"Джулиано ди Лоренцо де Медичи съзнаваше, че това е последният шанс на семейството му за спасение. Един-единствен опит. Само толкова щеше да позволи съдбата. Бяха поемали много рискове и бяха натрупали огромно наследство. Но напоследък търпяха само провали. Той беше на трийсет и три години, по всеобщо мнение глава на древния род на Медичите, правнук на Козимо де Медичи, син на Лоренцо Великолепни. Впечатляващ произход. И голямо постижение за трети син в семейството. От 1494 г. той и цялото му семейство живееха в изгнание, прокудени от своята любима Флоренция, лишени от всички права и титли като наказание за сериозната политическа грешка на по-големия му брат.
– Пиеро беше глупак – крещеше папа Юлий II. – Мекушав, арогантен, недисциплиниран. Ние го познавахме.
Оскърбление? Несъмнено. Но не беше лъжа.
Медичите на практика бяха управлявали Флоренция от началото на XV в. Пиеро беше застанал начело на фамилията през 1492-ра след смъртта на техния баща Лоренцо. Две години по-късно френският крал Шарл VIII беше преминал Алпите с войската си, твърдо решен да завоюва Неаполитанското кралство. Само че пътят му минаваше през Флоренция, затова той беше поискал от Пиеро да подкрепи претенцията му към Неапол и да пропусне армията му. Пиеро, този арогантен глупак, както беше казал и папата току-що, беше изчакал пет дни, преди да отговори, че Флоренция ще остане неутрална в този конфликт.
И беше вбесил Шарл. Затова французите бяха нахлули в Тоскана. Пиеро един месец беше оказвал отпор, но не беше получил почти никаква подкрепа от елита на Флоренция, който не обичаше да воюва. Накрая лично се беше срещнал с Шарл и беше приел всяко искане на французите, включително да им отстъпи контрола на големите флорентински градове и крепости. Опитите му да договори мир бяха посрещнати като оскърбление. Медичите се оказаха принудени да бягат, а внушителният им дворец във Флоренция беше ограбен и опожарен. Заради всичките си грешки Пиеро се беше сдобил с оскърбителен прякор.
Злочестия. Слабо казано.
– Брат ми почина преди девет години – спокойно отвърна Джулиано на папата. – Удави се след битката при Гариляно.
– А ти си бил в изгнание. Даровито момче, доколкото чувам, което обикаляло кралските дворове и търсело къде да се приюти.
– Така е, но вече съм голям и не възнамерявам да повтарям грешките на брат ми.
Папата изпъна показалец към него.
– Искаш отмяна на присъдата.
Джулиано подмина обидата и каза само:
– Просто искаме да се върнем у дома.
Медичите бяха започнали като фермери, родом от областта Мугело. Бяха притежавали лозя и добитък. Произходът на фамилното им име оставаше загадка. Medici беше множественото число на medico, лекар, обаче в рода им нямаше лечители. Те бяха станали банкери, невероятно заможни хора, свързани с повечето други елитни родове: Барди, Алтовити, Ридолфи, Кавалканти и Торнабуони, чрез бракове по интереси, делови партньорства или работа. Повече от сто години Медичите бяха спицата в колелото, gran maestro, неофициалните лидери на Флорентинската република. До грешката на Пиеро Злочестия.
– Приближи се, Медичи – нареди Юлий.
Папата седеше на мраморна пейка под уникалния осмоъгълен амвон на катедралата. Осем гранитни и мраморни колони крепяха скулптурни сцени от живота на Христос и изпращаха послание за съд и спасение. Много уместно за разиграващия се в момента сблъсък.
Джулиано пристъпи напред, но спря на почетно разстояние. Бяха го посъветвали да не се приближава твърде много. Шпионите му бяха докладвали, че папата, който наближаваше седемдесет, страда от гуша и сифилис и го мъчат постоянни болки. Възрастният мъж беше увесил изтощено глава, но челото над щръкналия свадлив нос беше високо. Беше си пуснал брада – проява, както бяха обяснили на Джулиано, на личния му траур поради скорошната загуба на град Болоня в битка. Църковните закони от векове забраняваха брадите, но за Юлий беше обичайно да живее по различни правила. Папата беше роден близо до Савона, в Генуезката република, в благородния, но беден род Дела Ровере, след това беше образован от чичо си, францискански монах. На двайсет и осем се беше издигнал до кардинал отново благодарение на чичо си, който беше станал папа Сикст IV, и след това беше расъл неотклонно в църковната йерархия през управлението на още трима папи, докато накрая, през 1503 г., беше седнал на престола на свети Петър.
Воин в расо, така описваха Юлий. Италианците го наричаха Terribilità, вдъхващ страхопочитание. Той беше една от най-динамичните личности, стигали до папския престол. У него нямаше нищо свещеническо освен облеклото и името. Не беше и голям дипломат, винаги подхождаше като воин. Прям до грубост, той беше от хората, които не знаят покой. Всяка минута, всяка мисъл бяха насочени към конкретна цел. Пиеше, ругаеше, беше инатлив, груб, раздразнителен и неуправляем. Но беше и чужд на подлостта и отмъстителността и презираше доносниците. Навсякъде виждаше величие и се стремеше към него. Недостатъците му се дължаха на безкомпромисната му откровеност и неконтролируемия темперамент, а Джулиано трябваше да се пази и от двете.
– Медичи, хората ме ласкаят – каза Юлий, – говорят ми големи приказки, но аз не им вярвам. Мога да стоя прав само няколко минути. Ходенето стана мъка. Храната ми опротивя. Пътуването до тук днес изцеди всичките ми сили, а те и бездруго се топят с всеки изминал ден. Болката ми е постоянен спътник. Не ми остава много живот.
Джулиано не захапа въдицата. Знаеше, че Юлий не за пръв път е близо до смъртта – последният случай беше отпреди няколко месеца, когато той уж беше на смъртен одър, а кардиналите открито бяха започнали да заговорничат кой да го наследи на папския престол. Старецът обаче се беше оправил благодарение на прочутия си силен организъм. А много от кардиналите бяха уволнени или прогонени. Бяха научили по трудния начин, че човек с властта и физическата сила на Юлий няма да се даде лесно на смъртта. И че е най-добре да почакат тялото му да изстине и да бъде заровено в земята. С оглед на плановете си за семейство Медичи Джулиано се нуждаеше от Юлий жив, силен и всяващ страх."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 1 глас 
