Джеймс

Джеймс Пърсивал Евърет Времетраене: 1:09 мин. Един по един Фрида Макфадън Времетраене: 0:58 мин. Катрин, принцесата на Уелс. Биография на бъдещата кралица Робърт Джобсън Времетраене: 1:19 мин. Поредица за пингвинчето Пин Вера Накова Времетраене: 1:16 мин. Всезнайчето Марк-Уве Клинг Времетраене: 0:57 мин. Фабриката Ханс Русенфелт Времетраене: 1:04 мин. Втори шанс Т. Л. Суон Времетраене: 1:01 мин. Благородни лъжи Джаклин Уинспиър Времетраене: 1:09 мин. Махагоновият кораб Кристофър Картрайт Времетраене: 1:04 мин. Не говорим за Ема Джонатан Баркър, Е. Дж. Файндорф Времетраене: 1:06 мин. Последните му думи Джилиан Макалистър Времетраене: 1:01 мин.

Приключенията на Хъкълбери Фин от гледна точка на роба Джим.

Когато Джим разбира, че ще бъде продаден в друг град и завинаги разделен от жена си и дъщеря си, той бяга от дома на господаря си, опитвайки се да измисли план, който ще му позволи да ги откупи. В същото време Хък бяга от злия си баща, присъединява се към Джим и двамата предприемат опасно пътешествие със сал по Мисисипи към свободните северни щати, където робът Джим ще стане свободния човек Джеймс. Навсякъде следван от Хък, Джим, който тайно се е научил за чете и пише, описва своята история от бягството до щастливата среща със семейството си и до бунта на робите, който оглавява.

Своеобразен римейк на Приключенията на Хъкълбери Фин, Джеймс е роман, написан с нежност и ирония на езика, който Джим е научил от книгите, и на този, който говорят черните му събратя. Обявен е от Ню Йорк Таймс за абсолютен бестселър и за една от десетте най-добри книги на 2024 г., удостоен е с наградата Къркъс, с Националната награда за художествена литература и е номиниран за наградата Букър.

"Малките разбойници се спотайваха сред високите треви. Луната не беше съвсем пълна, но затова пък бе ярка и светеше зад тях, тъй че ги виждах като през деня, макар да беше късна вечер. В тъмното проблясваха светулки. Докато стоях пред кухненската врата на мис Уотсън, откъртих с крак една разхлабена дъска на стъпалото, като знаех, че на другия ден ще ме накара да я оправя. Чаках я да ми даде от царевичния хляб, който беше приготвила по рецепта на моята Сейди. Чакането заема голяма част от живота на роба – чакаш ли, чакаш, и пак чакаш. Чакаш за нареждания. Чакаш за храна. Чакаш да ти свършат дните. Чакаш за справедливо заслужена християнска награда в отвъдното. Онези бели момчета Хък и Том ме наблюдаваха. Все се забавляваха с някаква игра, където аз бях или злодеят, или жертвата, но при всички случаи тяхна играчка. Шаваха там сред комари, щипалки и други хапещи гадинки, но не приближаваха към мен. И тъй като винаги се отплаща да даваш на белите хора каквото искат, пристъпих в двора и се провикнах в нощта:
– Абе кой се крие там в тъмното, а?

Те се размърдаха и се изкикотиха сподавено. Тези момчета не биха могли да се промъкнат незабелязано до глух и сляп човек, докато оркестър свири с пълна сила. Бих предпочел да си губя времето в броене на светулки, отколкото да се разправям с тях.
– Що не взема да си затътря старите кокали на верандата, та да изчакам да разбера отде иде този шум?

Като нищо може да е някой демон или пък вещица. Я по-добре да съм тук, на безопасно място. Седнах на най-горното стъпало и се облегнах на колоната. И тъй като бях изморен, затворих очи. Момчетата си зашушукаха възбудено, а аз чувах шепота им ясно, сякаш беше звън на камбана.
– Заспа ли вече? – попита Хък.
– Май да. Чувал съм, че негрите заспивали ей така, отведнъж – отвърна Том и щракна с пръсти.

Хък му изшътка.
– Предлагам да го вържем за колоната, както се е опрял на нея – каза Том.
– Не – отсече Хък. – Ами ако се събуди и вдигне врява? Ще ме спипат, че съм бил навън, а не в леглото.
– Добре де. Ама знаеш ли какво? Трябват ми свещи. Ще се промъкна в кухнята на мис Уотсън да взема.
– Ами ако събудиш Джим?
– Никого няма да събудя. И гръмотевица не може да събуди заспал негър, толкова ли не го знаеш? Не гръмотевица, не светкавица, не рев на лъв. Чух за един, дето проспал цяло земетресение.
– Как мислиш, какво ли се усеща при земетресение? – попита Хък.
– Същото като татко ти да те събуди посред нощ.

Момчетата тромаво запълзяха по скърцащите дъски на верандата и влязоха в кухнята на мис Уотсън. Чувах ги да тършуват вътре, да отварят шкафове и чекмеджета. Държах очите си затворени и не понечих да прогоня комара, кацнал на ръката ми.
– Ей ги – обади се Том. – Ще взема само три.
– Не може ей тъй да отмъкнеш свещите на старица – възрази Хък. – Това е кражба. Ами ако вземат, че обвинят Джим?
– Хубаво де, ще ѝ оставя монета от десет цента.

Повече от достатъчно е. Тогава няма да заподозрат роб. Че откъде роб ще има десет цента? Хайде да се омитаме, преди да се е появила. Момчетата излязоха на верандата. Явно не осъзнаваха какъв шум вдигат.
– Да беше оставил и бележка – рече Хък.
– Няма нужда – отвърна Том. – Монетата стига.

Почувствах, че момчетата насочват погледите си към мен. Останах неподвижен.
– Какво правиш? – попита Хък.
– Ще скроя шегичка на Джим.
– Само ще го събудиш, това ще направиш.
– Тихо де.

Том застана зад мен и хвана периферията на шапката ми над ушите.
– Том – запротестира Хък.
– Шшт. – Том повдигна шапката ми от главата. – Само ще я закача на онзи пирон там.
– И с каква точно цел?
– Като се събуди, ще си помисли, че вещица я е преместила. Ще ми се да му видим реакцията.
– Ами хубаво, закачи я бързо и да се махаме – подкани го Хък.

Някой се раздвижи в къщата и момчетата хукнаха като подгонени. Стъпките им бързо заглъхнаха. Чух на прага на кухнята да застава човек.
– Джим?

Беше мис Уотсън.
– Да, госпожо?
– Ти да не спиш?
– Не, госпожо. Вярно, много съм уморен, но не спя.
– Влиза ли в кухнята ми?
– Не, госпожо.
– А някой друг влиза ли?
– Не видях таквоз нещо, госпожо. – Самата истина си беше, защото през всичкото време си бях държал очите затворени. – Никого не зърнах в кухнята ви.
– Ето ти царевичния хляб. Кажи на Сейди, че харесах рецептата ѝ. Попромених нещичко, та да го подобря.
– Да, госпожо, ще ѝ кажа.
– Хък да се е мяркал наоколо? – попита тя.
– Видях го по някое време.
– По кое време?
– Не беше много отдавна – отговорих.
– Джим, сега ще ти задам въпрос. Влизал ли си в библиотеката на съдията Тачър?
– В кое?
– В библиотеката.
– Питате за оназ стая с многото книги ли?
– Да.
– Не, госпожо. Книгите съм ги зървал, но в стаята не съм бил. Защо ме питате?
– О, защото намерил книга, свалена от един рафт.

Разсмях се.
– Че какво ще правя аз с книга?
Тя също се засмя."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg