Поп, дама, вале. Смях в тъмното

Владимир Набоков Времетраене: 1:05 мин. Мъжете са от Марс, жените - от Венера. На работното място Джон Грей Времетраене: 1:04 мин. Най-опасните игри Mr Beast, Джеймс Патерсън Времетраене: 0:57 мин. Всичко, което искам за Коледа Карън Суон Времетраене: 1:00 мин. Адам и Ева Джефри Арчър Времетраене: 1:01 мин. От любов Кристин Хана Времетраене: 1:00 мин. Коледа на гара Орфейна Катерина Чобанова Времетраене: 1:04 мин. Мистерия с аромат на канела Р. Л. Килмор Времетраене: 0:55 мин. История на българския народ Петър Мутафчиев Времетраене: 0:56 мин. Никога не бих Пенелъпи Уорд Времетраене: 0:53 мин. Дарът на дъжда Тан Туан Ен Времетраене: 0:52 мин.

Изданието съдържа произведенията Поп, дама, вале и Смях в тъмното от Владимир Набоков.
В това издание на книгата е включена ексклузивна илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.

Книгата е част от поредицата Бисерна поредица на издателство Колибри.

"Огромната черна стрелка на часовника, застинала преди ежеминутния си жест, ей сега ще трепне и от стегнатия ѝ тласък ще се задвижи целият свят: бавно ще се извърне изпълненият с отчаяние, презрение и скука циферблат; стълбовете ще почнат да отминават един след друг, отнасяйки като равнодушни атланти гаровия свод; ще се проточи перонът, отнасяйки неизвестно накъде фасове, билетчета, слънчеви петна, плюнки; без изобщо да върти колела, ще проплува желязна количка; ще мине и книжарска сергия, окичена със съблазнителни корици - снимки на бисерно голи хубавици, - и хората, хората, хората на проточилия се перон ще местят крака, но няма да се движат, ще крачат напред, но ще отстъпват назад - като в мъчителен сън, в който има и неимоверно усилие, и гадене, и памучна слабост в прасците, и леко главозамайване, - ще отминат, ще се изтекат, вече замирайки, вече почти падайки по гръб... Повече жени, отколкото мъже - както е винаги сред изпращачите... Сестрата на Франц, толкова бледа в този ранен час и миришеща лошо на празен стомах, с карирана пелерина, каквито сигурно не носят в столицата, и майка му, мъничка, кръгла, цялата в кафяво, като набитичък монах. Ето, запърхаха кърпичките.

Изчезнаха не само те - двете познати усмивки, - потегли не само гарата със сергията, количката, белият продавач на сливи и кренвирши, - потегли и старото градче сред розова мъгла на есенното утро: каменният курфюрст на площада, тъмноягодовата катедрала, проблясващите фирми, цилиндър, риба, медният тас на бръснаря... Сега вече няма спиране. Понесе се! Тържествено отминават къщите, плющят пердетата на отворените прозорци на родната къща, пращят подовете, скърцат стените, сестрата и майката пият на бързото течение сутрешното си кафе, мебелите потреперват от учестяващите се тласъци - все побързо, все по-тайнствено отминават къщите, катедралата, площадът, уличките... И въпреки че покрай прозореца на вагона отдавна се разгръщаха поля със златисти кръпки, Франц още усещаше как отминава градчето, в което беше живял двайсет години.

В дървеното още прохладно третокласно купе освен Франц седяха: две плюшени старици, дебела жена с кошница яйца на коленете и русокос юноша с жълти къси панталони, як, ъгловат, също като своята сякаш изсечена от жълт камък раница, която той енергично отърси от раменете си и стовари на лавицата. Мястото до вратата срещу Франц беше заето от списание с гола късо подстригана хубавица на корицата, а в коридора до прозореца с гръб към купето стоеше широкоплещест господин. Градът замина. Франц се хвана за хълбока, пронизан от мисълта, че му е изчезнал портфейлът, в който има толкова много: кораво билетче и чужда визитна картичка, и неначенат месец човешки живот. Портфейлът си беше на мястото, плътен и топъл. Стариците се размърдаха и заоголваха с шумолене сандвичи. Господинът, застанал в коридора, се обърна, леко се олюля, отстъпи половин крачка, преодоля отново неустойчивостта на пода и влезе в купето.

Едва тогава Франц видя лицето му: носът - мъничък, с кост, обтегната с белезникава кожа, кръгличките, черни ноздри са непристойни и асиметрични, на бузите, на челото: цяла география оттенъци - жълтеникаво, розовато, лъскаво. Господ знае какво се е случило с това лице - каква болест, какъв взрив, каква силна киселина го е обезобразила. Устни почти нямаше, липсата на мигли придаваше на изпъкналите воднисти очи неволна наглост. А господинът беше невероятно издокаран и снажен: копринената вратовръзка с нежни шарки се гмурваше леко извита, под двуредната жилетка. Ръцете в сиви ръкавици вдигнаха, отвориха списанието със съблазнителна корица. На Франц му полазиха тръпки между плешките, а в устата си усети нещо страшно: натрапчиво гадна влажност на небцето, отвратително жив дебел пъпчив език. Паметта се превърна в паноптикум и той знаеше, знаеше, че някъде там, в дълбочината, има стая на ужасите.

Веднъж куче повърна на прага на месарница; веднъж дете вдигна от тротоара и занадува с устни нещо жълто и прозрачно, което приличаше на биберон, веднъж настинал старец не се сдържа в трамвая и силно се подмокри... Всички тези образи, които Франц сега не си спомни ясно, но които винаги се бяха тълпили на заден план, приветствайки с истерична конвулсия всяко ново, сродно впечатление. След такива ужаси през тези още неотдавнашни дни отпуснатият длъгнест презрял ученик изтърваваше чантата, хвърляше се по очи на кушетката и дълго и мъчително му се повдигаше. Повдигаше му се и на последния изпит - защото съседът му по чин се беше замислил и гризеше и без туй изгризаните си, останали без живец нокти. Франц напусна училището с облекчение, предполагайки, че се е освободил завинаги от неговия възмръсен, пъпчив живот. Господинът разглеждаше списанието и съчетанието между лицето му и снимката на корицата беше чудовищно.

Румената търговка седеше до страшилището и го докосваше със сънено рамо; раницата на юношата лежеше до неговия черен, хлъзгав, пъстър от етикети куфар, а най-важното - стариците въпреки гадното съседство дъвчеха сандвичи, смучеха мъхести резенчета портокал, загръщаха корите в хартийки и деликатно ги хвърляха под пейката... Франц стискаше челюсти, сдържайки смътно желание да повърне. А когато господинът остави списанието и почна и той, без да сваля ръкавиците, да яде хлебче със сирене, гледайки го предизвикателно, Франц не издържа. Бързо стана, отметна побеляло лице, разклати куфара си, смъкна го отгоре, сложи палтото и шапката, удари несръчно куфара във вратата и излезе в коридора. Веднага му олекна, но световъртежът не мина. Край прозореца прелиташе букова гора, мержелееха се лилави, изпъстрени от слънце стволове.

Той тръгна неуверено по коридора, като се вглеждаше в купетата. Само в едно имаше свободно място; но пък там седеше сърдита жена с две бледи, черноръки, изнервени деца; вдигнали рамене в очакване на неизбежния удар по врата, те се плъзгаха бавничко от пейката, за да си поиграят с мръсните хартийки на пода до краката на пътниците. Франц стигна до края на вагона и там спря, поразен от небивала мисъл. Мисълта беше толкова хубава, толкова дръзновена, че чак сърцето му спря, а на челото му изби пот. "He, не бива..." - каза тихо Франц, макар вече да знаеше, че няма да устои на съблазънта."
Из книгата

Смятан за странен и затворен в себе си човек, често критикуван и неразбран от мнозина Владимир Набоков е "явление", което оставя трайни следи в световната литература. Със своите комплексни сюжети и изкусна игра на думи той си спечелва място сред най-великите писатели на ХХ век.

Владимир Владимирович Набоков е руски писател, поет и преводач. Роден е на 10 (22) април 1899 година, в аристократично семейство. Бащата на Владимир е известен политик и адвокат, а майка му е потомка на древен дворянски род, занимаващ се с добив на злато. Следвайки семейната традиция момчето получава блестящо образование и още в детските си години перфектно научава английски език. Започва да пише стихове по време на обучението си в "Тенишевското училище" - едно от най-елитните учебни заведения в Санкт Петербург. По това време се заражда и страстта му към ентимологията (наука за насекомите). В разгара на революцията, Набоков получава наследство от чичо си, благодарение на което публикува първата си стихосбирка "Стихотворения", в която са включени 68 творби, написани в периода 1915 - 1916 година. Октомврийската революция принуждава семейството на Набоков да напусне Русия. Те се преместват в Крим, където писателят се сблъсква с първите си литературни успехи - всичките му творби са публикувани във вестника "Гласът на Ялта". С появата на болшевиките в Крим (1919 г.) семейството отново е принудено да имигрира, този път в Берлин. Владимир се премества с брат си в Англия, където изучава романски, славянски езици и литература в "Тринити Колидж".

През март 1922 година Владимир пристига в Берлин във връзка със смъртта на баща си. Там той си докарва допълнително доходи, давайки уроци по английски език. Паралелно с това негови произведения се публикуват в местните вестници, предназначени за руските имигранти. Славата го спохожда през 1926 година, когато се появява първият му роман - "Маша", в който авторът за пръв път засяга теми, които след това нееднократно ще се появяват в творчеството му. Това са теми за изгубената Русия, изгубения рай и щастието на младостта. Три години по-късно той се жени за Вера Слоним, а през 1934 година се ражда единственото им дете - Дмитри. Скоро след появата на "Маша", Владимир издава и други романи, като "Подвиг" (1932 г.) и "Отчаяние" (1934 г.), които имат голям успех сред имигрантите. Повестта му "Вълшебникът" (1939 г.) се явява предшественик на скандалния му роман "Лолита". В романа му "Смях в тъмното" Набоков ни запознава с нови страни на литературната игра и играта на литература, която той развива в следващите си книги. Движеща сила в творбата се явява страстта.

По-късно Владимир заедно с жена си имигрира в Париж, а след това в Америка, където става професор по руска литература. Там той написва и първия си роман на английски език - "Истинският живот на Себастиан Найт" (1941 г.), който е изкусно поднесена детективска история, представяща един остър и ироничен поглед за ролята на твореца в обществото! През 1955 година излиза бестселърът му "Лолита", който носи на писателя световна слава. Самият той относно тази слава казва: "Лолита" е известна, а не аз. Аз съм един скрит романист с име, което не може да се произнесе“. Романът буквално експлодира като бомба и разтърсва моралните устои на обществото, продължавайки да е обект на множество критики и до днес. Почти веднага след публикуването, книгата е обявена за "мръсна порнография", а през 50-те години е забранена във Франция и Великобритания, през 1959 година - в Аржентина, а през 1960 година - в Нова Зеландия. Истинският конфликт обаче е този между автор и читател, затова и романът ще продължава да предизвиква спорове. Той е написан на руски и на английски език. Хонорарите, които му донася "Лолита" му дават финансова стабилност и той цялостно се съсредоточава върху литературата.

През 1960 година писателят се връща в Европа, установява се в швейцарския град Монтрьо, където създава последните си произведения, към които се причислява и незавършеният роман на английски език "Оригиналът на Лаура" (1977 г.) Владимир Набоков умира на 12 юли 1977 година.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg