"Лисбет Саландер смъкна слънчевите си очила до върха на носа и примижа под шапката си с периферия. Видя как дамата от стая 32 излезе от страничния вход на хотела и отиде до един от шезлонгите на зелени и бели райета до басейна. Ходеше с поглед забит в земята и с олюляваща се походка.
Саландер я бе виждала преди само от разстояние. Предполагаше, че жената е на около 35 години, ала съдейки по външния ѝ вид, можеше да е на всякаква възраст - от 25 до 50 години. Имаше кестенява, дълга до раменете коса, овално лице и женствено тяло като на моделите от каталог за дамско бельо. Носеше сандали, черни бикини и лилавеещи слънчеви очила. Бе американка и говореше на южен диалект. Имаше жълта шапка, която пусна на земята до шезлонга, преди да направи знак с ръка на бармана в бара на Елла Кармайкъл.
Лисбет Саландер остави книгата в скута си, отпи глътка кафе и посегна към кутията с цигари. След това извърна очи към хоризонта. От мястото ѝ на терасата край басейна се виждаше късче от Карибско море между няколкото палми и рододендрони, растящи до оградата пред хотела. Навътре в морето се носеше платноходка, устремена на север, навярно към Санта Лусия или Доминика. А зад нея се очертаваха контурите на сив товарен кораб, запътил се на юг към Генуа или към някоя съседна страна. Лек бриз разхлаждаше предобедната мараня, ала Лисбет усети как една капка пот бавно се стече по челото ѝ надолу към веждите. Не обичаше да се пържи на слънцето. Бе прекарала дните си тук главно на сянка, като седеше почти непрекъснато под шатрата. Въпреки това беше черна като негър. Носеше кафяви шорти и черен потник.
Слушаше странните тонове на стийл дръма, долитащи от тонколоните на бара. Никога не се бе интересувала особено от музика и не можеше да направи разлика между Свен-Ингварш и Ник Кейв, ала тринидадският музикален инструмент я очароваше. Струваше ѝ се нереално, че някой може да свири на варел и на всичкото отгоре да изтръгва от него звуци, които нямат равни на себе си. За нея тоновете бяха магически. Изведнъж усети раздразнение и отново погледна жената, която току-що бе получила стъклена чаша с напитка с цвят на портокал. Това не беше проблем на Лисбет Саландер. Тя обаче просто не можеше да разбере защо жената продължава да стои тук. В продължение на четири нощи, откакто двойката пристигна в хотела, Лисбет Саландер ставаше свидетел на разправии в съседната стая. Бе чувала плач, снишени разстроени гласове, а понякога и звук от шамари. Отговорният за това - Лисбет предполагаше, че е съпругът ѝ, - беше четирийсетгодишен мъж с тъмна права коса, която, противно на съвременната мода, носеше сресана на път. Явно бе в Гренада по работа. Лисбет Саландер нямаше абсолютно никаква представа в какво се изразяваше тя, ала мъжът всяка сутрин се обличаше делово, с вратовръзка и сако, пиеше чаша кафе в бара на хотела, след което вдигаше куфарчето си и вземаше такси.
Връщаше се късно следобед, след което се къпеше в басейна в компанията на съпругата си. Обикновено вечеряха заедно и изглеждаха щастливо влюбени. Вярно, че жената изпиваше две-три чашки в повече, ала лекото ѝ опиянение не бе натрапчиво и не притесняваше околните.
Разправиите в съседната стая започваха обикновено между 10 и 11 часа вечерта, точно когато Лисбет си лягаше и се зачиташе в книга за загадките на математиката. Жената не бе подлагана на груб тормоз. Доколкото Лисбет можеше да разбере през стената, двамата се караха продължително все за едно и също. Предната нощ не устоя на изкушението и излезе на балкона, за да чуе през отворената към терасата им врата за какво точно става въпрос. В продължение на повече от час съпругът бе ходил напред-назад из стаята, повтаряйки, че е гадняр, който не заслужава жена си. Не спираше да твърди, че тя вероятно го смята за лицемерен. Жената всеки път го уверяваше, че това не е истина, и се опитваше да го успокои. Превъзбудата му обаче растеше, докато накрая не я бе хванал и разтърсил. Тогава тя явно се видя принудена да му даде отговора, който той искаше да чуе: "Да, ти си лицемер". Мъжът обаче прие насилствено изтръгнатото признание като оправдание да се нахвърли върху нея с укори за поведението и характера ѝ. Нарече я курва. Ако някой посмееше да използва същата дума по отношение на Лисбет Саландер, тя веднага щеше да предприеме съответните мерки. В този случай обаче това не беше неин проблем и ѝ бе трудно да прецени дали трябва да се намеси.
С почуда изслуша непрестанното му бръщолевене, което внезапно бе последвано от звук от шамар. Точно реши да излезе в коридора и да разбие вратата на съседите си, когато в стаята настана тишина. Докато сега наблюдаваше жената до басейна, забеляза единствено лека синина на едното ѝ рамо и драскотина на бедрото. Нямаше набиващи се на очи контузии.
Девет месеца по-рано Лисбет бе прочела една статия в списание "Популярна наука", забравено от някого на летище "Леонардо да Винчи" в Рим. Статията внезапно събуди у нея неизмерим интерес към така слабо познатата наука, наречена сферична астрономия. Тогава съвсем импулсивно посети книжарницата на университета в Рим и закупи няколко от най-важните трудове в тази област. За да успее обаче да разбере принципите на сферичната астрономия, трябваше първо да се запознае с далеч позаплетените загадки на математиката. По време на пътуванията си през последните месеци бе посетила различни университетски книжарници в търсене на още книги.
Книгите обаче седяха най-вече в раницата ѝ, а заниманията ѝ бяха несистематични и без ясна цел до мига, в който влезе в една такава книжарница в Маями и закупи "Измерения на математиката" от Л. С. Перно (Харвард, 1999).
Откри труда точно преди да замине за Флорида Кийс и да започне да обикаля островите в Карибския басейн. Вече бе посетила Гуадалупа (две денонощия в една ужасна дупка), Доминика (пет денонощия в приятна и лежерна обстановка), Барбадос (една вечер в американски хотел, където се бе почувствала ужасно нежелана) и Света Лусия (девет дни). Би останала там малко повече, ако не се бе спречкала с един местен задръстен член на младежка банда, който не излизаше от бара на затънтения ѝ хотел. Накрая ѝ причерня и го удари с тухла по главата, напусна хотела и взе ферибота за Сейнт Джордж, столицата на Гренада. Дори не бе чувала за тази страна, преди да се качи на кораба. Пристигна в Гренада една ноемврийска сутрин в десет часа, посрещната от проливен тропически дъжд. Благодарение на пътеводителя "Карибийън Травълър" бе разбрала, че Гренада е известна като Спайс Айлънд, острова на подправките, и е един от най-големите производители на индийско орехче в света. Островът имаше 120 000 обитатели, ала още около 200 000 гренадци живееха в САЩ, Канада или Англия, което свидетелстваше за състоянието на работния пазар в родината им. Островът бе хълмист, а по средата му имаше загаснал вулкан, Гранд Етанг."
Из книгата
Рейтинг: 9.90 / 61 гласа
