"
МладостГодишнината от бала. Кръгла годишнина, четиридесет години. Валентина с огромно нетърпение чакаше срещата на класа. Купи си тоалет, аксесоари, дори и специален парфюм за случая си купи.
Денят дойде. А сега не и се ходеше. Цялото трепетно очакване, което пърхаше в мислите и от месеци, се изпари безследно. Незнайно откъде я връхлетя една печал, една потискаща самота я сграбчи за гърлото и започна да крещи в ухото ѝ: „Къде си тръгнала, вече си бабичка, от бала са минали четиридесет години!“
Валентина седеше сама в празния апартамент. От масата я гледаше снимката на починалия и преди година съпруг. Само пламъчето на догарящата свещичка пред снимката игриво потрепваше и създаваше впечатление за някаква живинка. „За какво да ходя - мислеше си тя, - да се гледаме с някакви старци, да си говорим за болести и да се вайкаме кой е умрял?". Наля си чаша вино.
- Наздраве - каза тя, протягайки чашата към снимката.
Очите ѝ се наляха със сълзи. Големи и тежки, събрали тежестта на годините и болката от самотата. На вратата се позвъни. Валентина не очакваше никого. Избърса набързо сълзите и бавно се запъти към вратата. Отвън някой нямаше търпение и натискаше звънеца безспир.
- Идвааааам! - провикна се леко изнервено тя.
- Хайдеее, още ли не си готова?!
От вратата нахълта като у дома си най-голямата приятелка от училище.
- Аз няма да дойда.
Еуфорията на Яна беше заразна. Неусетно приказките на приятелката ѝ прогониха тъжните мисли и отново я обхвана оня трепет като в ученическите години, преди да излезе на забава.
- Кой ще си помисли, че си бабичка? По-секси си от много по-млади от теб - повдигна и самочувствието приятелката ѝ.
Ресторантът беше просторен и празнично украсен. На дълга маса нейната група приятелки пазеше хубаво място до дансинга. Обилни порции и изискани питиета. Приказки с този и оня. Хубава музика. Танци. С напредването на вечерта напредваше и алкохолът. Настроението се вдигаше и падаха задръжките. Музиката ставаше все по-завладяваща, а танците - по-луди. Дали си на двадесет години, или на шестдесет - щом има алкохол и музика, купонът е същият.
- Наздравее! - провикна се някой от компанията.
Всички вдигнаха чашите си и се изправиха да се чукнат и с най-отдалечените от масата. Валентина тъкмо се беше протегнала да се чукне с някого отсреща. Неволно отблъсна стола си назад. Усети как удари нечий крак. Понечи да се извини. Тя се извъртя рязко с чашата в ръка и направо ливна остатъка от червеното си вино върху човека зад гърба си. Още не можеше да осъзнае какво се случи, когато мъжът се развика:
- Еее, не! Може ли същия номер като на бала? - гласът звучеше повече закачливо, отколкото сърдито.
Валентина втренчи поглед в мокрото петно. После бавно погледна към собственика му. Щеше да потъне в земята от срам. Това беше Христо. В училище беше влюбена до уши в него. Какво ли не правеше да я забележи, но той беше като кон с капаци и не отразяваше нейното присъствие. Само го обсъждаха с приятелките си и тайно си мечтаеше да са заедно. Валентина се изчерви като ученичка. Спомни си, че и на бала го заля, но тогава беше само със сода и бързо изсъхна.
- Съжалявам, Ицо! - каза тя сконфузено.
- За да ти простя, ще трябва да изтанцуваш следващия блус с мен.
- С удоволствие!
В този момент като по поръчка започна песента „Блус за двама“ на „Диана Експрес“. Сърцето и бумтеше като на ученичка. Тялото остарява, но защо душата си остава същата? Нормално ли е да се притесняваш от мъж на тези години? Беше и приятно. Допирът му, уханието му, близостта. Една сбъдната мечта. Нежната песен ги водеше в най-чувствения танц на две пораснали хлапета. Погледите им се срещнаха.
- Изобщо не си се променила. От целия випуск ти си най-хубава!
- Е, чак пък най-хубава!
- Огледай се! Я виж Наталия, красавицата на класа. Каква бабичка е станала! Даже не си боядисва косата. А Ваня се е облякла като с чувал!
- И ти изглеждаш много добре!
Песента свърши. Христо целуна галантно ръката ѝ, каза Ц, че ще се видят пак, и се отправи към своето място. Приятелките ѝ я очакваха развълнувани. Те много добре знаеха за нейните младежки терзания.
- Ооох, колената ми омекнаха като в училище. Каза ми, че съм най-хубава от момичетата.
- Може и да стане нещо между вас. Разбрах, че се е развел преди пет години.
- Чак пък да стане нещо, едва ли. Той си живее в Пловдив, а аз съм си тук. Но така ми се иска да съм с него. Не мога да си го обясня. Толкова време мина. Толкова неща ми се случиха - семейство, деца, работа... А сега стоим тук четиридесет години след бала и аз се вълнувам като едно време и всичките чувства, които съм таила, ме връхлетяха с нова сила."
Из книгата
Книги 
