се вторачил в хипопотама, който обнадеждено подавал глава от сандъка. Прадядо ми бръкнал в сакото си за своето павурче, но то било празно. Началникът на пристанището, който се бил притекъл на мястото, чул всичките суперлативи по адрес на бъдещия Слон и се смилил над директора на цирка. Измъкнал собственото си шише с водка и го почерпил.
След четвърт час униние Игор се изправил.
– Варинка! Светлана! Слоновете са банални. Тривиальные... Заурядные! Обикновени! Има ги под път и над път. Нали Цирк Чинизели разполага с купища слонове. Но хипопотам! Такова животно няма никой.
Варинка и Светлана го гледали безмълвно. Камионът, който трябвало да превози хипопотама от кея, отказал да запали. И така, през онзи слънчев ден, започнал толкова красиво с мечтата за един Слон с главно С, Игор, Варинка и Светлана били принудени да зарежат камиона и да изминат дългия път през Санкт Петербург, повлекли подире си вонящ хипопотам. Чак до Цирк Совалска. - А сега, горе главите, дами. Това си е фантастична реклама! - казал Игор, докато крачели и всички ги зяпали.
Минувачите се усмихвали, клатели глава или повдигали саркастично шапки.
– Само почакайте и ще видите. Публиката ще заприижда! Ще надминем Чинизели! Разбира се, не станало така, но трябва да се признае на прадядо ми уникалната способност да накара всяко фиаско да изглежда като печалба от лотарията. Мегаломанията му изисквала безрезервно възхищение към всяка негова погрешна стъпка.
На следващата седмица Варинка хукнала по улиците да разлепя новите афиши с хипопотама. Сред всичките там анархисти, агитиращи заводски работници и кървавочервени знамена. Същата година избухнала Световната война. Царят потушил бунта на своите поданици и преименувал столицата на по-патриотично звучащото Петроград. Само дето Варинка изобщо не обръщала внимание на всичко това, защото в самия край на сезона се появило едно младо джудже на име Вадим. Той се присъединил към трупата и двамата се заели да дресират хипопотама заедно. Вадим, който бил експерт по салто мортале и скокове на трамплин, бързо успял да включи животното в своя номер. Докато войната бушувала из Европа, тримата станали неразделни. Вадим, Варинка и хипопотамът. В началото Варинка не била сигурна на кого се възхищава повече. На виртуозния Вадим или на хипопотама, който привидно си останал съвършено неповлиян от факта, че не бил поръчаният от прадядо Игор слон. В хода на месеците обаче в сърцето на Варинка не останал и помен от съмнение и Вадим се преместил в нейния очукан цирков фургон. Той бил първият човек, към когото проявила доверие, след като загубила майка си още на деветгодишна възраст."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
