Най-тайната памет на хората

Книгата разказва историята на млад сенегалски писател на име Диеган Латир Фей, живеещ в Париж, който открива роман от 1938 година на измисления африкански автор Т. Ш. Елиман, наричан от критиката Черния Рембо. Историята отразява живота на малийския писател Ямбо Уологуем, който печели наградата Renaudot през 1968 година, но по-късно е обвинен в плагиатство, напуска Франция и изчезва от обществения живот. Действието се развива предимно в Сенегал и Париж, но се мести също и в Амстердам и Буенос Айрес.

Роман за желания край на литературата, за идолите и за нейната суета, за сблъсъка на култури, нации, раси.

Списание L'Express обявява романа за откровението на литературната година. Le Monde отбелязва неговата впечатляваща амбиция и зашеметяваща енергия, които носят всичко пред себе си. The New York Times описва романа като - невероятно експанзивен изпит на всичко, от еротичната любов до литературния канон. В него преминаваме през гамата от жанрове - мистерия, история за призраци, философски роман, историческият роман, магическата реалистична приказка - докато Сар се движи в паяжина, която преплита факти и измислица, биография и клюки, автентичност и плагиатство, слава и позор.

За романа авторът получи наградата Goncourt за 2021 година. Той е първият носител на наградата от Субсахарска Африка и изобщо най-младият в историята й. Романът на Сар беше номиниран също за наградите Prix Femina и Prix Renaudot и в дългия списък за Prix Médicis.

Книгата е част от поредицата Безкрайна проза на издателство Леге Артис.

"Само книгите на истинските писатели заслужават да се обсъждат с извадени мечове, само те разгорещяват кръвта като качествен алкохол и ако избягваме ожесточените спорове, за да изберем апатията на безгръбначния консенсус, то ние сме срам за литературата. Истинският писател... предизвиква смъртоносни спорове сред истинските читатели, които постоянно воюват.

Лабиринтът на безчовечността, книга-фантом, чийто автор сякаш бе само драсване на клечка кибрит в дълбоката нощ на литературата.

Да, току-виж съм се самоубил: но животът е само чертичката в думата току-виж. Опитвам се да вървя по тази тънка чертичка. Толкоз по-зле ако тя се счупи от тежестта ми, тогава ще видя какво живее или е умряло под нея.

В литературата никога не постигаш успех, в такъв случай по-добре да се качиш на влака на успеха и да го спреш там, където можеш.

Това е Бог. Тази вечер е съвсем близо, дори мисля, че Той от дълго време не е бил толкова близо до нас. Но Той знае. Той знае, че идването Му ще Го унищожи наистина. Още не е въоръжен за да се срещне със Своя най-голям кошмар - ние хората.

Може би е случайност. Може би е съдба. Но двете невинаги се противопоставят. Случайността не е нищо друго освен съдба, която не познаваме, съдба написана със симпатично мастило.

Винаги трябва да следваме живота и неговите непредвидими пътища. Всички те отиват към едно и също място, което е отредено на всички ни, но за да го стигнат поемат маршрути, които може да са красиви или ужасни, покрити с цветя или с кости, нощни преходи, които извършваме най-често сами, но при които имаме възможност да подложим душата си на изпитание.

Големите произведения ни обедняват. Отнемат ни повърхностното. След като ги прочетем винаги се чувстваме лишени: обогатени, но чрез отнемане.

Само посредствената, лошата или баналната книга говори за нещо. Голямата книга няма сюжет и не говори за нищо, а само иска да каже или открие нещо. Но това само вече е всичко и това нещо вече е всичко.

Никога не съм могъл да празнувам дълго време. Колективните веселби, масовите празненства, възторжените изблици на чувства много често ме обвиваха в непреодолима меланхолия. Щом навлезех в пиянството или в радостта, пред мен избухваше жалката им опака страна. И никога не се радвах толкова дълго, че тъжната страна на нещата да ми бъде спестена, тъгата преди празника, тъгата след празника, тъгата на самия празник, който непременно ще свърши (този момент е толкова грозен, колкото мигът, когато усмивката изчезва от нечие лице), тъгата на цялото човечество, с която всеки се бори като със сянка и доколкото може.

Свят, в който все още може да се спори до късно за книга, не е съвсем загубен, макар че осъзнавах колко дълбоко комично, суетно, смешно и дори безотговорно е цяла вечер да говорим за литература. Земята се тресеше от конфликти, планетата се задушаваше, хора умираха от глад и жажда, сирачета гледаха труповете на родителите си; имаше милиони нищожни животи, микроби, плъхове, обитатели на отходните води, обречени на вонящата вечност на мръсните и задръстени канализации, съществуваше реалността, целият океан от лайна навън, а ние, африканските писатели, чийто континент плаваше вътре в него, ние говорехме за Лабиринтът на безчовечността вместо конкретно да се борим, за да излезем от там.

Има толкова така наречени писатели, които се оказват по-способни да коментират литературата, отколкото наистина да пишат, толкова поети, които прикриват оскъдността на творенията си с наукоподобни литературни тълкувания, с препратки, с остър цитатонит и куха ерудиция...

Единственото нещо, което трябва да се изисква от писателя, бил той африканец или инуит, е да има талант. Всичко останало е тирания. Глупости.

Нищо не е по-несправедливо от любовта.

За да опише любовта на майка си, която не е срещнал у никоя друга жена, Ромен Гари говори за обещанието на зората. За плътската любов аз казвам, че понякога има обет на нощта.

Няма градация в самотата, за която никога не сме добре подготвени.

Нищо не натъжава човека повече от спомените, дори и когато са щастливи.

Нима цялата история на литературата не е история на голямо плагиатство?"
Из книгата

Леге Артис ЕООД
Плевен, 5800
ул. Тодор Влайков № 3
legeartis@el-soft.com